Чувствам се адски самотна!

Да, трябва да сме си самодостатъчни. Необходимо е, защото в противен случай идва страхът. Сама казваш, че изпитваш "ужас" (!), когато няма с кого да споделиш твои лични успехи и преживявания... Имай предвид, че страхът е най-опасната от човешките емоции. Дори гневът не може толкова да замъгли преценката ти, да те доведе до неадекватни решения, да потъпче личността ти. Много унизително чувство и много вредно във всяко отношение. На твое място бих поработила сериозно върху този страх - от самотата, от липсата на връзка. Когато се боиш нещо да не ти се случи, то се случва. А когато имаш нещо, на което държиш (например връзка), страхът да не загубиш това нещо парализира всякаква възможнист за развитие и щастие. Вместо да се радваш на мига, постоянно, дори подсъзнателно, се боиш от загубата. В крайна сметка страхът се сбъдва и унищожаваш собственото си щастие.

Нещо повече - партньорът интуитивно усеща този страх. Дори да не си "пиявица", да не си ревнива, да не обсебваш, мъжът до теб винаги на някакво ниво ще знае, че ти се боиш от загубата му, че проектираш върху него своеят вътрешен комфорт. Това би отблъснало един свестен, цялостен мъж. И би привлякло някой мухльо, който търси жени тип "жертва", за да ги манипулира и подчинява.

Не искам постът ми да се тълкува като призив към самотен живот, напротив. Но твърдо смятам, че истински щастливо партньорство може да същестува само между "самодостатъчни" хора. Само тогава връзката се гради на хармония между два завършени характера, а не на желание за "допълване" и "лечение" на другия човек от личностните му проблеми, което е невъзможно и мъчително - отговорност за състоянието на нашите души носим само и единствено ние. 

Когато нищо няма смисъл без него, когато в един момент за теб той стане по-важен от самата теб. Ако този човек ти отвръща по същия начин, няма какво да се сравни с това чувство.

Когато нищо няма смисъл без него, когато в един момент за теб той стане по-важен от самата теб.

Това не нормално - да "поставиш" смисъла на живота си в друг човек и той да е по-важен от теб. Не схаващате ли колко болна ситуация е това? И колко нестабилна? После се чудите защо ви се случват разни драми постоянно. Не съм егоист, самата аз обичам искрено и дълбоко. Но да кажа, че МОЯТ живот няма смисъл без някакъв друг човек... Все пак трябва да имаме някакво себеуважение, да ценим живота си и личността си.

Ако някой мъж ми каже, че животът му няма смисъл без мен, много ще се замисля дали да остана с него. Първо, защото уважението ми към него ще се срине моментално, и второ - защото ще остана с гадното впечатление, че се опитва да ме изнудва емоционално. Давам най-доброто от себе си в една връзка, но отговорност за смисъла на живота и щастието на други хора не мога да нося.

Имаше някакъв лаф, че любовта правела от човека патка и наистина е така... Колко пъти при раздяла ми се е струвало, че от този момент нататък животът няма да е същия, че нищо вече няма смисъл, и това разбира се е последният мъж в живота ми, и след него край-лягам и умирам. Точно след месец като видя въпросния господин си казвам " Божееее, наистина ли съм била влюбена в този човек, какво изобщо съм му харесвала?" Така че, споко, болката отминава и то бързичко...

Е месец след раздялата, де... Иначе сле влюбвам през ден, обаче захитрях, вече не се обвързвам и не страдам Понятието неангажираща връзка ме устройва чудесно.