Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Ами според съдържанието на темата, заглавието  май трябва да е истината за осиновителите ... могат ли някога да бъдат щастливи ...

А какво им пречи да бъдат щастливи? Сигурно въпроса ми е наивен от моя 2 годишен опит, но на мен нищо не ми пречи да бъда щастлива. Това, че има или би могло да има проблеми не значи, че човек не може да бъде щастлив.

Ами каква гаранция има, че ако детето е биологично няма да си нещастен?
korni6onko,А според теб кои проблеми са неразрешими?

Може би трябва да тръгнем от нагласите си?

Осинових, когато бях на 40. Бях свидетел как сестра ми сама отгледа детето си.  По ред причини активно гледах година и половина племенницата (когато бе на 3 години), докато сестра ми не бе в България. Още тогава смятах, че отглеждането на дете изисква от една жена свръх психически и физически сили… После премина и пубертета на племенницата. Знаех, че към тази трудна задача, ще се добави и мъката на детето от изоставянето му, от произхода му дори ако щеш, защото с твоите възгледи за гени и етнос, Корни, са много от хората в България.

Та никога не съм била с нагласата, че ще ме очаква ясно, светло и щастливо бъдеще. Някак и не това е подтика ми да стана майка.
Което не ми пречи да съм щастлива до безумие на моменти, както и да димя и меря с крачки кухнята нощем, спускайки се в бездната на тревогите за момчето ми, моите страхове, неговите болки…
Спомням си, когато се стигна до подаване на документи в съда, отказах адвокатка да ми пише заявлението, защото бе написала, че осиновявам, за да осмисля живота си! Що за глупост! Той не бе безсмислен преди да осиновя Анди, и не бих товарила детето си с такава мисия…
Както и да е. Дори с тези си нагласи, мисля, че не бях подготвена достатъчно и за своето „превръщане в мама”, и за натрупаните липси и болки на детето… Но това ще е до края моят път. За нищо на света не се отказвам от него. Измъкнах момчето си от самотата и ще се постарая никога да не й го давам повече. Каквото и да става, той ще има мама, докато му трябвам. Той пък ме дари с интензивен, напрегнат живот на максимум с всичките му радости, болки, тревоги и проблеми…
И още съм му безкрайно благодарна, че ме учи на много неща (включително как, като него, борбено и с усмивка да се справям с проблемите), че разширява мирогледа ми, изостря сетивата ми, напряга инстинктите ми, кара ме да мисля, да мисля…

А за проблемите на осиновеното ми дете – малки и големи, за характера му, ще пиша в другата тема, в темата на Дар, тя ми изглежда в нужната степен доброжелателна към децата ни и нямам притеснения да казвам истината... Тук е полето в, което мога да споделя (имам нужда) и смятам, че това е важно за тези, които тръгват по моя път (живея с мисълта, че така помагам на децата, които не мога да осиновя)…

Корнишонко, състоянието на "щастливост" според мен е възможно само ако човек си го позволи. Ако пожелае и се стреми. Мисля, че ако преди децата, без значение от пътя, по който са дошли в едно семейство, бъдещите родители не са били щастливи, много трудно ще "станат" щастливи - ей така от появата на едно дете, изискващо енергия и себеотдаване, и себезабравяне.
Моята истина за щастието - аз съм щастлива. Уморена, креслива, та съм и от майките, наричани във форума "биещи" /изпускам си периодично шамарчетата/, но съм щастлива, че съм майка и съпруга. Опиянява ме дори умората от безконечните домашни задължения. Щастлива съм днес. Не се опитвам да надничам в бъдещето, следвам традициите на възпитание в моето семейство /баба хаджийка имаше железни правила и мека душа/. Забавлявам се, мога да живея в мир със себе си и вярвам, че хората са родени, за да се чувстват щастливи.
А за характерите ... МАй съм от хората на които казват чепати. Такъв мъж ми се "падна" и такива деца  Та си живеем с много кусури, без да си дирим кусури.
И никога не е късно за нищо!  

  Абсолютно!
само бих добавила - и не очаква щастието му да зависи от друг. Напр. ще съм щастлива, ако мъжът ми ме води на кино (това напр. на мен няма как да ми се случи ) или ще съм щастлива ако детето ми има талант за музика.
Ако моето щастие е функция от нечий друг живот - по-трудна става работата

Всеки си има своята истина.
Моята е: това, което ми дадоха децата ми, е несравнимо повече, по-ценно, по-истинско от всичките ми планове и мечти. Заради децата си се стремя всеки ден да ставам по-добър човек. Само се надявам, че им давам нещо приблизително равностойно на това, което получавам.
Другото - характери, двойки в училище и прочие - са подробности.

Е, щом ви изнася да живеете по един начин, а друг да представяте във форума - добре, но поне пред вас самите си кажете това, което ви тормози. Щом можете само квалификации за другите мами да давате, и все другите не са способни да са щастливи и да бъдат родители, защото не са били готови за такива, когато са осиновили - то сигурно можете вътре в себеси да кажете и това, което е истината за осиновените деца - да, различни са от другите, и проблемите им са други, и характерите им, и живота им. Това който иска нека го оспорва - аз не искам да насаждам своето мнение на другите просто исках да споделя. Криворазбрана стана цялата история - преди време всички се нахвърлиха върху мен за това, че споделих проблемите си с вас - изказванията на доста от вас ме накараха да спра да пиша защото се разбра, че има доста ведущи по темата и проблемите -а аз съм една жена, която видите ли не знае как да си възпитава и гледа детето - искате да пишем майките на тийновете - не няма да пишем. Живейте си с вашите разбирания и не искайте другите да споделят - вие сте най-добрите майки и сте били готови когато сте осиновили децата си да ги отгледате и възпитате подобаващо. Желая на всички ви щастие и на добър час.

Korni6onko,
много болка лъха от думите ти. Съчувствам ти за това, което преживяваш, но и не виждам кой се нахвърля срещу тебе.
Добре е, че споделяш, това, което описваш, ми е познато не само от книги, но и от опит с хора около мене. Но познавам многократно повече хора, които нямат вашите проблеми, включително и моето семейство. Да се правя на нещастна, за да ти олекне ли?
Написала съм какво мисля. Може след време децата ми да се оплакват от мене във форума са осиновени, знам ли.
Но ще го напиша пак с много големи букви: НЕ СЪМ РАЗОЧАРОВАНА ОТ ДЕЦАТА СИ, МАКАР ЧЕ СА МНОГО, МНОГО РАЗЛИЧНИ ОТ ТОВА, КОЕТО ОЧАКВАХ.
Дано намерите мир и удовлетворение в семейството ти.

Никой не иска от вас да бъдете нещастни заради някой друг - ето че пак излязох аз крива - искате да пишем проблемите си с тийновете - добре де пишем и какво се оказва - започва се с това че едва ли не ние сме виновни те да са такива - че не сме ги обичали и сме се провалили като родители - не за това пиша в този форум за да бъда категоризирана като такава или онакава - Погледнете дали на някой който е споделил проблем съм започнала да го поучавам - изслушвайте и не давайте определения - ако можете дайте съвет с който да не накърните и без това наранената душа на човека срещу вас а ако не можете то си замълчете

Корнишонко,

Съжалявам за начина, по който се чувстваш. Ако нещо лично в моите постове те е наранило - извинявай, не са ми били такива намеренията.
Всичко, което съм написала е част от начина, по който приемам нещата и по който живея. Ако сбъркам не е страх да си призная, нито да поискам помощ от по-знаещи.
Всеки може да преживее твоя горчив опит, никой не е застрахован. И това няма да бъде заради гените, заради липса на любов, родителски спосибности и т.н. понякога просто така се случва. Понякога нещата за съжаление са извън нашия контрол. Искрено се надявам това да е период от вашия живот, който ще оставите зад гърба си. Ако приемеш, че ти като майка си направил всичко по твоите сили и вазможности за детето си, смятам че поне ще намериш мир за себе си. Може след 10-на години и аз да съм със същите проблеми, но мога ли да го предотвратя, ти можа ли? Или още от сега да се чувствам зле. Живота е това, което е, зная колко боли за детето ти, но ако се опиташ да бъдеш в мир със себе си, мисля че ще ти е по-лесно. В крайна сметка всеки в тоя живот има правото сам да си троши главата. Успех!

Къде прочете да те обвинявам в каквото и да е? Напротив, да ме пази Господ от проблемите ти, защото не знам дали и как бих се справила 
Не съм съгласна обаче, че на всички ни е писано да минем през тези перипетии. Мъчно ми е, че на тебе се е случило. Моля се да съм от тези, на които не се случва (засега, да не чуе дявола...).
Чувството за вина си го носим най-силно ние самите.

Както и да е - аз пак спирам да пиша и сигурно само ще ви чета от време на време - не желая да споделям и пиша Само че някои от вас да си зададат въпроса - защо някои от майките спряха да пишат 

Моля модератор да заключи темата