Редно ли е жена на 62 години да осинови дете?

Аз не бих го нарекла точно "желание за слава", но за "егоизъм" съм съгласна. Не познавам обаче жената и случая за да съдя конкретно.

За общия случай, не за конкретния само, смятам, че да се осинови на тази възраст пеленаче, не бива. За по-голямо дете почти съм сигурна, че единици са хората, които биха се справили с проблемите, които ще възникнат от твърде голямата разлика в поколенията и твърде различните нужди на едно дете и на един 62  годишен човек. Говорим за случай, в който осиновителят поема всички отговорности по отношение на детето, а не само да го гледа за час, два или малко повече като баба или дядо. Неразумно е за мен.

Да. Ако може да се грижи физически за това дете /и да има кой да следи за това/ и живота на това дете ще се промени към по-добро - да.

А ако жената е достатъчно заможна, за да осигури живота на детето? Да му наеме бавачки, детегледачки, да инвестира в образованието му?
Тогава картинката май не изглежда толкова страшна, особено ако това дете няма никакъв друг шанс.
Не знам, сложно е и всеки случай би трябвало да се разглежда индивидуално.

Имах съученичка, която беше осиновена, когато е била на 5 - 6 години. Майката тогава е била на над 55 години. Имала е съпруг, но не са можели да имат деца и той не е искал да си осиновят. Съпругът умира и жената си осиновява моята съученичка. Въпросното момиче е имало заболяване на едното краче /било е по-слабо от другото/ и едното оченце /кривогледство/. Всичко е излекувано успешно. Момичето си беше нормално дете, като нас. Говореше с голяма любов и възхита за майка си, защото измежду здрави деца, тя е избрала точно нея - болната и недъгавата, както се изразяваше съученичката ми. Малко, след като завършихме XII клас разбрах, че майка и е починала. Но сега като я срещам въпросната, вече жена - има си нормално семейство и живот.  
Каква ли щеше да е съдбата и след дома за изоставени деца, ако майка и не я беше осиновила?!  

Раздвоена съм в мнението си по тази тема.

На първо място възрастната дама не е искала да осинови дете от тези, с които "са пълни домовете" и които "никой не иска" (или по-точно почти никой) - деца в училищна възраст, от небългарски етнически произход, с някакви заболявания и увреждания. Тя е имала претенции за дете, което така или иначе ще срещне своите осиновители. При това положение подкрепям решението на социалните  да предпочетат да й откажат, за да дадат шанс детето да попадне в нормална семейна обстановка. Това е именно механизмът на осиновяване в България - да се търси подходящо семейство за детето, а не задоволяване всички капризи на кандидат-осиновителите.

Въпросната дама като опитен психолог, какъвто бе описана по медиите, би била много полезна на едно по-голямо дете да се справи с "последиците от институциите". Ако беше кандидатствала за дете между 10 и 18 години, да речем, едва ли щеше да й откажат. А може би част от мотивите за отказ са били фамилната обремененост, която има - да се превръща по-младото поколение в компаньон и болногледач на по-възрастното и да се лишава то от личен живот до смъртта на родителите си. Огромна е вероятността тя да повтори този модел и с детето, което би осиновила.

От друга страна, обаче, ако се абстрахираме от конкретния случай, наистина има възрастни хора които биха могли да дадат по-добър старт на някое изоставено дете без да го превръщат в свой роб и да искат от него в замяна на това то да се лиши от личен живот и да се отдаде на грижи за тях когато пък те имат нужда от това.

Така че отговорът ми на този въпрос е: трябва да има комисия от специалисти, които компетентно да преценяват дали дадена възрастна самотна жена е в състояние наистина да даде един нов, по-добър за него шанс за старт в реалния живот за едно изоставено дете. А когато детето е по-голямо може да се вземе и неговото мнение - иска ли или не да бъде осиновено при подобни обстоятелства.

Редно е, разбира се ... на всеки може да му се случи да загуби родителите си... вие говорите така, сякаш живота и здравето са ви гарантирани , толкова сте сигурни в това , обаче всичко е въпрос на късмет ... това е любимата ми мисъл...  че животът по- принцип е въпрос на късмет, ние сме толкова уязвими, нищо, че си мислим обратното ... все пак , когато детето стане на 20 , майка му ще е на 82, може и внуци да види ...

Категорична съм в едно - за мен не е приемливо жена на 62 години да осинови кърмаче.

В същото време виждам и проблем, ако жена на тази възраст осинови дете в училищна възраст. По принцип възрастните хора са по-трудно приспособими към промените, а осиновяването на по-голямо дете е свързано с по-трудна адаптация, както на детето, така и на осиновителите. Ако жената не е имала деца до този момент, картинката става още по-тежка. Така че считам, че за всеки случай следва да решават специалистите.

Между другото в подфорум Осиновяване има случай на възрастна жена (не знам на колко точно години), която е загубила сина си на 20-тина години и осиновява момче на 17 години. И двамата са щастливи и и двамата са пристъпили към осиновяването напълно съзнателно - това заслужава моите адмирации. Друг е въпросът, че процедурата леко е заобиколена, но това е друга работа.

Децата в домовете не са преоценена стока, която да пробутваме с намаление, че да не залежава! Каква съдба очаква дете, което е осиновено от толкова възрастен човек? Аз, поне, се съмнявам в абсолютно безкористните цели при една такава ситуация. Подозирам, че все пак, този възрастен ще го прави не толкова ,за да даде любов и грижа на едно дете, а с тайната мисъл като падне да има кой да го гледа, нещо като съвсем законна и безплатна болногледачка и обслужващ персонал. Все пак тук не става въпрос за злощастно стечение на обстоятелствата, при които баба осиновява внучето си, а за съвсем непознат човек, на когото кой знае какви са му мотивите. На думи всеки казва това, което е най-приемливо, ама какво му е в главата...

 Ако някой на тази възраст иска да даде любов и грижа на някое дете, ето, има една много добра инициатива в Шумен - баби, които ходят в местния дом за сираци и се занимават с децата. Така наистина им дават вниманието и душевната грижа, от които децата там имата нужда - като баба на внуче.

Всички описвате единични случаи на възрастни осиновители, избрали деца, които са им благодарни и признателни. Това е хепи енд...
А замисляме ли се за тинейджърите, които минават през трудния период на собственото си съзряване в семейство, което се опитва да ги моделира по свой начин, без да се съобразява с техните индивидуални особености? Възрастни родители, загубили децата си, търсещи утеха на старини....очакванията им от осиновеното дете са да бъде копие на загубеното им дете. Колкото и да са добре в психическо и емоционално отношение, с възрастта хората придобиват обременявания, изкривявания, които ще рефлектират върху отношенията с детето. Още повече връзката няма да е биологична, което само по себе си поражда известни проблеми. Осиновителя винаги ще има едно на ум за "наследството", осиновения при всеки по-висок тон или забележка ще си казва "аз не съм тяхно, за това"...Бабите и дядовците се радват на внуците си, но старостта и навлизането в пубертет трудно биха съжителствали. Разбира се, има случаи, в които баби и дядовци гледат внуците си, къде по принуда, защото родителите са в чужбина, или са загинали...Но там нещата са на друга основа. Има биологична връзка все пак между тях, което не е за подценяване. Не че не възникват конфликти и тогава, но е по-различно, когато гледаш дете на дъщеря си или сина си....Децата от институция имат нужда от по-различно отношение, не бива да се пренебрегват генетичното им наследство, изградения в институцията характер, емоционалните дефиците, които се преодоляват с много търпение, любов и умения.
Друго се питам... защо разчитаме на възрастните да осиновяват децата от институцията? Щели да дадат любов и топлина, семеен уют....да, така е. А къде са младите семейства? Те не могат ли да дадат тези неща? Нали ги дават на собствените си деца? С какво децата от институция са по-различни, че на тях да даваме времето си след пенсия, когато самите ние се нуждаем от грижа, внимание? Не задоволяваме ли тогава по-скоро собствени копнежи, нужди, маскирайки ги  с грижа за изоставените деца?

Пипи дългото чорапче, едно е да осиновиш дете на тази възраст и да му дадеш старт в живота, а съвсем друго е планирано да дадеш живот на деца/деца, при които вероятността да имат здравословни проблеми е 100 %. И какво като Красимира имала 2 апартамента на пъпа на Русе, и вила, и пари най-вероятно? Едно бебе, дете, тийнейджър, има нужда не само от финансова подкрепа когато прохожда, никнат първите му зъбки, боледува, влюбва се за първи път и т.н. Никой не може да ме убеди, че да дадеш живот на тази възраст е нормално. Безотговорно и налудничаво е. 

Със същите добре формулирани доводи - НЕ.
Има много начини човек да бъде полезен на другите и да ги дари с внимание, грижа и любов, стига да го иска наистина.

Аз категорично не мога да дам еднозначен отговор на този въпрос. Това е работа на социалните служби. Когато един човек минава през процедурата по одобряване за кандидат-осиновител се представят набор от документи и се гледат редица обстоятелства, както и нагласата и мотивите на кандидата.

1. Жената трябва да е физически и пкихически здрава без хронични заболявания, застрашаващи живота на ОСИНОВЯВАЩИЯ И ОСИНОВЕНИЯ - дали е така в нашия случай, не знаем, идеята е осиновяващия да е жив и здрав, за да гледа детето.

2. Документи за имотно състояние, за съдимост, за заведени дела и т.н.

3. Документи за доход.


4.При срещите със социалните се коментират теми като - семейна и подкрепяща среда на кандидата (майки, бащи, братя, сестри), детство, родителския модел в семейството, защо до сега кандидата няма деца, защо иска и т.н. - МИСЛЯ, ЧЕ ТУК Е ИМАЛА ПРОБЛЕМ ВЪПРОСНАТА ЖЕНА.

5. Прави се среща с психолог и психотест - МОЖЕ ДА СЕ Е ПРОВАЛИЛА

И имайки предвид възрастта, липсата на подкрепяща семейна среда, неясната мотивация, лошия родителски модел на нейните родители, и може би изискванията й за по-малко дете от български произход (нали е лекарка, няма да се излага) - всичко това в комбинация е довело до отказа на социалните.

Ако комбинацията беше перфектна, с изключения на възрастта - може би щяха да я впишат в регистрите. Но това са само предоложения.

Всеки случай се преценя индивидуално, за това закона е дал 3 месечен срок за въпросното проучване и вписване в регистрите.
И най-важното - ако едно такова осиновяване не е в интерес на детето е логично да не бъде извършено. Защото (пришки ми излезаха на езика да повтарям) осиновяването е мярка за закрила на детето.

Като гледам колко много деца има по домовете, стигам до извода, че осиновителите не са милиони. В този смисъл, всеки, който поиска да осинови, би трябвало да има това право. Говоря принципно, а не конкретно за възрастната лекарка от Русе. Ако кандидат-осиновителят е психически здрав, в добра физическа кондиция и има какво да предложи на осиновеното дете /освен любов и ласки/, то е редно да му се позволи да осинови. Дори и да е по-възрастен. Пред алтернативата едно дете да достигне зрелост в дом, смятам, че отглеждането му в семейна среда, пък било то и с родители, които са в пенсионна възраст, е за предпочитане.

Да, всеки който иска да осинови има право, ако отговоря на определените изисквания. За по-възрастните хора, обаче изискването за физическото здраве по-трудно се покрива. Още повече гледайки в перспектива.
Случаите, когато възрастни хора осиновяват над 10 год. деца ще си останат прецедент.
Да, има много деца по домовете, но това по никакъв начин не трябва да занишава изискванията към кандидат-осиновителите, само и само да се намали бройката на тези деца. Пък и за самите деца е много по-удачно да се отглеждат в адекватна за възрастта им семейна среда.