Обичате ли стихове?

Много хубаво сме свикнали
да не казваме "Обичам те!",
да не се самозалъгваме,
да не ни боли излишно
щом от някого си тръгваме.

Вече ние си говорим с думички
от нас измислени,
вече само си поскваме
както искаш хляб и сирене.

Много хубаво сме свикнали
делово да се събличаме
делово да се предаваме
делово да се обличаме
даже и да се обичаме.

Не приказваме, не казваме
искаме необещаващо,
искаме неангажиращо.
Става просто, става ясно-
лампите угасват бързо
и във тъмното на стаята
без преструвки,без "Обичам те"
двеминути след "Желая те"
ставаме и се обличаме.

             Писмо

При мене е нормално лошо време
и зимата ни май ще е без сняг
и леличката все така си дреме
зад щанда за играчки във Детмаг.
А котето ми някой го открадна
и радиото май се развали.
Една звезда в завивката ми падна
изплашила се някъде се скри.
Настинах малко, просто тичах боса
и сякаш, че нарочно заваля.
Съседката остана без въпроси
съседът пък остана без жена.
Прожекциите в киното са скучни,
сънувам нощем чайки и море,
а майка ми не може да допусне,
че апокрифи щерка и чете.
Луната както никога е кръгла,
очите на баща ми са добри.
Врабчета на прозореца ми зъзнат
и се оглеждат в моите очи.
Е, струва ми се ,писах ти за всичко.
Проуснала съм нещо ли, нима?
Не ти написах само,че ми липсваш,
защото се боя че е така.

   Монолог на една циничка
Румяна Йорданова Симова (osi4kata)

 
 Дете ще имам... Грешка или не,
ще го родя - напук на възрастта си.
И ако ще от Дявола да е...
Какво от туй?... Ще наследи баща си...
Защото - как ще разберем добро,
когато злото вземе, та изчезне?...
Светът ще се побърка от любов,
направо казано - ще се разглези...
Балансът във човешките ни гени
ще бъде нарушен без тъмнината....
Живее зрЪнце крехко в мене,
довяно от случаен нощен вятър...

Дете ще имам... И от Бог да е -
ще го родя... Напук на Сатаната.
Да види той, че Божите ръце
умеят мъж да ваят от жената...
И, че Божествената Светлина
не е сладникаво писание...
Ще върна Младенеца на Света.
Дано не го накажат със страдание....

Ще имам син... За зло или добро...
Ще го родя! Не може да е грешка...
Навивам прежда в шарено кълбо,
плета за Него първа дрешка.
 
Това ми е много любимо от Буквите




 
 
 

Отдавна чета темата Невероятни сте Ето нещо и от мен:

Часовник
Часовникът без милост ни разделя,
разцепващ утринта със своя вик.
И вечерта пак той ми определя
кога ще срещна скъпия ти лик.

Машинката зловещо си тиктака -
ти тръгваш сутрин, идваш вечерта,
а аз броя минутите и чакам
да позвъниш на моята врата.

Зависим от въртенето по циферблата
и любовта ни се измерва в часове,
но чудя се - не може ли стрелката
поне за миг, докато ти си тук да спре?
------------------------------------------------

Сърце
Ти беше на парчета във краката ми.
Не смеех да те вдигна, гледах няма
как се отварят в тебе малки кратери
и после стана пясък, а душата - морска пяна.

Болеше ме, но всичко отминава.
Той - следващият те извая пак
и пак разби те и остави рана,
и пак те разпиля по този бряг.

И тъй година след година
поправяха те, чупеха те с яд,
но ти, сърце, така и не изстина,
така и не намрази този свят.

Защо? Сега отново си разбито и
отново чакаш майсторът - палач
да те сглоби и да разцъфнат пак мечтите ти,
които после ще платиш със плач.

Но как? Нима това желаеш ти?
Нима отново ще търпиш да те рушат?
Не! Ти все още чакаш твоя принц
да ти даде живот от свойта плът.

Романс

И достигнахме дивия пролетен бряг
през мъглата на яростни клони.
Върху мокрия пясък в мъчителен бяг
някой нашите сенки подгони.

А пък ти ми говориш за минали дни,
за загадъчни златни морета,
за гори с кипарисови лунни вълни
и за райски покой под небето.

И звездите звънят с твоя сребърен глас
и с камбанки огласят простора.
И блестят змиевидни мостове над нас
и деца сме отново, и спорим...

За какво? За разплискан до дъното свят.
Странен спомен, ненужно повикан.
Да вървим. Боси в мрака. Не гледай назад.
По следите ни бисери бликат.

Вл. Набоков

Никога не каза че ме обичаш
но косата ми под твоите пръсти
заспиваше лека и нежна
просто ме гледаше, гледаше
и казваше, че съм красива
никога не каза че ме обичаш
в гласът ти звучеше тревога
каза, непременно, моля те
чу ли, да оздравяваваш
и ето, взех се в ръцете си
и идвам, да ме прегърнеш

***

Не съм обичал никоя жена,
както, мисля,
бих обичал тебе...
Няма да привикна с мисълта
да те гледам, докато изчезваш...
Моя си, но още не разбираш,
ти си тук,
преди да те обикна,
в нервните, накъсани акорди,
в еретична,
пареща молитва...
Аз не прося твоята любов,
аз пред теб съм гол,
и съм безплътен...
Обичта, страха...
И нежността,
ме издадоха с беззвучен тътен...
Споменът,
от който нямам спомен,
ще си иде,
може би, последен...
В залеза на сляпата луна
на която двамата ще седнем...

***

Мила,
Аз съм привлекателен мъж.
И го знам.
Познавам доста добре жените
и тайните
на телата им и на душите.
Мога
да обсебвам лесно слабите.
Силните
са по-трудни, но не за дълго.
Много
сами ме търсят, не за любов, а за
заместител.
Разбирам ги и им давам желаното.
Винаги
казвам думите, които искат и
целувам
умело там дето никой не смее.
Ръцете ми
магически карат телата им да пеят,
а после
когато се слеят с моето плачат...
Никога
не съм се гордял със себе си, но
не спирам.
Опитвал съм, не че не съм,
понякога,
искам да го знаеш, и все е било
неуспешно.
За това без душа съм останал.
Изгоних я
за да не ми пречи на решенията.
Всъщност
тя ме напусна отвратена от мен.
Днес
усещам нещо ново и мъчително.
Съвестта ми
разяжда ме и чудно как е останала
в мен
като тревичка поникнала в камък
студен.
Сега страдам, заслужено, и май съм
на път
да сторя най-после геройска постъпка
и кажа:
- Стой далече от мен. Пази се!
Обичам те!
Ти не заслужаваш заместител!

Kremi, невероятни са. 
Твои ли са?

Не , Fам, но познавам авторите само като никове

Иначе и аз съм им фен


Ето и малко избрано от любимата ми Маргарита Петкова


Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
Или само с поглед ме издърпай нанякъде
Скрий ме в шумните улци на града милионен
или в твоите спомени.Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
Ведно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали – иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!”.
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по дявола!
Трябва някъде място такова да има- за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! –
С чиста съвест продавам душата си!


ОБИЧАМ ТЕ!

Златен мой,
Посребрен и нещастен,
Слънче в живота ми,
Лунен с мургаво рамо,
Тъмен мой,
С поглед и помисли ясни,
Всякакъв мой.
И мой само
Проникновен и проникващ мой,
Смръщен, щастлив и отчаян,
Млад мой,
Мъдър мой
И лекомислен ,
Обикновен мой,
Населил със себеси стаята ми,
Странен мой,
Безразличен и искащ.
Мили мой,
Ненагледен,любим,
Ненавиждан,
Умен мой,
Безразсъден,
Безумен,
Мой единствен,
Мой проклет трижди –
Да те назова
Не ми стигат думите.


От  твоето отсъствие съм болна.
Неизлечимо.
Всички къщи и всички стволове
Ранявам с името ти.
Спомени,вместо хапчета, гълтам
Всяка вечер.
Сутрин се будя от неприсъствието ти.
Тръгвам зла и обречена.
Търся те после по всички кръчми
И кафенета.
Замерям котки, хора и кучета
С камъни и с клетви.
Слънцето свети като прожектор
В операционна
Падат в тревата слънчасали жерави...
Как да живея от спомени!
Болно е даже над мене небето...
Как да се излекувам ?
И този град е болница, където
Аз още дълго ще те боледувам


Любовта ми към тебе, мили,
Е като дума, казана не на място,
Като плач от безсилие,
Като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
В деня ти, препълнен до горе.
Върти се около тебе –
Кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
Гледа те все в очите,
Скимти жалостиво,бедната,
Когато – с досада- я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
Не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
Сама ще си скъса синджира.

Когато дъждовете спрат
и птиците престанат да говорят
разбирай, че душата ми е отлетяла.
Очите уморени искат да поспят
безмълвно, тихо
последен стон на арфа остаряла.
Когато устните замрат
и сетивата чуждо се озъртат
с гръб се обърни
не искам да ти липсвам.
Целувай капчиците дъх,
дълго ме помни,
освен покоя
само тебе искам.
Мрази застиналата плът
пречи на чувствата да те погълнат
не спирай да вървиш
макар трънлив да бъде земния ти път
живота те бленува
моя никога не ще
отново да е върнат
****************
Мъжките слънца ще ти завидят,
ще се изтъркулят западно
от лудост може би,
че притежаваш собствена луна.
Не ме вади на показ
по беззвездие,
ще ме откраднат
... бяла съм
по женски месечинено добра.

Не се събуждай още, скъпа

Не се събуждай още, скъпа.
Това е скъпоценният
Час на невинността,
Прохлада утринна,
Когато изтощената природа
От цялата си мощна страст
Се е освободила
И отново е дете.

Това е тъй самотният момент на утоляване.
Тук в тайната горичка на зората
Сред ловните полета на нощта
И пустошта на слънчевите дневни дюни.

Тук е спокойствието, само тук;
До мен, където си затворена
В утробата на този сън
И чакаш да се преродиш отново.

Найлс Бонд