Деца, отгледани от един родител

Браво ,че си гледаш сама детето,но не преставай да търсиш човек до себе си ....ти го заслужаваш 

Ето ме. Родителите ми се развеждат, когато съм била на 3. Отгледана съм от майка ми, с баща ми не съм имала почти никакви контакти ( няколко дена годишно) и той почина, когато бях на 10. Майка ми е имала други връзки в живота си, но все още е сама, т.е - няма повторен брак или дългогодишен партньор. В момента историята се повтаря - разведох се, когато малчуганите бяха на 3, виждат баща си от време на време (няма да крия, че не е толкова често, колкото на мен ми се иска) и не, няма друг мъж в живота ми.
Питай Каси, ще се радвам, ако мога да ти отговоря 

Каси, знаем се от доста време. Гледам си сама дребната - то е ясно. С БНД имат контакт - кога по-редовно, кога за отбиване на номер...както и да е. Аз лично съм отгледана почти само от майка ми. Баща ми (мил на праха му) пътуваше страшно много, но като се прибереше му се радвах много...Някъде по-късно усетих, че родителите ми искат да се разведат...но ме чакат да порастна....така беше едно време, за съжаление. В крайна сметка се разведоха когато бях на 15. Майка ми имаше и втори брак, но доста по-късно. Уважавах втория си баща и имах куп доведени сестри и един брат.
Както казвам, майка ми е изпълнила плана за браковете в нашето семейство. Та аз не смятам да се подписвам ever, понеже нито вярвам в тази институция, нито ме влече идеята да си тикам таралежец в гащите, започвайки връзка. И с наличните домашни ми е достатъчно изневрящо и шумно...Толкова от мен

въпросът е как се отразява at the еnd на детето.
и какво е почуствало.

пък кой как и какво в зряла възраст - това ве4е е друга бира.

Здравейте и от мен.
Отгледана съм от единия родител-майка ми,другия съм го виждала 10-15 дни в годината.Не ми е липсвал,защото майка ми се постара да ме отгледа без много лишения.Но вечно заета да работи,нямаше време за разговори с мен,за споделяне -да не говорим.Добре че тогава времената бяха спокойни и безопасни.Да ви кажа,тя може би усещаше,че не общуваме много и затова посрещаше всичките ми приятелки/а те бяха доста/ с удоволствие в къщи.Чак като станах на 26 ,27 годинизапочнах да виждам в нейно лице приятелка,на която мога да кажа всичко.
За баща ми не знам какво да кажа.Скоро ми се обади психоложката на дома в който той се намира в момента и на въпроса-има ли конкретна причина да не се виждам с него,неможах да кажа нищо.Просто се бяхме отчуждили,не чувствах нищо към него.Извинете за дългия пост.

И аз да се включа по темата.
Моите родители /мир на праха и на двамата/ не се разбираха от както се помня, като ставаше все по-зле и по-зле. Бях някъде на 22-23 години когато лично заведох майка ми при адвокат за да се разведе и тя въпреки това не събра кураж да го направи заради общото жилище. Малко след това получих наследство от баба ми и дядо ми от майчина страна /бог да ги прости/ и се сдобих с мое жилище в което живеехме с майка ми . Баща ми почина 7 години преди майка ми  като остана да живее в самостоятелен етаж в къщата в която преди това живеехме и бяха изградили заедно с майка ми.
Моето момиченце е на 5 год и в момента задействам процедурата за развод. Бях се зарекла  че никога няма да допусна дъщеря ми да ме води на адвокат за да се разведа ако нещата не са наред .......и ето че държа на обещанието си.

Да разкажа малко и за моето детство.

Бях на 9 години, когато баща ми си намери друга жена-любовница или приятелка, все тая.
Взе си багажа и без много скандали, просто си тръгна. Години наред не признавах дори пред себе си, че той много ми липсва. В училище си измислях разни истории как той е в чужбина, затова съучениците ми никога не са го виждали, и периодично показвах на приятелите си някоя вещ или дреха, като им обяснявах как баща ми ги е донесъл от еди къде си.
Истината беше, че той просто си живееше някъде там неговия нов живот, в който аз и сестра ми вече нямахме място.
Когато станах по-голяма, отново ми липсваше-исках да споделя с него някои неща, които се случваха само на големите, да се похваля, да потърся съвет или подкрепа от него. Но си имах само мама-във всички хубави и трудни моменти, които ме съпътстваха в живота.
Днес-от позицията на майка и жена мога да кажа, че липсата на баща в моя живот, се е утаила в сърцето ми като една голяма и тъжна празнина. Свикнала съм да живея без него, чувствам го като един чужд и далечен човек, но реално изпитвам някаква странна нужда да го имам до себе си, дори да са минали n- на брой години от последната ни среща.

За съжаление смятам, че нашите деца, независимо от обичта и грижите, с които ги даряваме, ще усещат липсата на другия родител по същия болезнено-детски начин, по който съм се чувствала аз години наред. Дано не съм права, но не вярвам.

Здравейте, темата сякаш е писана за мен. Първо, аз и сестра ми сме отгледани изцяло от майка ни, която се е развела с баща ни, когато аз съм била на почти 3 години, а сестра ми на 10 месеца. Абсолютно сама ни е отгледала и е създала такава връзка и атмосфера с семейството ни, че никога не съм чувствала липсата на втори родител. Никога. Баща си не познавам (знам кое е) като човек, а и той почина преди доста време. Може би всичко зависи от капацитета на родителя, който те отглежда. Моята майка е злато, винаги съм се чувствала добре в малкото ни семейство и нямам развити липси или комплекси на тема "баща". Просто такъв е живота.

Второ, отглеждам малката си дъщеря напълно сама, избора ми да я имам беше напълно съзнателен и се надявам, че примера, който имам от майка ми ще ми помогне никога да не допусна моето момиче да чувства липса на втори родител, липса на подкрепа и сигурност. Важното е не колко родители имаш, а от какво качество са

Искам да кажа две думи от позицията на дете, отгледано от майка (отсъстващ баща) - за другите, "двойките". Не си давам сметка колко дълбоки и широки може да са травмите от живот без един родител, но си спомням много ясно, колко пъти съм била свидетел на необичането между родителите на мои приятелки и забраните, които постоянно се сервираха "това не може...онова не може...къде отиваш...прибра ли се...какво правиш....какво криеш там...къде ти е бележника...не можеш да излизаш с тая пола...защо си ми пипала нещата...не прави това...не прави онова...днес ще вечеряме еди-какво си, въпреки че не ти се яде...". И едно такова - тясно съжителство, приканващо към споделяне и изповядване, почти нищо не може да се скрие...

Тоя постоянен контрол в семейството винаги много ме е подтискал, дори когато родителите ми са били заедно. Необичането дълбоко ме подтискаше. Не можех да си представя защо трябва да имам семейство и да живея с някого, ако ще виждам това - мъжът се прибира след работа, разменя по няколко думи с майката и децата и после се разменя техническа информация - кой къде бил и какво ще прави. И какво не може да прави.

Виждах негативите, много бях чувствителна към скуката и необичането между родителите, може би просто съм имала лоши примери... но често си казвах - по-добре, че съм само с майка ми.
Психоложката, с която работим казва за мен, че съм единствения човек в приемната й, който е толкова авторски във всичко, което прави - знам какво искам, кога, къде, как - и полека го правя.

благодаря ти ли4но за поста.
някак благонадежден и позитивен.
благодаря.

Милк,  за хубавите думи.
Аз съм спокоен и позитивен човек и мисля, че 90% от драмите са само в главата на човека. Когато приемаш нещата спокойно и разумно, това винаги ти дава трезва отправна точка, не комплексира, не те депресира и т.н. Въпрос на начина, по който приемаш нещата. Въпреки трудносттите и финансовите лишения в детството ми, това бяха едни от най-разкошните години в моя живот.

Моята дъщеря вече ми е задавала въпроси, свързани с таткото. За сега отговорите, които съм й дала и начина по който съм се отнесла с темата дават резултат. Тя е едно прекрасно, жизнено дете с достатъчно самочувствие и себеуважение. Винаги наблягам на това, което имаме и колко е хубаво то, а не на това което нямаме. Явно и моята мама ни е давала в изобилие, за да се чувстваме, че имаме, а не че нямаме

Габи, изказала си моите лични опасения. И аз мисля, че няма начин по който да компенсирам липсата на активен баща в живота на дъщеря си.

Seashells , много точно  си го казала  !
 Майка  ми и баща  ми  са израснали без бащите  си  ( и двамата  ми дядовци оставят  бабите  ми  вдовици на по 30 г )  - Майка ми губи  баща си на 10 г  а баща ми  на 8 г -  и двамата са  споделяли , че  бащите  им  страшно много  са им липсвали и още им  липсват ... Особено за момчетата това си е наистина травма !  Но който и да се появи  в живота на детето  с липсващ  родител ( независимо  майка или баща ) винаги има пукнатина в отношенията  - колкото и да се  старае другият да  запълни празнината ( визирам не само единия останал родител а и за външен човек влязъл   в семейството).
Все пак  животът е борба и никога не бива да се отказваме да се  борим ! 

Аз пък мисля като sislie. 

Точно този непрекъснат стремеж за компенсиране, ще причини на детето комплекс за недостатъчност на семейството ви. (и то при известен и жив бнд.)

sislie, шапка ти свалям.