Забременяване след мъртво раждане

Здравейте,

Реших да споделя моята история - загубата на бебе. Когато преминавах през най-черния период от живота ми до сега, много търсих утеха в тази тема тук. Бях изчела всичко до онзи момент, плакала съм на всяка споделена история, преживявах с болка колко жени са минали през това. Намирах и лъч надежда, че един ден ще ми се случи най-хубавото - да бъда майка. Точно това искам да направя сега - да вдъхна кураж на всички, които преминават през този ад, че винаги има надежда!

Две години и половина с мъжа ми опитвахме да забременея, ходихме по лекари, правихме изследвания и т.н., уж всичко ни беше наред, но не се получаваше. Тогава си бях казала, че ще си дам почивка от лекари, ще се отпусна и ще чакам. И така един ден видях двете чертички и не можех да повярвам, че бях бременна.

Бременността ми вървеше добре, докато на последната фетална морфология ми казаха, че трябва да се следи кръвотока на бебето. Два дни след това спрях да усещам движения на бебето. Отидохме с мъжа ми в дежурния кабинет в болницата, в която се следях. Пуснаха ми тонове, бяха слаби, но явно все още ги е имало. Дежурният лекар не се отнесе с вниманието, което очаквах и ми каза " изпий едно кафе, изяж един шоколад и ще се размърда"... На следващия ден продължавах да не усещам бебето. Моята лекарка тогава не беше в България, писах й по вайбър. Тя каза да отивам пак в болницата да ме прегледат отново.

Дежурният лекар тогава беше друг. Щом започна прегледът, погледът му се промени веднага и започна да ми задава няколко пъти един въпрос "кога спря да усещаш бебето?". След това чух думите "няма сърдечна дейност". Светът ми се срина за секунда. Сякаш бях в друга реалност.

Приеха ме в болницата, предизвикаха ми раждането.
И така в края на 7ми месец родих мъртвото си момиченце.

Казаха ми, че това се е случило вследствие от някаква инфекция... дали?! Това е друга тема.

След това трябваше да се науча да живея отново. С огромна помощ от мъжа ми, родителите ми, най-близките ми приятели и психолог, при който ходих, успях някак си да приема какво ми се е случило и да продължа напред. През това време от други лекари търсих отговорите на многото въпроси, които имах.

След 8 месеца от загубата, разбрах, че отново съм бременна. За огромна жалост в самото начало бебето беше спряло да се развива и трябваше да направя медикаментозен аборт в 9 г.с.

И така 3 месеца по-късно отново забременях. Този път с правилните лекари и подход успях да стигна до финала! Сега си имаме едно прекрасно момченце на 4 месеца. Бременността ми мина с много страхове, притеснения и надежда всичко да бъде наред.

През лошия период си повтарях една фраза: "Знай, че и това ще мине!"
Пожелавам на всички момичета тук щастието да им се случи! Нали казват, че след бурята изгрява слънце...❤️

Здравей, щастливо мамче! Нямах намерение да пиша тук, но това през което сме минали е много сходно. Загубих своето момиченце на 28.01.2025 г. в 40 г. с ., заради лекарка, която неглижира случая. При лоши тонове и след направен преглед ми каза, че бебето спи и няма за какво да се притеснявам, чакаме си да тръгне раждането. И до ден днешен, като се сетя за тази жена, (дори не мога да я нарека доктор) усещам агресия и мога да кажа, че това е единствения човек, който мразя в живота си. Наложи ми се да родя мъртво износено бебенце, което се оказа напълно здраво, но за жалост с прекъснат живот, заради тромб в пъпната връв. Към днешна дата с правилният доктор се радвам на почти 4 месечно бебенце.Изгря слънце и на моята улица, но горчивината от първата загуба не стихва. Изчетох всяка една история тук и плаках с вас. Пожелавам на всички, които се борят за рожба, да имат вярата и силата, че някой ден и при тях нещата ще се случат.Прегръщам ви!

N0name, съжалявам за загубата и за всичко, през което сте преминали.
Не мога да коментирам лекарското нехайство - много от историите тук можеше да завършат различно.

Браво, че сте успяли да се съберете и да продължите и да гушкате сега пухкаво бебе. Да ви е живо и здраво!
Разбирам болката ви и благодаря, че сподели тук. И аз бях изчела всички истории и това много ми помогна да преживея, да разбера, че за съжаление се случва...

Здравейте!

За жалост и аз ще споделя своята история..

Преди два месеца загубих дъщеричката си в началото на 9 месец,поради изцяло отлепена плацента.

Бременността ми вървеше по учебник,не съм имала нито един "лош" ден или нещо,което изобщо да подскаже,че ще се случи това с плацентата.

Родих я естествено в Майчин дом (София) и съм благодарна на всички акушерки и лекари ,които успяха да ме вдигнат духом и да ми дадат надежда ,че следващия път ,в който се видим ,ще имам своя щастлив финал...

Прочетох всяка една ваша история и успях да осъзная ,че може би има надежда след такава буря..

Позволих си за малко да съм отчаяна,тъй като преди тази бременност имам два аборта  ,но четейки ,че много от вас имат вече бебенца и успявам да програмирам мозъка си към положителни мисли.

Пожелавам на всяка една от нас ,минала през такъв ужас, да получи своето щастие!!

И моля ви,моля ви... продължете да споделяте вашите,вече щатливи истории ,защото те вдъхват надежда на такива като мен ...залитащи към отчаянието.

П.С.
Надявам се и аз да бъда една от следващите,която ще вдъхне кураж и ще покаже ,че след лошото, идва много по-добро!

M.I.D., съжалявам за загубата! Не си сама,  случва се и тук те разбираме.
Пиши ако искаш да споделиш, да тъжиш или ако имаш въпроси - каквото и да е, тук има кой да те подкрепи и разбере.
Кураж и чакай своята дъгичка.
П.п: и аз загубих бебе в осмия месец след отлепена плацента....прегръщам те!

M.I.D., толкова съжалявам за това, което се налага да изживееш... Искам да ти кажа, че колкото и клиширано да звучи с времето става по-леко. Не минава, не се забравя, не боли по-малко. Просто свикваш да живееш с тази болка и тя става част от теб. Много е важно да си го изживееш, но после да продължиш напред и да опиташ отново. Точно заради това, че бих вдъхнала надежда и кураж дори на един човек и аз ще разкажа за моята успешна бременност.
Загубих бебенцето си преди близо 2 години в 30гс. Просто спрях да го усещам. Видимо нямаше причина и не ми казаха какво е станало. Предполагаха, че нещо с плацентата се е случило и е спрял кръвотокачът. Пуснах си всякакви изследвания, като се оказа, че имам тромбофилия и при нова бременност ще съм на кръворазреждаща терапия.
Изживях го изключително зле. Светът се срина, душата ми гореше, не спирах да плача денонощно. Но с всеки изминал ден лека полека се връщах към живота, въпреки, че в душата ми беше буря. Точно една година след загубата ми забременях отново. Няма да крия, че умирах от страх. НО този страх не трябва да те спира. Постоянно бях в готовност да се случи нещо лошо. Ходех постоянно на прегледи, кръвни изследвания. Направих всички изследвания, за които знам.  Бремеността си вървеше перфектно. Е, имах гестационен диабет, но с хранителен режим се овладя. Предизвикаха ми раждането 2 седмици преди термин, за да не рискуваме. Раждането мина толкова леко, че дори не мога да повярвам.
Знаеш ли...думите на лекарката ми след загубата ми, че ще ме чака да се върна не ми излизаха от главата. Толкова много исках да се върна отново бременна и да изляза от родилно усмихната и с бебе на ръце както всички хора...
И всъщност въпреки целия преживян ужас, въпреки страха трябва да се събереш и да се бориш за това да прегърнеш детенцето си. Не е лесно, но си струва. То не заменя изгубеното, болката не изчезва, не се забравя, но вече имаш стимул да се будиш сутрин.
Важно е да намериш причината за твоята загуба, за да вземете мерки при следваща бременност. Намери си добър лекар, който да те следи изкъсо.
Ако имаш въпроси питай за всичко. С удоволствие бих помогнала с каквото и да е.
Прегръщам те...

Madness88, честито! Живи и здрави и всичко лошо да е зад вас.

Благодаря ви от сърце за подкрепата!

Успяхте да внесете лъч светлина в този мрачен период.
 
Честито на всяка една от вас, която, въпреки страха, е успяла да извърви този път и да роди своето здраво бебе!
Пожелавам от сърце на всички нас,които все още чакаме своите рожби,съвсем скоро да ви последваме!

M.I.D.
И аз идвам да ти вдъхна кураж, защото го заслужаваш.
При мен изминаха почти 6 г. от загубата на термин, при напълно уж нормална бременност.
През тези години, ходейки при различни лекари, за да разбера причината за загубата, разбрах само, че всичко е Божа работа..
Всеки ми казваше, че не съм труден случай, трябва да не го мисля и ще се случи. Но как да не го мислиш..
Спасение намерих в едно малко куче, което всъщност не беше просто куче, а моето бебе. То ме спаси да не рухна още повече. И вече макар сляпа и възрастна, тя е моето първо бебе. Беше на 7г., сега на 12 и малко по - малко си отива, а с нея и част от мен, защото за мен наистина е моето кучешко бебе, което ме спаси след загубата.
Поне дочака да стане човешка кака.
Сега разбрах, че съм бременна в много тежък момент и почти пред раздяла с мъжа ми. Вече се бях премирила, че Господ е решил да нямам друго родено дете. Но никога не спрях да вярвам, че аз дете ще имам, дори да бъде осиновено. През тези години смених няколко работни места. Навсякъде ме питаха имам ли деца и като чуят - не реакциите бяха две. Едната - о, тепърва ще се  излиза майчинство.. А другата - съжаление, че вече едва ли не си с единия крак в гроба..
И след смяната на работа просто останах без такава. Ползвах платена борса, но и тя приключи. Отидохме с мъжа ми в друг град за няколко месеца и докато той работи аз все още нямах работа. Толкова зле се чувствах, все едно това не съм аз. Там обаче ходех в една църква, почти през ден. Просто влизах и се молех за чудо. Знаех, че краят на връзката ни идва, имах нужда от спасение. Исках да започна на чисто. Дори сама, но да започна друг живот, в друга страна или град. Не се молех за дете вече, защото виждах нашата раздяла. Молех се за чудо, каквото и да значи това. През тези години не съм спирала да ходя по църкви. Оставих почти всички дрехи за първото ми момиченце там. А другата част подарих. Нищо не оставих. Имаше една рокличка, която си бях оставила, защото много ми харесваше. Но и нея оставих в църква, да бъде за детенце, което ще й се радва.
В края на октомври се върнахме в нашия град. В средата на ноември трябваше да ми дойде, но на мен не ми идва на 30 дни, а на 35 - 40. Чаках да минат 35 дни и да почна дуфастон, та поне да не чакам повече закъснение. Почнах го, спрях и чаках цикъл. Вече 40 дни и няма как да не ми дойде. Ама не дойде. В края на ноември отидохме пак на църква. Пред иконата на Богородица си казах, ако е писано да сме заедно с мъжа ми, то нека ни се даде детенце, ако не, то всеки да поеме по пътя си без да наранява другия.
Вечерта си направих тест и то не с очакване да е положителен, а защото трябваше да хвърля така или иначе тест - лентичката, та поне да я ползвам. И видях двете чарти..
Шок и ужас буквално, вместо радост. Та защо точно сега в този труден момент..  Та аз дори работа нямах..
Отидох на лекар след около 10 дни. Трябваше да съм в 8 седмица, а отговаряше на 6. Нямах големи очаквания.. След 2 седмици отидох пак. Имаше пулс, пак си вървеше 2 с.назад, имах дори отлепяне на сака без да знам. Тук е моментът да кажа, че ако не беше Аг да реагира адекватно и да следи за всичко, нещата щяха да са различни. Не беше лесно, всеки преглед със страх да не чуя лоша новина.. Бебето си вървеше назад, може би заради късна овулация. Корегираха ми датата на цикъла, за да отговаря на седмицата, а то пак изоставяше.. Докторката всеки път ми казваше, че е много дребно.. Чак в 8 месец вече беше по - голямо и даже беше седмица напред. От 30 с. започнах запис на тонове всяка седмица. И малко преди самия финал се появи нов проблем - опасност от руптура на матката, заради първото секцио.. Ужасът няма и да го описвам. Само се молех и си повтарях, че всичко е в Божиите ръце и Господ ме пази. Друго нямаше какво да направя. Точно преди този преглед сънувах св. Георги и някак си вътрешно знаех, че това е добър знак. Но въпреки това страхът не ме напусна. Вярата обаче също.
Една седмица преди датата за секцио ме приеха за наблюдение, да следим тоновете по няколко пъти, да не се обърка нещо пак накрая. Когато чуех, че бебето спи светът ми се преобръщаше..  Страхът от спомена за първото раждане беше по - силен от мен. Думите бебето спи, за мен бяха някакъв ужас. Вечерта преди раждането ми слагаха доста системи, да не се дехидратирам, за да са добри тоновете. Сутринта преди самото раждане също. Толкова ме беше страх, че упойката не ме хващаше. Имах паник атаки и очаквах най - лошото. Когато извадиха бебето бях в такъв шок, че дори не разбрах, че вече имам живо дете..
И така благодарение на докторката и на Бог вече имам живо и здраво момиченце, което спи постоянно върху мен. Нямах дори една дрешка за нея купена от страх да не стане пак като преди. Та когато нещо е писано то си идва в определения момент. Не когато го искаме и сме готови, а когато съдбата е решила, че му е дошло времето.
Аз се следях в друг град при друг доктор и това е най - важното за успешен финал. Няма да забравя думите на докторката при първия ми преглед, когато й разказах всичко, а тя каза, че ще стане, ще забременея, ако не веднага, то до 3 - 4 месеца. Така и стана, въпреки отчаянието ми се случи, макар и в тежък за мен момент. Питах се, защо сега, когато даже работа нямам.. И все още се питам. Но когато я погледна, си казвам, че щом Бог сега ми я даде, то значи има защо..
Не спирай да вярваш и намери преди всичко своя лекар, за да извървите пътя заедно до успешния финал.
Пожелавам ти най - скоро време и при теб щастлив финал. Ще стане и всичко ще бъде наред. Това ми казваше моята докторка когато й кажех колко ме е страх. Казвам го сега и на теб- ще стане и всичко ще е наред

Първото ми детенце трябваше вече да е завършило първи клас. Щеше да е млада госпожица, умна, красива... Времето излетя. Тъжно ми е, че колкото повече минава времето, аз толкова повече се отдалечавам физически от нея. Липсват ми дните на трепет и очакване за нейната поява.
Преди 5г и половина посрещнах жива и здрава втората ми дъщеря. А миналата година забременях за трети път. Пак не успях да се зарадвам, да изживея щастието, което изпитвах с първата бременност. Забременях , без да сме поставяли цели. От раз,  което не се случи така бързо втория път. Забременях със същия термин както първата бременност! Всичко беше едно и също - термин, плацента предна, спокойно и кротко бебе, перфектна бременност. На 29.09.2025 се появи третата ни дъщеря. През бременността ми татко почина, не знам как се задържах в добро психическо здраве. Но когато му казах за бременността, за термина - той каза "Тя се връща при теб". След месец татко си замина след неравна битка с рака. Знаете ли, 2018, когато загубихме първото дете, пак откриха рак на татко. Тогава той победи, а загубихме детето. Сега 2025 той си замина, за да дойде Тя. Дъщеря ми каза, че съм бременна с момиче още преди да знам, че съм забременяла... странно нещо е животът. Толкова ми липсва първото ни дете, а ето че Вселената имала план, толкова изкусен, непредвидим...
Запазете най-вече психиката и здравето си и никога не спирайте да вярвате, че някой, нещо над нас има много по-висш план за нашите животи!

Да са ви живи и здрави момиченцата и съболезнования за загубите.
И аз си мисля понякога какво би било сега ако беше с нас нашето момченце,  но осъзнавам, че животът може би бил в тотално друга посока.