Детето ми полудя

Това може да бъде и едно ново начало.... Действай!!! Чу / прочете достатъчно.

А какво стана с другата баба

Направи нужното да вземеш детето при себе си, ако пак ще заминаваш.

Пиша ти като бивше дете, оставено на "бабин дом" за 5 години (от 0 до 5 годишна възраст). През това време виждах родителите си за по месец-два през летата. Дойдат, накупили подаръци, ах, колко си пораснала, после отиваха на море, с приятели да се видят и за мен каквото остане. Нещо като летни Дядомразовци.

Родителите за мен бяха непознати хора, които идват, намачкват ме, дават подаръци и си отиват. Не ми липсваха. Взеха ме при себе си на 5 години, все едно съм куфар, с лъжа, защото не исках да тръгвам с тях. Възприемах като родители баба си и дядо си.

Ако за нормалния родител е трудно да забрави детето си, то за малкото дете хич не е трудно да се отдалечи и да се привърже към гледащия го.

Създаваш си много бъдещи проблеми с тези отсъствия, а това с телефоните е недопустимо.

Сблъскват се различни начини на възпитание, детето се обърква, може да започне да те възприема само като временна, "празнична" майка, при която дисциплина не важи. В моето семейство се получи и конкуренция майка-баба, война, която продължава да тече с десетилетия.

Мога много да пиша, но няма смисъл. Мисля, че си загубила доверието на детето си и пътят назад ще е бавен. Помисли добре, преди отново да изчезнеш за 4-5 месеца. За децата времето тече по различен начин. От това, което пишеш, ми се струва, че ти дори не го познаваш това дете... а и то теб. Ми опознайте се.

Много се чудех дали да пиша, особено след като прочетох разкритията на кака Сийка. И преди това се чудех, но сега още повече. Както и да е...

Гледам, подпукали са авторката. И може и да имат право, не знам. Човек отстрани по-лесно може да замахне. Истината е, че такива деца са много наранени и с тях човек много трудно може да се справи. Едното от моите деца е такова. Единият родител можем да го броим за липсващ, а другият работи непрекъснато. Това, което се случи в семейството се натрупваше и растеше като снежна топка. И детето не издържа. Започнаха проблеми в училище, свирепа и неконтролируема агресия, отказ да се храни нормално, лъжи... Всяка вечер ми се сервираше нещо - кое от кое по-неприятно и за много кратко време сякаш нещата излезнаха от контрол. В един момент ми стана ясно, че сама няма да се справя. И след разговор с баща му се обърнах към психолог.

Много ни помогна психологът. Аз се опасявах, че детето няма да се отвори, да сподели и ще се опита да скрие какво се случва. Но жената успя да го предразположи и нещата полека-лека взеха да се подреждат. Иска се много търпение. Това е първото. Такова дете има отчаяна нужда от контакт, обич и много търпение. На мен ми се е случвало с часове да говоря с него, да обикаляме двамата с колата и да не мога да го накарам да се отдели от мен. И да го слушаш. Питаш и слушаш какво ти казва детето. Не тълкувай, не предполагай, не прави хипотези. Питай, намери начин да го накараш да говори. С моето дете се получи. Оказа се, че толкова много е таил в себе си, толкова много болка беше натрупал и толкова е бил нещастен, че... Когато ми каза с дни не можех да се съвзема. Тогава и взех решението да го заведа на психолог.

Второто е, че с такова дете викове, наказания и нерви не помагат. Опитвай се да се контролираш. Ние по този въпрос много спорихме с баща му. Той смяташе, че аз преигравам и прекалено много го глезя, че детето ме манипулира и аз се оставям на сценариите му. Аз не отстъпих и категорично не се съгласих. И се оказах права. Ако той направи нещо лошо – не викаш, не крещиш и не удряш. Сядаш, говориш, питаш и то по начин такъв, че детето да разбере, че искрено те вълнува какво се случва с него и си на негова страна.

И трето – независимо какво се случва, правила трябва да има. Аз за това дете правя много отстъпки.  Една идея по-либерална съм, отколкото с другите две. Но когато става дума за важни неща не отстъпвам и правилата се спазват. Не може детето да ти хлопне варатата, ти да видиш и да не направиш нищо. Граници трябва да се поставят и да не се преминават. И намери начин да му го внушиш, без да стигаш до крайности и да губиш контрол.

При нас се оказа, че детето е загубило вяра, че баща му го обича. Смяташе, че то не е важно за него, че баща му не желае да се ангажира с него по никакъв начин. Това, разбира се, не беше така, но явно баща му не успяваше да го убеди. Психологът работи и с бащата. И имаше огромна полза. Явно и с вас е така. Работиш, отсъстваш и детето вярва, че ти го пренебрегваш и то не е важно за теб.  И при нас бащата не издържа на напрежението и след един драстичен случай щеше не знам какво да направи, ако аз не бях там. Лесно е да се каже „как си могла да го удариш и да викнеш”, но има моменти, когато човек губи почва под краката си и не може да се овладее. 

Друго се сещам сега – на мен много ми помогнаха другите две деца. Те проявиха огромно търпение и разбиране. Той беше споделил с психолога, че е най-щастлив, когато са тримата и играят заедно. Аз се възползвах от това и ги оставях максимално дълго да се занимават сами. Намери подходяща среда, деца на неговата възраст, с които той да контактува и да се чувства щастлив сред себеподобни.
Тези неща сработиха при нас. Дано поне нещо да помогне и при теб. И дано не съм се хабила напарзно...

Понякога житейските ситуации са такива, че възрастен не може да се справи, а какво остава за едно дете!

         Да, допуснала си грешки във възпитанието, но не си лоша майка. Лошите майки не се чудят какво да направят, за да решат възникналите проблеми с децата. Лошите майки просто не обръщат внимание на такива неща.
         А колкото до институциите... Няма нищо по-лошо от това едно дете да попадне там. Е, може би ще е винаги нахранено и няма да го заключват навън, но ще му се случат един куп други много по-неприятни неща.
         Ако е възможно спри с тези ходения в чужбина, поне докато е малък и не разбира защо го изоставяш. С по-малко дрехи и играчки може, с по-бедна трапеза може, но без мама - не става. А и между впрочем, казваш че го засипвате с играчки и дрехи чужбински, а после защо бил станал такъв, гледал все кой какво му носи. Ами вие възрастните такъв сте го направили. То детето какво е виновно.
        

Прекрасен пост, за който те поздравявам .
Ще кажеш ли с кой психолог сте работили? Може и на лични  .

Другата баба доколкото ппомня живее в Либия
Колкото и да се опитвам да напиша нещо положително, в главата ми се запечатаха тези повече от 2 месеца, в които не си се чула с детето и това изхвърляне на детето и забраната да те нарича мама. Не знам след такива неща как очакваш да вижда в теб авторитет, родител, подкрепа и сигурност. В най-тежкия му период ти образно си му обърнала гръб. Това дете е почти колкото моето, а на мен и в ум не ми минава да я пускам да си играе сама на улицата, та аз и в ограден двор не я оставям сама. Явно детето ти е доста умно щом може да изчезне за няколко часа, така че да не го виждаш около вас, т.е. да се е отдалечило достатъчно, а после да се връща, не мисля, че мойто би могло да намери дома ни дори и да сме пред предния блок, не знам от къде ги взимаш тези нерви да не знаеш часове къде ти е детето.
Почвай веднага да му пповтаряш какво значи той за тебе, колко го обичаш. Ограничи присъствието на приятеля ти у вас. Нека детето да свине, че винаги сте двамата и който и друг да се появи той винаги ще е на първо място в живота ти и никой не може да го измести.
П.П. Никога не съм заспивала докато дъщеря ми е будна, в тази възраст главите им раждат такива безумни бели, че може най-малкото да се нарани...

 Хм,трогна ме.

 За мен проблемът  ,така описан от авторката (или има дар слово, и е успяла да ме шашне) е огромен. И не е изолиран случай-дете на гурбетчии,оставено за отглеждане на баба и дядо.Задължително се стига до аномалии. Имам си теория по въпроса,но ще си задържа глупавите мисли. Сега ще дочета темата.
 
 

Потвърждавам. Това е важно само дотолкова, доколкото проблемът е възможно да има и причини назад във времето.

Ужас просто... Горкото детенце... Виж мила, не съм аз човекът, койтото ще те съди и не искам да звучи така, но според мен си изцяло отговорна за състоянието на детето си. Първо смъртта на баща му е достатъчна да съсипе една детска психика. А ти вместо да му помогнеш да го преодолее го изоставяш. Без да се сбогуваш, и си го чула след седмици.... Не го разбирам. Не приемам това, че в Бг не можеш да издържш детето си. Много самотни майки го правят. Значи може. И друго - оставам с чувството, че нямаш общ език с детето си. Не общуваш с него. След като те е нямало толкова време ти вместо да наваксваш общуването с него си седиш на компютъра... Не го бии и не му крещи. Агресията предизвиква само агресия. Обичай го. Детето ти е ужасно уплашено. И несигурно. Страхува се че ще те загуби, че пак ще го изоставиш, че не го обичаш. Замисляла ли си се, че проблемното поведение е неговия начин да те накара да останеш до него? И да му обръщаш внимание? Сигурно никак не ти е лесно, но се въоръжи с волско търпение и спри да му викаш и да го биеш. Непрекъснато му казвай и показвай колко го обичаш. Обясни му, но така че да ти повярва, че няма да го изоставиш и че винаги ще си до него. И не очаквай да се промени от първия ден. Бъди търпелива. И го заведи на психолог. Имате нужда и двамата. Да ви помогне да намерите път един към друг.

Не ми се четат другите мнения за да не се влияя.
Миличка, да, мисля че детето те игнорира и наказва.
Право е за себе си и не е толкова лошо, просто то не знае друг начин  
Спокойно, има страхотни детски психолози  
Но първото което трябва да направиш е да отделиш цялото си внимание и любов на него!
Само и единствено!
Никакъв приятел.
В смисъл имай си приятел, но остани за малко само негова ( на детето), той е загубил баща си, теб и докато те е чакал се е появил и той-другия мъж.
Кога всъщност си била само негова????
Мисля че тук е проблема.
Сближи се с него!
Говори и лека-полека ще му обясниш всичко.
По същия начин започни да контактуваш и с другото дете, за да контролираш нещата, поиграй с тях, не стой на компютъра, разбери онова дете, светът му, поговорете тримата, за това, за онова, по детски.
Ти не си му оставила избор.
Ти никога не си била 100% негова!
А децата имат нужда от тази сигурност като малки  

не прочетох много от коментарите,но от поста ти и от заглавието ми се струва ,че ТИ си полудяла не детето ти,ако има такова изобщо.
Синът ми е почти на 4 и никога не бих постъпила така с него .Поведението ти е непристойно за една майка.
Само дете ,да изчезва с часове- а ти какво прави през това време,пи си кафето пред компа ли?
Аз щях да полудея.
Незнам може и да не съм права,но на тази възраст .............

bloodywhite/Problemka, и двата профила може да се ползват. Пиши ми на ЛС от кой ще пишеш и кой да заключа.

Изпуснала си го ... не трябва да позволяваш нито веднъж да пристъпи това, което си му казала да прави ... не трябва да го заплашваш с наказания, които няма да приложиш...покажи му връзката действие- последствие , бъди последователна и добра, не му позволявай да излиза сам никога повече ... мисля, ч ти самата имаш нужда от психологическа помощ ..личи си , че си безпомощна и едно малко дете те прави на луда

Ако все още четеш... Детето ти не е полудяло, а има нужда от ... стабилност и сигурност. На абсолютно всички нива, за които се сетиш- правила в дома, сигурен в теб и твоята любов, в твоето постоянство и обещания, в твоя авторитет и приоритет пред всички останали, че може да ти се довери без да бъде съден, че вярваш в него, че няма да изчезнеш като баща му без никакви сносни обяснения и още и още. Ако не можеш и не знаеш как да му ги дадеш има хора, които могат да ти помогнат с това да се откриете взаимно един друг. / Някой бе ти предложил телефони и контакти на психолог/.
 Понякога децата са като огледало, в което се отразяваме ние самите, по възможно най- контрастния и неочакван начин. За да променим образа в огледалото, трябва да променим себе си. Успех!