Загубена му работа (поредна тема за губещите и забравящите)

Обикновено знам кое къде ми е, не че съм подредена, просто си се ориентирам в хаоса, но имам и аз няколко истории. Едната е като на пасинет, изгубих си документите, току що издадената лична карта и така нататък, предусещах как ще бъда убита... Търсих ги навсякъде и в един момент се светнах, че най вероятно са изпаднали в басейна с топките в детския клуб, че детенцето, което гледах обичаше да играем двамата там. Ходих, питах, не били намирали, ама не били и търсили... На следващия ден ми го върна шефката на клуба, познала ме на снимката.

Вкъщи изгубих едно въже за скачане, тук въже - там въже, обърнах целия апартамент наопаки, както и апартамента на нашите във Варна, проверих всеки шкаф, всяка кутия с боклуци, къде ли не гледах. Година и половина по късно, преди около седмица, го намерих на дъното на една моя стара чанта, набутана в една торбичка в едно от чекмеджетата, които така или иначе проверявах...

Един диск бях изгубила пак така, долу горе по същото време като въжето. Търсих къде ли не, вече се бях отказала, един ден докато говоря с майка ми по телефона съм легнала на леглото и гледам към рафтовете с книги и виждам подозрително пликче оставено върху тях...

А преди около месец сестра ми ми изгуби любимите обеци. Тя не е виновна, щото те много лесно падаха, но ми бяха за спомен от Германия и много добре ми стояха и бяха страхотни... После се върнахме обратно по пътя по който беше минавала тя, бяхме много смешни, забили поглед в земята като в криминалните сериали икато по чудо намерихме едната, ама то една обеца... Другата така и не се намери, ама пак късмет че намерихме едната - те са едни черни тънички метални цветя, ако са паднали в някоя трева е абсурд да ги видиш.

Полза няма, ако и да подредя.
Все едно аз на тебе да ти дам една камара рецепти и да ти кажа 'готви". Ма ти не обичаш, нали?

Оооо, не Жози, настъпи ме по мазола. Ти готвиш, нали? А аз ..

Аз съм много подредена и рядко губя нещо, но напоследък често ми се случва да оставям телефона си на възможно най - необичайните места вкъщи - в банята, в гардероба, в шкафа за обувки и т.н. Последно го бях пъхнала в хладилника заедно с една торбичка зеленчуци.

Не ме карай да се смея, моля, че кашлям още повече.
Впрочем, мама още на времето съвсем културно и тънко предупреди бъдещия ми тогава мъж, че не съм домакиня. Та....за готвенето, малко ще отклоня, ма почнах да се уча след като се събрахме. Пък то взе, че ми допадна.

Обаче подреждане и чистене-ауууууууу, ау. Яхвам метлата в прекия смисъл.

                               Губя неща рядко, но качествено. По-странното е, че ги намирам, понякога след месец.
                               Една вечер трябваше да взема със себе си важна папка с чужди документи от офиса вкъщи, за да мога после да я занеса другаде... Само четири пъти ми звъннаха следобеда да не я забравя, съответно я забравих  в офиса... Лошото е, че съм тръгнала явно последна, охраната веднага след мен (секунди, защото след минута се върнах) са заключили и са се затворили да спят. Чуках, блъсках близо 20 минути - никой. Прозвънях всички телефони, които се сетих, нааааай-накрая на един ми вдигнаха, отключиха и си взех документите. След 10 минутки за малко не ги забравих на спирката, което вече ми се стори притеснително (не че в 22 часа ще заинтересуват някого, а спирката е малко използвана така или иначе), и реших направо вкъщи да се прибера - много са важни и не мога да си позволя да ги забравя някъде  . Минах през аптеката само, че ми беше по пътя и се прибрах. Започвам да се жалвам вкъщи как ги забравям навсякъде и... осъзнах, че все пак не съм се прибрала с тях... Беж до аптеката - там си бяха и кротко ме чакаха подпрени на стената (отвън, денонощно гише). На другия ден тръгнах да ги нося, но реших да пия и кафе с приятелка по пътя... то е ясно, че тръгнах без документите... Върнах се да ги взема след кафето, пък и да си сменя обувките - като хлопвах вратата открих, че пак без папката тръгвам  . Еле накрая ги занесох читаво и камък ми падна от сърцето (тези документи ни ги изготвяха почти една година).
                               Колкото пъти се кача в чужда кола, толкова пъти си загубвам нещо в нея. След време виждам вещите си я на бюрото на колегите, я другаде... и докато започна да се жалвам, че съм имала същото и толкова много си го харесвах, пък съм го загубила.... се оказва, че това е моето  .
                              Преди често палех цигара преди да изпуша предишната... За нещастие сега разсеяността ми е много по-невидима. Най-често не губя нищо, просто гледам в него и не го виждам. А знам, че е там, защото преди минута го оставих там.
                             Понякога имам седмици, в които забравям всичко. Правя кремче, украсявам го по 15 начина, то старание, то чудо... но захар забравям да сложа (примерно). Забравям срещи. Забравям си рожденния ден. И съм забелязала, че колкото повече си повтарям, че не трябва да забравя нещо - толкова повече го забравям. Много често забравям да погледна табелата на трамвая и ходя не където искам  . Но за щастие съм разсеяна само за дребните неща - нищо важно не забравям  . А, и с готовност раздавам пари назаем, а също и взимам... е после не помня колко дадох, дали ми ги върнаха, колко взех и дали аз ги върнах... Вкъщи няма нещо, което до 30 минутки да не мога да намеря. Логическият хаос е моята стихия. (за щастие, че от 5 години телефонът ми е само на вибрация)

Една седмица търсих едни пари в къщи- оправих гардеробите ,кухненските шкафове, почистих праха на най-високите мебели/еди пръст от тавана/, почистих праха вътре в пианото и т.н.Снощи намерих въпросните пари докато търсих епилиращи лентички в чекмеджето с дамски джунджурии.
Р.S. Лентичките бях прибрала при лекарствата.

Цоп и аз в отбора! Царица съм на губенето и забравянето.
В чантата ми, освен всичко друго, има и някое и друго измерение в повече!
Класиката в жанра е как загубих пъпчето на първата си дъщеря. Измислихме ние къде ще го хвърляме, но ... няма го! Всичко обърнахме, пак го няма! И така до миналата година, когато ни се развали хладилника и трябваше да го хвърляме. Какво мислите намерих в дъното на камерата?! Точно така - пъпчето! Зорлем ще стане хладилен техник детето!
Ключовете са ми вечната класика - никога не са там, където трябва, съседът от горния етаж пишман стана да звъни непрекъснато вкъщи, за да ми каже, че са отвън на вратата. По-лошото е, че ги оставям там и когато излизам, и когато дойде ред да се прибирам започва едно търсене, едно връщане по градинки и кафета, за да ги търся, а те - чакат ме на вратата. Добре, че и външната врата се заключва, а съседите си ме знаят, дори телефона ми имат - да ми звънят, че ключовете ми пак са на вратата.
Последен хит - забравих да платя тока, забравих, бе хора! И седях 4 часа без ток, псувайки Еон, преди да проверя аз тази работа, а после - сраааам...
Друг хит - харесах си веднъж един чадър - тревисто зелен целия, много хубав. Хубо, де ама като отидох да си го купя, се оказа, че зелен няма. Купих си син. Както се полага след някой друг ден го забравих в магазина. Връщам се да си го търся, питам, жената ми показва един чадър като моя, само че син, аз унило казвам: "Е, не е моя, моят е зелен!" Разбрах каква съм я свършила, но ме досрамя да ходя да се обеснявам, то какво ли бих могла да кажа...
Сега ви изчертох за очилата. Последното ми изпълнение в жанра:трябва да ходя на час по кормуване, тук очила, там очила - няма ги. Искам, не искам отивам без очила, което си е мисия почти невъзможна. Сядам в колата и започвам да се извинявам на инструктора, че ще бъда още по-зле, защото не мога да карам без очила и т.н, т.н. Човекът ме слуша, гледа и пита: "Е, хубо де, що не си сложиш очилата?" Аз: "Е, нали това ви обеснявам - не можах да ги намеря." Той: "Абе, момиче, майтап ли си правиш с мене, те са на главата ти!" Що ли ме късат 2 пъти на градско?
 

Това, че губим или забравяме, не е чак толкова страшно. Хора сме, случва се. Обаче мен ме влудяват оживяващите предмети, които хващат "крака".
Имах една дръжка на чекмеджето, която все падаше. Докато се наканя да я фиксирам по някакъв начин, тя все че падна и ..... направо пропадна. Е къде ли не я търсих - шкафове размествах, отдолу надничах, никъде я няма. До ден днешен. Как може така да се самоизпари предмет от метал, по дяволите. И пинсетата ми изчезна по този мистериозен начин /дори след като си купих нова не се появява/.
Да не сме завъдили някой малък металояд вкъщи?
Притеснително е някак си.
 
Друг случай на изчезнали вещи - тръгвам по магазините да търся нещо си на черепчета за подарък на съученичка на сина ми. Има точно пет магазина, в които се продават такива неща. Пътьом влизам в петте и като свършиха възможните неща, решавам да се върна назад и да купя едни стикери, които ми харесаха, но не взех на момента, с надеждата, че ще намеря нещо по-интересно. Та, връщам се обратно, минавам през всичките пет магазина, питам продавачките къде са стикерите, а всички ми вдигат рамене и обясняват, че никога са нямали и не са продавали стикери! Е, къде съм ги видяла, да му се не види? Къде? Имам ясен спомен, как сред черепски тениски и зловещи нанизи с подобни бижута си висяха и тези стикерчата, ама - на! И все пак става дума за нещо, което съм видяла преди час, а не преди месеци. Убедена съм, че по пътя не съм влизала в други магазини, освен черепски.
Много ме дразнят тия ходещи предмети!

Байбибииииии, сълзи ми течат от очите.Уникална си!!! Досега никога не съм се смяла така на твой постинг.

По техен повод съм чела един прекрасен разказ - къде отиват "изчезващите" предмети. Имат си специално измерение, според автора. Той за ръкавици говореше. Кой ли беше разказът? Кой ли беше авторът? Забравила съм, естествено.

                                 И като стана въпрос за магазини, имах един период, в който брашното вкъщи свърши, и аз си запомням, че трябва да се купи. Купих аз брашно след два дни, траас пакета в шкафа и забравям за него. И със забравяне се сдобихме със 7 кила брашно за две седмици. Всеки път катро се зачудя какво няма вкъщи все за брашното се сещах и... купувам. Момента на купуване изобщо не го отчитам, много се смяхме тогава...
                                Друго: когато се шляем по магазините и си харесваме разни дрехи, обувки, джунджурии... никога не знам какво сме купили, и какво само сме пробвали - винаги вкъщи има момент на изненада. Като цяло ми се случва да не съм сигурна дали съм направила нещо или само съм си мислила да го направя.

Губила съм ключове. Много и на различни места.
Но като цяло знам кое къде е, защото проверявам дали наистина е там още с прибирането.
Това с проверяването обаче по седем пъти е една тиха лудост. 

Добре де, като стана въпрос за тихата лудост-аре да си призная.
Понеже страдам от манията, не, параноята, че съм забравила да изключа сутрин тоците, преди да тръгна за работа, минавам пред всички ел. уреди и ги документирам, тъй да се каже, с телефона.