Обичате ли стихове?

За мен най-ненадминатия автор на поезия е Атанас Далчев


                            ДИВ БУРЕН

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.

Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах
за другата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба
на портата я сварвах да ме чака...

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, единствена любима
и скитахме се ние чак до късно,
под редките запалени фенери,
из улиците, вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме...

И срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен


от руските автори първото място е за Есенин

Всяка вечер чувам твоята китара
как изплаква всеки звън...
Като разпилени ноти греят
бледите звезди навън.
Плахо аз прозореца отварям –
песента прелива в мен,
неусетно почвам да танцувам,
а нощта превръща се във ден.
Вече утро е и ти ме галиш...
В струни се преплита моята душам
тялото ми, станало китара,
се отпуска в твоята ръка...

Инна Стоева

Безлюден  град.
Капки  от  капчуци
отекват  по  ъглите
на  сводове  и  входове.
Вали...

Думите 
полягат  по  асфалта
навлажнени...

Отеква  и  шума
на  натежали  клони
от  небе  и  вятър.
Косите  ти...

Безлюден  град.
Сами  сме
от  сега  нататък.
Сами  и  скитащи
в  безлюден  град...

И  само  тихо,
музика  на  Бах,
от  бога  носи
носталгия 
по  класическите  форми
на  любов...

Сбогом...
Жълтата  уханна  фрезия
е  цветето  с  което
не  мога
да  зарадвам  никого...
Внезапен  порив
за  само...

Морето,
пясъка  го  слуша
и  го  иска
и  тихо  го  докосва...

Кея...
Прости  ми  господи...
Очите  ти...

Чрез ръцете,
чрез ръцете ти,
чрез ръцете ти ... съм.

Моля те - дари ми съществуване
чрез своите ръце ...

Тъжно е, жестоко, безнадеждно ...
но докосни ме, за да ме родиш
в тази благодатна  тишина
на своя поглед ...

Моля те - подари ми съществуване ...
Какво съм аз без теб?

Аз чрез теб -
ти чрез мен.

Чрез ръцете ти -
 криле на молитва,
аз политам …

Гласът на Мрака     (19.04.1996)

Залязва ерата на нежността
Слънце от насилие изгрява
Облян в лъчите на страстта,
самотник своята любов продава.

Мелодия безсмислена звучи,
изсмукваща последните прашинки вяра.
В умовете похотта кънти;
Куршума тегли си девица стара.

Годините прераждат се във миг-
обратен път не съществува
В облик на алкохолик,
Времето отнесено ликува.

Забрава-проститутка в бяло,
покровителка на слабите души
С уста беззъба хили се тя вяло,
а Нищото говори с нейните очи.

Последен фас в ръце на жиголо догаря
Извръща той очи от синия безкрай
А в мрака Черното пространство проговаря:
"Нищожество,продай ми се докрай!"

Прости, че идвам да те търся
тъй непохватно, вътре в тебе.
Прости ми болката по някой път.
Но искам аз от теб да извлека
най-хубавото твое ти,
което ти не си видяла, а аз виждам,
плувец в най-скътаната твоя глъбина.
И да го уловя,
да го държа високо, както
държи дървото сетнята заря,
която ги със слънцето събира.
Тогава ти
във свойто търсене до най-високото ще стигнеш.
За да се добереш до него
издигната над себе си, каквато те обичам,
ти миналото си докосваш само
със розовите пръсти на нозете,
изпънала нозе и се възкачваш
от тебе в теб самата.

Педро Салинас

благодаря ви момичета( и момчета) за няколкото пълноценни часа и са емоциите четейки темата 
за мен най-велик си остава Д. Дамянов-но повечето ми любими стихове ги прочетох тук-другият автор ,който сгрява душата ми е Недялко Йорданов
ето малко лирика и от мен:

В нашето време на трезвост
и на разумни неща
стана съвсем неуместно
да повървиш във нощта

покрай морето издраскано
жълто от лунния лък,
да разговаряш със пясъка
и да подскачаш във кръг.

Дългия шлифер, баретката,
ласките в тъмния вход
вече не влизат във сметката,
в хода на твоя живот.

В нещо дали не си сбъркал?
Стана ли нещо със теб?
Вече не вярваш във щъркел,
но и не вярваш в човек.

А по средата на лодката
мачтата гола стърчи.
Ето, на пясъка охлювче
мъртво и празно мълчи.

Минали делници, где ви е
старият празничен зов?
Стана почти ежедневие
къщната наша любов.

Бръснарското ножче, жилетката,
шпионката в новия вход -
всичко туй влиза във сметката,
в хода на твоя живот.

Може би нещо сме сбъркали
в нашия възрастен век.
Продава се вяра във щъркели!
Търси се вяра в човек!


--------------------------------------------------------------------------------

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ

Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност още в очите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти -
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все така да гризеш на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те не остарявай!

Представяш ли си


Представяш ли си къщичка в гората,

снежното калпаче на комина.

Партината, която скрита чака

стъпките ти тихо да преминат.

 

Представяш ли си жарката камина

и липсата на шумните площади,

тишината с белота на зима,

похлупила поляни и ливади.

 

Представяш ли си бреговете морски

на атоли някъде незнайни.

Птичи клюки, а не хорски,

пазещи човешките ни тайни.

 

Представяш ли си и любов гореща

с устни и целувки всеотдайни,

трепета при първата ни среща,

погледите палещо - омайни.

 

Представяш ли си утрешните дни,

днешният го остави в забрава...

Зная, не е време за мечти,

но без тях, какво ли ни остава?

 

 

ПИСМО ДО ТЕБ

Дамян Дамянов


Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам


Страст


Нали разбрахме се, за кратко?

Дори разбрахме се - веднъж.

Любовна страст във време кратко,

а чувствата - стихиен дъжд.

 

Е, казахме си без причина,

каквото стане - всичко е за миг.

Омайна страст в очите сини,

а в устните - сподавен вик...

 

След туй два дни сме разделени.

Минутите, секундите броим.

Поглеждаме назад смутени,

мечтаем, мислим, малко спим.

 

Пред мене си... Избухва страст.

В прекрасен ден - усамотени,

усмихнати щастливи! Няма власт

горещата любов да ни отнеме.

 

Отново път... Отново мрак...

Изпитващ чувствата любима.

О, скъпа... Искам пак,

до мене да си. Да те имам!

ИСКАМ ДА ДОБАВЯ ОЩЕ НЯКОЛКО,КОИТО ДА ПРЕВЪРНАТИ В НЕЗАБРАВИМИ ПЕСНИ

Ако те има

Иля Велчев


Ако те има
теб на този свят,
ще има птици в пустото небе.
Ако те има
теб на този свят,
ще има лодка в тъмното море.
Ако те има
теб на този свят,
ще има огън и в студени дни.
Ако те има теб. . .

Ако те няма теб на този свят,
сърцето ми ще бъде хляб за птиците.
Ако те няма
теб на този свят,
очите ми ще бъдат мъртви за любов.
Ако те няма
теб на този свят,
от своята душа ще те създам завинаги.
Ако те няма, теб. . .

Този свят е нежен за двама,
този свят е тесен за сам.
Верността е солта на живота,
подлостта е черния срам.

И УТРЕ Е ДЕН 
Михаил Белчев

Пак говорим с теб по телефона.
Тази нощ за мен той е икона.
Този път ще чуеш истини,
скрити в първата ми изповед.
 
Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в снега да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?
 
Но сънен глас отегчен
идва чужд и далечен.
И уморен казвам : "Лека нощ!"
И утре е ден.
 
Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в снега да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?
 
Но глух сигнал отдалеч
идва чужд и безплътен.
И уморен казвам: "Лека нощ!"
И утре е ден.   
 
МОЯ ЛЮБОВ
Михаил Белчев
 
Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
са заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радостта,
но чак сега казвам аз:
 
Заради ръцете ти си струва
да прегърна обич и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
с теб до днес надживях
и вина и съдба,
но чак сега казвам аз:
 
Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструващ,
че не си сгрешил, мое любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.
 

Танц

Танцуваме в лудешки, буен ритъм
От страст, любов, безумие.
Не мога аз да спра да питам
Защо съм толкоз диво влюбена.

Облечена съм в прозрачна рокля от коприна.
В която слънцето на твоите очи се отразява.
А в танца ни лудешки дните отминават
Отлитат, стапят се сред нежност и забрава.

Плътно, страстно се притискам в твоето тяло,
Впивам жадно устни в твойте устни
И в ритъма безумен ставаме единно цяло
Което продължава да танцува в див устрем.

И така до края на света.
До сетния ми дъх и час.
Искам в танца с теб да изгоря
За да мога до последно да те чувствам аз.

Страхотни стихове, момичета (и момчета )    Следващото стихотворение е на една моя много добра приятелка, тя пише страхотни неща, това е последното, което ми даде днес.

***

Какво ми даде ти в живота?
Какво ми причини,
без изобщо да си в него?
Вместо пълни мигове -
празни минути...
Заключи сърцето ми за други,
без да си го отключвал.
Блъснах се в канарите,
преди още да съм полетяла.
Болят ме раните от изгоряло,
без дори да е запален огън.
Дълбоки следи от нещо,
което даже не е преминало.

Включвам се още веднъж - този път със стихотворения на моята любима поетеса Блага Димитрова. Все стихове, които ме карат да настръхвам...

Сред веселието

Весело беше край нас -
музика, шумна компания.
Ти се замисли на глас,
спомни си прежни страдания.

Преспи...Вековна стрелба
вятърът гъне до корена.
С тебе коя е била?
Нощен бой...Рана разтворена...

Всичко бих дала завчас:
шум, светлини и ухания -
само да бъдех и аз
там при онез изпитания.

Само да газех снега
там под клонаци отломени.
Мене да вждаш сега,
мене в най-свидните спомени.

Войнишка поща

Слугинчето от долния апартамент,
понеже госпожата е на гости, вика,
по чехлички се вмъква крадешком при мен:
- Писмо да ми напишеш, како, на войника!

- Кажи, какво да пиша? - Вдига рамене.
Пламтят му бузите, две ябълки червени.
- Каквото сте си думали, кажи поне!
- Ти всичко знаеш, нали ходиш на учение!

Така ми предоставя пълна свобода.
И почвам как да е, но после се увличам.
Аз мои спотаявани слова редя,
които още никому не съм изричала.

И знам, едва ли някога ще изрека.
Писмото ми лети към полка неизвестен.
Наоколо кипи войната на века.
В готовност бойна той - все по-далеч преместен.

И най-подир пристига син войнишки плик.
Слугинчето дотичва: - Како, прочети ми!
Кой пише вместо неграмотния войник?
На моя зов любовен - отклик анонимен.

Какви слова! О, Боже! Не ми дават мира.
Уж на шега, наистина валят писма.
Онези двамата неуки се разбират.
А ние, чувствата разкриващи, нима
ще дръзнем някога да се разконспирираме?


Ръка на мъж

Ръка - магнит -
кара ме да изтръпна,
без да ме е докоснала.

Нежна ръка -
пламък ме обжегва,
заключен в бегло здрависване!

Силна ръка -
още ме държи, не ме пуска
след много време и разстояние.

Страшна ръка -
може с един замах да ме убие
и отново да ме съживи.

Ръка на мъж -
дълбока, в нея се удави
птичото ми сърце.

Кой е от тях

На гости ми идват другари безброй.
И всички са весели, славни другари.
Недей бърза, майко, спокойно си стой.
Но пак не изтрая ти, пак изпревари
и с радост ги срещащ и с мъничък страх:
Кой е от тях?
Кой е от тях?

На гости ми идват другари безброй.
И всички са мургави, снажни другари.
Напразно ти, майко, вратата отваряш.
Не можеш позна
кой е той?

На гости ми идват другари безброй.
И ето, на гости ми иде и той.
И пак ти отваряш вратата засмяна.
Но, майко, какво с тебе стана?
Тъй се обърка, тъй се смути...

Кажи, по какво го позна, майко, ти?

Бригадирска майкa

Синът загинал в глухата дъбрава.
По майката веднага си личи.
Как майките сиротни се познават
със тия неизплакани очи!

Връстниците му днес са бригадири.
Селцето без младежи опустя.
И тръгва тя... момчето си ли дири
натам, където води песента?

Или да види за какво синът й
загина още млада-младина?...
Трошат се канари. Река се мъти.
Ехти оная Стара планина.

Но друго майчиният поглед зърна:
тук риза в пот, там гръб окъпан цял.
Веднъж ли вир вода и той се върна
и стомната надигна прежаднял?

И грабна тя едно ведро припряна.
И свела под чембера чер лице,
по стръмното запъпля из Балкана.
Опъват се съсухрени ръце.

И гласове ечат, отдето мине:
- Ей, майко, да си жива ! - Тя гълчи:
- Пий, по-полека, запотен си, сине! -
В гласа й грижа майчинска звучи.

И всеки ден така до късна вечер.
Не се бои, че слънцето пече.
И бърза...Сякаш зад рида далече
я чака жадно нейното момче.

А през нощта момците отмалели
в палатките потъват в сън дълбок.
Тогава из усои зашумели
студец изтънко лази като смок.

И майката нечута, непозната
завива нежно голите плещи.
И в тъмното се взира във лицата
и търси, тръси милите черти.

Промълвя някой "Мамо", в сън унесен,
лицето му в усмивка се топи.
А тя в безсъница с чембер провесен
над всекиго прошепва: "Сине, спи... "

Ave nihil.

Нека се включа и аз с нещо:
* * *  Наталия Мутафчиева
Иде ми пред теб да коленича
и да моля прошка за онези дни ,
в които подир сенки тичах
и се вграждах в каменни стени.

Дето слепешком те подминавах
дни и нощи и не те познах.
Вместо други , често теб ранявах
и до тебе никога не спрях .

Търсех любовта си неживяна ,
люшкана с крайпътни ветрове ,
в шепота променлив на бръшляна ,
в дръги устни , в други светове...

Търсех любовта си неживяна ,
търсех я с премръзнало сърце ,
а пък тя-съдбовна и голяма ,
чакала ме в твоите ръце!?


И едно стихотворение на една ученичка от ПМГ- гр.Бургас. Разкошно е!!!

Моят град

Моят град не е Рим и Виена,
нито Лондон, Париж и Москва.
Той е мъничка светла вселена,
със сърце на туптяща вълна.

Моят град е градът на мечтите -
всяка улица, всеки площад
носят слънце, под стъпките скрито -
бяло слънце от белия свят.

Моят град има тръпнещо име,
благозвучно и кратко - Бургас.
Нещо казва: "Ела, призови ме!"
и невярваща, хуквам и аз

да догоня поредното чудо,
преродено в прахта на града.
После спирам... Забумкало лудо
е сърцето ми... Виждам - това,

дето вика ме толкова време
и ме дърпа с незрими ръце,
нещо иска да дам, да ми вземе -
то е нашето, мое море!

Към града се обръщам и виждам -
цял Бургас гледа него сега -
как на синкави стъпки приижда
да целуне отново брега.

Моят град е градът под звездите,
с дъх на лято, на пясък-искра.
Той е сгушен в очите ми, скрит е,
като мъничка светла сълза.

Моят град е в солта на вълните,
моят град е деня и нощта,
моят град има мен и мечтите,
носи радост и малко тъга...

Аз съм тук - малко зла, малко свята,
някой казва ми с корабен глас:
"Прочети на сърцето словата!"
А там пише просто: "Бургас"...


Невена Елисеева, X клас

Ето малко стихове от един приятел от детството:

Любовта прилича на хазарта

Денят по малко си отива,
аз пак съм сам и тъжно е във мен...
Обичам те - не мога да го крия,
обичам те...сърцето ми е в плен!

Аз чувствам теб и нищо друго.
Обичам те, нима не го разбра
желая те, а друга тъй не ме влудява,
защото лудостта ми е в любовта!

Срещу съдбата трудно се пристъпва,
но тя е с нас - отново ни събра,
а бе толкова отдавна тази наша среща
било е писано - последната да не е тя!

Защото аз не мога тъй да те забравя,
да прекърша клоните на таз любов
все още крехка, но така красива-
не мога - за това не съм готов!

С всичко в тоз живот ще се преборя
ще давам максимума от това сърце,
не искам повече да го раняват
не искам кръв отново да тече.

Любовта прилича на хазарта!
Залагаш много на една
в любовта - жена, а в хазарта - карта
дали печелиш знаеш ли - съдба...

Губиш разума си в тез моменти
и търсиш в себе си вина,
сразен обръщаш гръб...По дяволите, губя!
и псуваш таз прокълната съдба.

Надеждата обаче ти остава
щом не е в хазарта - то трябва да е в любовта,
този щастлив край, за който си мечтал
единствено със нея да си на света..

Дали ме чака? - питаш се отново
един въпрос обсебил мъжкото сърце,
един въпрос изпълнен с подвъпроси
един въпрос с отговори Да! и Не!

21.09 1997г.

**********

Колко много са звездите в полумрака
във плен на рицар обградени от нощта,
а Луната е сърцето на момиче
заплетено за първи път в любовта.

Като пленена малка златна рибка
тя моли се на своя зъл палач
с молба гореща, искрена и чиста
с молба и детски девствен плач.

Кристално чисти и прозрачни сълзи
напират в тези две брилянтни очи,
незнаещи с какво да се предпазят
от тези подли, мамещи лъжи...

защото рицари не съществуват вече
и няма чувства, нито пламък да гори
от думата Любов не трепва вече
и невинността на детските души.

Каква любов?!Не ме разсмивай само
няма любов и чувства в този свят
няма нищо, толкоз е празно и абсурдно
във този шибан, гадин, подъл необят!


**********


Плач

Злокобен плач, душа в робство
отчаиващ плач раздра нощта,
една преплитаща картина
се смеси с лицето на смъртта.

Светът е заприличал на пустиня
оазис тъне във калта
любовта е черната робиня
денят притиснат от нощта.

Небето - мрачният свидетел
на тази черна битка за живот
видя - затриваха Човека
човек живящ като койот.

Затулен от чернилката на Мрака
изплашен от камшика на Нощта,
но той пак предизвикваше Съдбата
без дори да се страхува от Смъртта.

Бездната дълбока в Земята
издига черната осанка на Смъртта
ревът раздира Тишината,
а погледа смразява ти Кръвта.

Човек - звучи тъй гордо и велико
в борба за собственото Аз
той див е, силен, предизвикващ
в борба за думичката Власт.

Под бича на развихреното време
под бича на суровата съдба
той сили не събра да се съвземе
и завинаги потъна във тъга.

16.03.1995г