Свобода... или ... Избор

Мисля, че да приемеш нещо или някого, не означава непременно да се съгласиш с него. Определено както сте писали момичета, когато разберем подбудите за постъпката на други хора/или си мислим, че сме ги разбрали/, е по- лесно да ги приемем. Това обаче, не означава, че и ние бихме постъпили по същия начин или, че ги подкрепяме. Както е писала tonimar

Т.е., можем само да разберем подбудите /или да си мислим, че сме ги разбрали/. Според мен в случая това се отнася за приемане на постъпката. Т.е. разбираме причината за постъпката и спираме да се борим срещу нея. Защото неприемането е вид борба, свързана с разход на енергия. Нещо като вятърните мелници на Дон Кихот, защото ние не можем да влияем върху постъпките на другите хора. Т.е. в случая борбата ни е безсмислена. Можем да се опитаме да им помогнем да погледнат на деянието си от другата страна. И то при условие, че имат желание /... непоисканото добро.../. Така погледнато ние не одобряваме постъпката и не сме съгласни с нея, но я приемаме. Според мен приемането е отказ от излишна борба и разход на енергия за нея.

Малко объркано стана. Дано да съм се изразила добре и да сте разбрали какво искам да кажа.

Тъй като продължих да разсъждавам върху приемането, стигнах до извода, че приемането е може би да признаеш свободата на избора на другите хора.

Замислих се, за човек, който понякога доста ме дразни с поведението си - напълно несъзнателно от негова страна, т.е. поведението му не е насочено срещу другите хора, той просто си е такъв. Замислих се какво не мога да приема у него. Когато не се виждаме, ми е лесно да приема постъпките му, но когато се наложи да общуваме по- често, доста нерви хабя. И установих, че всъщност не мога да приема, че този човек е част от моята реалност и реалността на семейството ми. Само, че човек не си избира роднините, така, че нямам голям избор от възможности, ако не искам да бъда крайна.

Т.е. имам свободата на избора да изхвърля човека от своя живот, но тъй като не искам да нараня семейството си и другите хора, правя друг избор, който всъщност не желая. Къде е тогава свободата на избора ми?

Днес май се изразявам доста сложно?...

Вела, едва ли всеки е обграден само от хора, на които да се радва от сутрин до вечер. И за мен правилният избор за описания от теб човек е да го извадя от живота си, доколкото мога.   Не им давам на другите хора възможността да бъдат наранени от моя избор. Което важи за мен, важи и за тях. Или приемат, че не могат да ме променят и направят удобна за тях или страдат по своя воля.

За хората, с които общувам служебно, за съседите, за случайно срещнати хора ми е много лесно да кажа, че всъщност те не са част от моята реалност /дори да общувам с тях редовно/. И въобще не се впрягам от постъпките им. Нали не са от моята релност - не ме засягат. За роднините на семейството ми обаче и по-точно за този човек явно не ми се отдава. 

Точно за роднини и близки говоря. Не мога с лека ръка да извадя някого от списъка, но ми е във возможностите да го отдалеча достатъчно, когато усещам, че ме вади от хармоничната ми същност.  Говоря от собствен опит само. Имало е моменти, в които съм се заливала с негативизъм и не съм се усещала даже доколко ми вреди.  Полза никаква. Ни за него, ни за мен, ни за останалите. След този момент на осъзнаване отдалечаването ми се получи естествено. Отдалечаване не само физическо. Просто всичките му дела, мисли, действия не ги приемам като насочени срещу мен. Не ми влияе.

luna, добра среща!    след малко ще поразсъждавам над твой въпрос


Вела, мога да ти предложа две идеи. Върху един лист начертай кръг и в него напиши "аз". Около кръга начертай още 4-5 като във всеки от тях пишеш името на човека, който ти е близък, с който можеш да споделиш всичко (живота си), хората, които обичаш, хората на които вярваш... (например с дъщеря си можеш да не споделяш всичко, но тя попада в тия кръгове).
Това е твоята реалност, Вела! Най-близките ти, най-обичаните от теб хора са твоята реалност. И тъй като те са част от твоята реалност - проблемите им стават и твои проблеми, както твоите проблеми стават и техни проблеми. Убедена съм, че в нея не попада въпросния човек, който те дразни. Той е извън твоята реалност. По същия начин, както са колегите ти. Неговите проблеми са негови проблеми, той самия не би трябвало да става част от твоите проблеми и живот. Опитай така.  

Другата ми идея е която проработи между мен и майка ми. Просто в един момент нямаше нищо ново. При всяка среща знаех какво ще последва - критики, недоволство, нападки... Вече бях предварително подготвена за думите, които ще чуя. Така те спряха да достигат до мен. Може би преди това в мен е живеело очакване за промяна. Това очакване за промяна ме е карало да очаквам нещо различно. Когато може би несъзнателно съм приела, че такава промяна няма да настъпи - това ми позволи да я приема точно каквато е. И отношенията ни вече са перфектни. Вече не ме дразни плеядата и, която в интерес на истината доста оредя (нали не я подклаждам с енергия ) Същото опитах години по-късно с друг човек; ефекта беше същия.

Не зная дали приемането е да признаеш свободата на избора на другите хора. Мисля, че е така, но мисля че има и изключения.  

Ами това е капана на езотериката - че те вкарва в чужди истини, които много хора започват да приемат за действителни истини (абсолютни, неопровержими истини). Приемането на чужди истини е нарушение на свободата за личен избор, но линията е толкова тънка, че трудно се усеща и разбира. В езотериката се подхожда с идеята за "извисяване". Самата тази идея е в противоречие с аз-а си. Щом изпитвам нужда от т.нар. извисяване - значи отричам настоящето си аз - не го приемам, не го харесвам; искам да го променя. Извисяването също свързвам с приближаването до Бог (приели сме, че той е из висините). Някакъв вътрешен стимул да бъдем божествено перфектни ни кара да отречем настоящия си аз. Също така - да приемем чуждите истини, описани в езотериката, които смятаме, че ще ни доближат до това съвършенство.
С две думи, втълпяването на чужди истини идва от желанието да не бъдеш това, което си. Да се доближиш до някакъв идеализиран облик.

Има и конфликтни ситуации, но няма да изпадам в подробности.

По повод агресията, luna, доста късно разбрах какво е депресията. Дълго я възприемах като вид отчаяние, съчетано с апатия. Оказа се, че е агресия, насочена навътре - към себе си.

Тонимар, напълно съгласна съм с думите ти. Така го чувствам. Опитите за извисяване по чужд тертип за мен означават точно това, което си написала.  
Съмнявам се че носи душевен покой.
П.П. Радвам се да те срещна.   

tonimar, благодаря ти за идеите. Първата ми допадна повече. Въпросният човек определено не е в моята реалност. Само я посещава от време на време. Но като го поставя визуално извън кръговете, ще ми бъде по-лесно да го изключа.

Хрумна ми, че ако не приемаме нищо лично, няма да има нужда да прощаваме.

Вече писах, че за известно време преминах по този път. И за съжаление, luna, по него време имах усещане за покой. Усещането беше фалшиво, не беше истинско. Беше втълпяване, че се доближавам до някакво идеализирано съвършенство. Поне при мен беше така; не знам при други дали е същото. Добре че се изтеглих за косите! 

пп Винаги е удоволствие да те срещна и чета!   


Вела, успех! Напомни си, че не е в твоята реалност, когато имаш нужда от това напомняне!   



Това писах преди месеци в темата за любовта - че прошката е свързана с егото. Както пишеш ти - приемане лично. И аз като теб малко по малко стигнах до този извод.

   Най уязвими се чувстваме,ако е застрашена свободата ни. Обикновено проектираме нерешителността си,страха си върху някой друг. Властен приятел,роднина,близък. Така ни е по лесно да се борим с него,заклеймяваме го,отричаме го, изхвърляме го.    Превръщаме то в Заплахата. Но по този начин заплахата остава извън нас и е неконтролируема. 

Ми не знам... Не съм сигурна.... Май най-уязвима съм когато са застрашени близките ми.

Страх

Какво е страх,
така и не разбрах...
Не ме е страх от любовта
Не ме е страх от самотата
Не ме е страх от глупостта
Не ме е страх и от смъртта
От болести не ме е страх,
дори да боледува ми душата...
Но страх ме е от болестта
ако атакува ми ръцете и краката...
Не ме е страх за моята особа,
но тука веч отварям скоба
(Страх ме е за моите близки
да не погубят ги страстите низки.
Страх ме е за децата,
дали ще се справят с борбата.
Страх ме е да не нараня техните чуства
не знам, кой, как и какво ще почуства...)
Май много ме е страх,
но що е страх така и не разбрах....

 
  Току що гледах един чудесен филм по живота на един австралийски пианист - Блясък. До колко амбицията,страха от провал на родителя,може да нарани.
  И аз се страхувам също. Но в тревожните моменти,най голяма опора съм намирала точно в този,за когото се страхувам.  Гледам да не забравям,че и той има избор ,сила и възможности. Не че ми се отдава на часа. Обикновено излиза,че най доброто,което мога да направя е да го обичам.

Обичта си е обич. Гледам, че детето ти е малко. Е, не мога да приема, че за всичко трябва да му се дава избор. Това разбира се е мое мнение, което може и да не заслужава уважение.
Нямам предвид, че трябва да ги задушаваме със страховете си. Това не само е непростимо, а си е и "болест". Но така или иначе тези страхове  ги има и понякога изобщо не са измислени, а напълно реални.

  Темата ми е много актуална. И се включвам с готовност. У дома е голяма какафония точно по този казус.  На сина си давам избор от както може да произнася смислен отговор. Не че получавам и сега такъв винаги. Това е голяма отговорност и хич не му е лесно на детето. 

   Да отбележа,че съм от амбициозните майки и отглеждам шампион-спортист,музикант и добър ученик. Всеки ден прекрояваме и спорим. Не знам дали ще устискам до пубертета. Но той прие да тренира по 3 часа на ден,да репетира почти всеки ден и да няма пропуск в училище. Всеки миг си задавам въпроса имам ли право. Без неговото съгласие няма как да се получи.