Непрекъснато се карахме с него, той много обичаше да ме критикува и да ми дава акъл - както си мислех тогава. По едно време бях предприела такава тактика - като вляза вкъщи и той почне пак да ме заяжда за нещо, го изслушвах и му казвах с усмивка: "Така, сега да почнем отначало - ако се опиташ, дали ще можеш да ми кажеш нещо приятно?" Това обикновено го сащисваше и той наистина се опитваше, в доста случаи. Но и аз не успявах да реагирам така спокойно винаги.
Един ден, в изблик на откровеност, го попитах много емоционално - Ти така ли наистина си представяш ролята на бащата? Вечно да ме критикуваш, никога да не ми казваш добра дума? (тогава все още смятах него за виновен, че имах ниско самочувствие, бях неуверена и вътрешния ми "критикар" беше много гръмогласен и си мислех, че с този въпрос съм го сразила). Той се сепна, замисли се и после много искрено и сериозно каза - "Ами да... Ако аз не ти кажа кривиците, къде грешиш и трябва да се поправиш, кой ще го направи?"
Останах поразена, изведнъж си дадох сметка, че всичките тези неприятни забележки, които често прерастваха в кавга и скандал, с разменени неприятни слова, които ме пареха и от които много се обиждах, са били неговия начин да се грижи за мен, да ми помага да вървя по правия път...
Сега, след като си отиде, се чувствам длъжница... Не успях, докато беше жив, да му се отблагодаря достатъчно за това, което е направил за мен... Всъщност, и на него дължа това, което съм сега... Опитвам се да връщам този дълг към други хора... Знам, че там, където е сега, знае, че съм разбрала всичките му уроци...
Дано съм ти помогнала да намериш друга гледна точка към родителите си... Не забравяй, че ние си избираме родителите... Спомни си тази притча.
Вела, много ми харесаха цитатите ти. Благодаря и за клипчето - свалям го в момента.