Страх ли ни е от децата ни?

Да допълня crazy chick - у дома има две забранени места - шкафа с препаратите за почистване и шкафа с лекарствата. И на двете има монтирани "закопчалки". Ако дъщеря ми случайно види, че се забавяме със заключването, светкавично тича и ги заключва.

Лично аз съм убеден противник на необясните забрани в стил "не! не! не!", както и на липсата на всякакви правила, но съм и твърд привърженик на спазването на правилата, които се определени, разясенени и потвърдени. А най-голяма гадост ми се виждат крясъците "не!" до припадък, които в крайна сметка приключват с превръщането на НЕ-то в ДА
Убедена съм също, че понякога отказ следва да има, а не задължително предлагане на алтернатива. Просто за самото дете е по-добре да знае, че в живота ще среща и откази, особено когато няма да я има мама да застане на глава, само и само да угоди. Ще рискувам с един пример Предпочела съм детето да разбере, че не се рисува по тапетите, а върху лист хартия, вместо да обърна земята в търсене на измиващи се боички, с които да маже на воля навсякъде.

Не, наводнението в хола и наводнението в банята са различни случки.  

Очевидно като беше достатъчно малък всички тези неща са били просто недостъпни - с презумпцията, че така или иначе не може да разбере кое наистина не бива и защо. Но... все пак имаше и неща оставени на достъпни места, за които да "тренира", че не бива да пипа. Един вид, да не се научи от малък, че абсолютно всичко достъпно е позволено. Понеже някога, когато порасне, може да забравя нещо... и нещото да се окаже много фатално. А всекиму се случва понякога нещо да забрави.
Примерно заключвам стаята му, когато проветрявам. Понеже от малък проявява нездрав интерес към отворения прозорец. Е, да, ама веднъж отключих, за да затворя прозореца... нещо изникна... и после съм забравила за него. Излових разбойника доволно преметнат през дограмата и перваза, горната част щастливо висяща вън, викащ "здрасти" на преминаващите по улицата какички.
Очевидно продължавам да заключвам вратата.
Мисълта ми беше, че от един момент нататък се ограничава достъпа до наистина опасните неща - не до всички неща, които биха могли да представляват проблем. Все пак, ако не се научи, че има неща, които не следва да пипа на 2, едва ли на 20 ще бъде удачен момент за въвеждане на забрани.
И подчертавам, причината да ги прави тези неща НЕ е неразбиране. Напротив, много добре разбира защо не трябва.
Но... както казва съпругата на брат ми (за племенника) - "то просто е по- силно от него".
Т.е. импулсът е силен, толкова силен, че задръжките, които са частично изградени, просто не са достатъчно силни, за да го възпрат.
Пък и очевидно не мога да скрия книгите си, компютъра... и т.н. И според мен никак не е удачна идеята да го затворя в стаята му, понеже там е обезопасено.
Просто идва момент - различен за различните деца, предполагам - в който престават да са бебета.
И тогава... ами, престават да са бебета. Не са възрастни, очевидно, но не са и бебета.

С риск да ме обадят на социалните - у нас препаратите си стояха незаключени под мивката и досега там си стоят, но сред тях има "техни" шишета и гъби, които си ползват, и не са проявявали никакъв интерес към "моите".

Абе да ти кажа не смея 
И няма скоро да махна заключването, щото дъщеря ми тамън поизлезе от бебешкия период и взе че влезе в периода на фантазиите.
Примерно веднъж беше решила, че за малко забравената кофа с вода и препарат за под е всъщност море, та беше топила някаква гумена риба, и даже малко си беше пийнала 
Добре че беше някакъв относително безвреден препарат.
Ама някои забрани са си според детето де.
Моето сериозно се е отчитало с ядене на гел за коса, изпръскване на парфюм в устата, прегризване на туба с фенистил...

Judy, хайде и аз да понапиша нещо по въпроса за страховете.
Преди години, след като ми се случи да видя блъснат от кола човек на платното, изпитвах ужас само при мисълта, че трябва да се возя в кола. Всяко сядане в колата беше съпроводено с картини на размазаното ми тяло, не се качвах изобщо дълго време. Имах си и съвсем реални симптоми - световъртеж, сърцебиене, изпотяване, от ужас въздух не можех да си поема. Ясно е, че нямаше как да избягна изобщо пътуването с автомобил, бавно приех идеята, че човек не е вечен, че може всичко да ми се случи, но че не мога да ограничавам случките постоянно.
Подобни страхове съм имала и от земетресения, както и от идеята да имам дете. Явно съм податлива
В крайна сметка, именно защото "всичко е възможно" се старая да науча дъщеря ми сама да се справя - естествено засега е много малка и самосправянето се изразява в дребнички неща. С времето ще стават по-големи.
Та идеята ми е, че човек започва да се справя първо със своите лични страхове, но трябва да е наясно, че те са като спирачен механизъм за бъдещото му развитие; трябва да осъзнава, че сега е тук, но утре може и да го няма, затова и децата му би следвало да могат да се справят без него; да имат достатъчно "здрав разум", който да ги възпре да претичат по улицата, преди да са се огледали. После рационализира поведението си спрямо света и хората. Има немалко техники, които може да са от помощ в ситуация, в която не знаеш какво да направиш. Но трябва първо да осъзнаеш къде нещата се изплъзват от контрола ти.
Родители, които не могат да наложат ограничения "от страх", трябва да си дадат ясна сметка, че нещата не се случват и мигновено - забраната днес може и да не успее, но ако фокусът е да спрем детето да пресече улицата само с думи, може просто да се провикнеш, съобщавайки нещо интересно, нещо което да го накара да се обърне, да те погледне. Разбира се, "не мога", отнесено към "Въпросът е когато е решил, а не може да наложи.", е в голяма степен въображаемо. А пък липсата на лична увереност, на ясна цел, която искаш да постигнеш с действията си, са преди всичко проблеми, заслужаващи вниманието на добър психотерапевт. Ако един възрастен иска безусловна обич, най-добре е да си вземе домашен любимец, децата не се за запълване на емоционални дупки. Но това с разговор "на кафе" няма как да се преодолее.

Ха-ха.
Синът ми има негова пластмасова масичка - но тя далеч не е толкова интересна като голямата маса. Защо? Ами защото аз на неговата маса не седя, не пиша, не правя нищо.
В банята има средства за попиване - но докато се къпе държи в ръка гъбата си за баня.
И да, има стари четки, с които да мие зъбите на мечо, но докато си мие зъбите в ръката му е неговата четка.
А наводненията са не когато има организирано миене - или къпане, или мокрене - а когато сам си се напъха в банята, пусне душа (който пръска във всички посоки) и измокри всичко, вкл. хавлии и коридор.

И за мен е абсурдна идеята всички тези неща, които очевидно са неприемливи, просто да му бъдат разрешени - понеже не бива да му се забранява нещо, да не му се казва "не"... или да държа банята заключена, за да не може да стигне до там... и, навярно, да се напикава, понеже все пак и той има физиологични нужди и причина да влиза там... Изобщо, идеята за това как едно дете може да бъде гледано изцяло без забрани... е свързана с много разходи - и финансови, и като енергия. Най- добре - и с гувернантка, която постоянно да му върви в краката.

Но никак не съм убедена до колко това би спомогнало за изграждането за приемлив за останалите членове на обществото характер.

Т.е. забрани очевидно има.

Но пък когато те се разширят до абсурдност - примерно останалите деца да ядат нещо, било то и най- големия боклук, а някое детенце не може, понеже му е забранено (случаят с алергии е съвсем друг), или децата играят на нещо на площадката, а то гледа отстрани, за да не се изцапа... и др. подобни... както и майките, постоянно ходещи в краката на мъниците и не им разрешаващи да опитат нищо сами - от воденето за ръка на най- малки бебета, дето им е ред да си се учат... и редица други подобни... ами, обезценяват забраните, мисля.

Мисля, че е очевидно, че аз говоря за самостоятелни, ненадзиравани акции и набези.

Дааа... и какво правим, когато листът се е оказал малък тъкмо когато си излязла от стаята?

Аз, впрочем, винаги съм мислила, че имам едно много кротко детенце... чудя се колко ли са спокойни вашите деца... за да не са имали никога такива идеи...

И като става дума за шкафовете с лекарства (при нас те, уви, са доста) - много хубаво знае, че са затворени, забранени и пр. - ама като ги види забравени отворени по някаква причина тихичко се примъква, за да - уж - разгледа... и ако в този миг до него няма никой... по всяка вероятност наистина само ще разгледа - но ако има йод... вероятно ще има йод навсякъде... примерно...

Не са забранени - те са на високо, труднодостъпно място, но показвам и оставям да разгледа всичко, когато аз съм наоколо. Давам й да си пръска Стеримар, да си лепи лепенки, дадох й да смуче едни мои таблетки за успокояване на кашлицата, като казах, че изобщо не са вкусни, нищо че си мисли, че са бонбони. Е, изплю го, повече не е посегнала.

И защо трябва непременно да има съревнование чии деца са по-спокойни?  Моите, разбира се, също са правили небивали пакости, но общо взето по веднъж-дваж от всяка. После са влизали в сила Правилата. Колкото до препаратите, постарали сме се във възможно най-ранна възраст да им опишем точната картина на смъртта, която би ги споходила, ако се черпят с тях.  Истината често пъти е най-доброто средство. У нас де, за другите не зная.

И как 1 годишно разбира какво е смърт?
До към 4 годишна нямаше достъп, сега вече е голяма и й вярвам, въпреки това лекарствата все още стоят на недостъпно за нея място и терасите са заключени, ако няма възрастен в стаята. Осъзнава опасността, но ако се случи нещо, аз съм възрастния, не тя.

Не мисля, че синът ми изобщо възприема концепцията за "смърт" и "окончателно".

А как на 1 година отвива капачката на Доместос-а и надига шишето?  
Моите на тази възраст едва ходеха, надали им е било възможно да отварят шкафове и да лочат препарати. Kъм всичко това интерес проявиха далеч по-късно, когато главата им побираше по-сложни концепции и когато не бяха под непрекъснат надзор. Но, както казах, това беше у нас. У вас не знам как е.

Хм, мой племенник си пийна от вениша на година и... ами, 2 - 3 месеца. Не знам как точно е отвил капачката - но моят син отвиваше капачките на шишетата ми (с вода)  преди да проходи, изобщо не му беше нужно да се придвижва непременно точно на 2 крака за целта.