КИНО клуб 2

Da, da.. prosto iskah da doutochnia. Siakash si prava... niamam ideia ot kude mi hrumna tova...

  Редактирах.   И "Филантропика" го изтеглих по-назад.

  

за тази седмица "Under the Hawthorn Tree" - намерих го с много неприятно качество, гледах около 20 минути, но се измъчих. не знам вие как се справяте с намирането му и дали да не го отложим, ако срещате затруднения?

Shan zha shu zhi lian (2010)/ Под клоните на глога



Ой, рябина кудрявая,
Белые цветы,
Ой, рябина, рябинушка,
Что взгрустнула ты?

Вечер тихой песнею над рекой плывет.
Дальними зарницами светится завод.
Где-то поезд катится точками огня.
Где-то под рябинушкой парни ждут меня.

Ой, рябина кудрявая,
Белые цветы,
Ой, рябина, рябинушка,
Что взгрустнула ты?

Лишь гудки певучие смолкнут над водой,
Я иду к рябинушке тропкою крутой.
Треплет под кудрявою ветер без конца
Справа кудри токаря, слева - кузнеца.

Ой, рябина кудрявая,
Белые цветы,
Ой, рябина, рябинушка,
Что взгрустнула ты?

Кто из них желаннее, руку сжать кому?
Сердцем растревоженным так и не пойму...
Оба - парни смелые, оба хороши.
Милая рябинушка, сердцу подскажи!

Ой, рябина, рябинушка,
Оба хороши.
Ой, рябина, рябинушка,
Сердцу подскажи!


  Тъжен, нежен, романтичен, носталгичен филм...Истински, изстрадан...  Също като тази стара руска песен, която се пее в него- "Уральская рябинушка". Хареса ми много как  звучи на китайски.

 Вижте и този клип, песента е пак по мотиви от "Рябина кудрявая", двамата актьори и режисьорът Джан Имоу  са сред публиката в залата.

 Разказ за живота и любовта  на двама китайски младежи в един от най-трудните периоди в историята на тази страна- годините 1966-1976, Културната революция.
 Много мъка, незараснали рани,  спомени, които няма как да се изличат от паметта ...
 Филмът оставя горчиво-сладък вкус, като стипчивия вкус на плодчетата на глога.
 Червеното на малките глогинки се превръща в един от цветовете на  любовта им- чиста, плаха, неопитна, предпазлива...и "незаконна", противоречаща на идеалите на партията.
 Героинята е още ученичка, когато се влюбва в него. Семейството и е от "ненадеждните", с баща политзатворник.
 Майка и е наплашена до такава степен, че е подтиснала дори  майчинските си чувства, животът и е един непрекъснат страх.
 Любовта им обаче се оказа по-силна от всичко, по-силна от всякави партийни забрани и повели.
 И когато накрая преди титрите пак зазвучава "Рябина кудрявая" , сълзите няма как да удържиш...
 Филмът е някак тих, като отронена въздишка, като ням въпрос, неочакващ отговор...

 Ярко червените плодчета на глога са много издръжливи, дори всичко да е сковано от студ, те пак червенеят и не се променят....

 В Арена е с добро качество. Ето линк :

http://DMCA-removal-from-Google/details.php?id=a935b865de7415a8d … e064425c51f261215

А, и аз тъкмо пишех, че в арена го има, но не мога да дам линк, че пак не работи сайта

благодаря, СОНЯ! ще го гледам тогава, още повече, че си написала много хубаво ревю

Успях да го изгледам и аз. Тъжен, да. Плаче се много на този филм. Двамата играят толкова добре. А момичето е такава хубавица.
  Както сте споменали назад в темата, ние наистина не сме видяли чак такъв комунизъм, може би е било така когато сме били бебета през 70те, не знам. За нас така не е било.
  Майката се разкъсваше, но толерираше много добре любовта, бих казала. Дори ѝ позволи да отиде да го потърси накрая.
  Две сцени ми се запечатаха, когато момчето помоли майката да превърже краката на момичето и когато бяха от двете страни на реката, но се прегръщаха...
 
 
 

     На тези снимки младежите изглеждат по-щастливи, в сравнение с двамата герои от филма. Те са от парада през 2009 година, в чест на  60 годишнината от социалистичаската революция в Китай.

http://www.boston.com/bigpicture/2009/10/china_celebrates_60_years.html


  А ето от времето на Културната революция . Филмът Chung Kuo - Cina (1972)/ Китай  е на Микеланджело Антониони, документален, по поръчка на самия Мао.

http://avaxhome.ws/video/Format/documentary/Chung_Kuo_Cina_Miche … lo_Antonioni.html

  Тъжни хора, уплашени, страхуват се да погледнат към камерата. И всички, и мъже и жени, в докови дрехи, панталони и куртки. Никой не се отличава, всички в едно общо сиво-синьо море.

 
 В руския торент сайт го има филма, заслужава си отделените четири часа :

http://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=1581593

 Инетерсни са коментарите на Антониони по време на филма. В ресторанта, където снима приготвянето на най-различни видове юфка, спагети и други изделия от тесто, Антониони казва: "Не е лесно да свикнеш с мисълта, че спагетите са измислени в Китай. "

 Филмът завършва  с една китайска мъдрост : "Информацията е измамна. Можеш да видиш лицето на човека, но не можеш да съзреш сърцето му..."
  

Изгледах филма и от снощи се мъча да надвия себе си, за да го коментирам. Разбита съм Отдавна не бях гледала филм, който да ме удари така силно в стомаха, да ми изкара въздуха и да ме стисне за гърлото...
Върна се всичко в главата ми. Какво е да си неудобен, да си дете на неправилния родител, отхвърлянето, следенето, тормоза...
Докато гледах си мислех, как една безумна идея се изражда до толкова, че обърква поколения наред и те прави буквално роб. Вярно, няма ги железните окови, но душите са така жестоко оковани, че няма мърдане... Как не смееш да погледнеш друг, защото ти си плебей от народа, а той е син на партиец... Как всичко е подчинено на определени закони - човешки и кой от кой по-безумен... Как всичко е подчинено на една личност, въздигната в култ...
Страхотно заснет - това отделяне на епизоди, разказа между тях, леко избелялата лента, караха ме да чакам с нетърпение следващата част от филма.
Когато се разделяха на реката - и тя му махаше от едната страна, как се огледа, за да види дали не я гледа някой/този първичен, изконен страх/ и неговата прегръдка, сълзите му, все едно бяха един до друг и наистина се прегръщаха...
Думите на майката - аз бях вярна и лоялна на баща ти и сега страдам...Скрития подтекст - не се влюбвай, защото той не е за теб и ще ти донесе мъка.
Момента, в който той превързваше краката й и плачеше - усещах момента на раздялата им, все едно някой късаше парчета от мен
А когато дадоха болницата, неговото изтерзано тяло, нейната мъка, непознаването му... Имах чувството, че съм там. Как потърси белега му, за да се увери наистина, че е той, до този момент все едно отричаше, че е възможно той да е болен, да лежи в леглото и да умира... Неговата самотна сълза - израз на това, че сега може да си отиде спокоен, защото тя е дошла при него и все още го обича... И за финал, щастието, изписано на лицата им, върху снимката горе...
Много много силен филм... Още ми горчи в устата и ми се насълзяват очите при мисълта за него, дълго ще го помня....
Невероятна любовна история, в която мъжа не се бои да се покаже слаб, а жената, въпреки че е изплашена - показва огромна сила...

Този му филм е един "спокоен" като визия, сивичък, добре ни предава обстановката. Другите му дето съм гледала, са много пищни. И като визия и като истории дето разказва в тях. Но винаги всичко е много силно. Любовта е изпепеляваща, омразата е убийствена, подтисничеството е до край... Много емоционален режисьр. Харесвам го.
 
"Предсетателят Мао ни обича повече, отколкото родителите децата си".... смях през сълзи...

Гледах го вчера, но трябваше да преспя, преди да пиша за него.
Много нежен и емоционален филм, извън историческата страна и картината на една епоха, която е почти непозната в останалия свят. Да, тук в Източния блок сме имали комунизъм и форма на диктатура, но не е същото, или поне не във времето, в което нашето поколение е раснало.

Цялата тази история с изпращането по селата, „неблагонадеждните” и последствията, които се стоварват върху децата на изпадналите в немилост я знаем повече от разкази и слава Богу.

Заплени ме тази любовна история, на която историческото време и служеше и като фон, и като контрапункт. На целия този надъхан, шумен, показен и фалшив възторг – знамена, гимнастики, концерти – една почти безмълвна любов, в която дори докосванията бяха страшно малко, но все пак си беше изживяна много пълноценно. Цялата тази искреност, противопоставена на фалша и лицемерието на една „загрижена за поданиците” си система.

Всичко беше оставено на зрителите – нямаше обяснения, нямаше тълкувания, нямаше пояснения какво точно е искал да каже авторът. Всичко беше оставено на емоцията и на въображението на зрителя. Наистина прекрасни сцени – когато се прегръщаха от двата бряга на реката, когато той изми краката й, на колелото – дали не цитираше „Извънземното” в тази сцена не знам, в беседката, когато я наметна със сакото й. Една наистина трогателна загрижена, опит да й помогне, но без да я кара да се чувства задължена. Всеки жест идваше толкова естествено, че нямаше нужда от каквито и да доказателства за неговата искреност. Как се разбираха без да си кажат дума – само погледите казваха всичко. И финала разбира се – ето, каза че червено ми отива и аз нося червено (като плодчетата на храста), каза, че ще се отзовеш щом чуеш името ми...
И си знаеше колко нелепи са тези аргументи, че не може да го върне.

И друго – една толкова невинна, платоническа, безплътна любов, която въпреки всичко си беше сливане. Нещо, в което май вече не вярваме.

И как се скапваха от работа – майката, тя, братята и сестрите и – труд за жълти стотинки, а той не и предложи пари, издръжка за семейството, нищо, което би могло да я унижи или накара да се почувства задължена. Но и донесе ботуши...

Прекрасен филм, наистина. Макар и много тъжен...

Приемате ли нови попълнения в КИНО клуба?!?

Чета интересните ви коментари от известно време и благодарение на клубната ви програма изгледах много интригуващи филми, но досега бях все няколко крачки след вас.
В началото мислех да гледам филмите по реда, в който сте ги подредили (още не съм ви догонила), но не се въздържах и изчетох впечатленията ви за последния филм и те ме изкушиха да го гледам.
Наистина е много тъжен и трябваше време да преодолея печалното му настроение. Това, за което си мислех после е, че политическата обстановка не е просто фон. Тя предопределя начина, по който се развива любовта им и е толкова значителен фактор, колкото и смъртта на Сун накрая. Иначе тази история щеше да е просто още една тиха щастлива любовна история. И силата й, и дълбочината й нямаше да изпъкнат така ярко в друга обстановка.
В началото на филма си мислех, че тяхната въздържаност е заради културата по това време, но след аборта на приятелката на Дзин, ми стана ясно, че всъщност това е проява на тяхните индивидуални характери.

  Здравей и добре дошла !

  И аз така мисля. Може много хора да са опитали да живеят според  правилата и ценностите на новия строй, но едва ли всички са успявали.
  Но главните герои във филма така бяха възпитани сякаш, да живеят според правилата. Момичето, заради трудния живот на родителите си, за да не им създава грижи. Или бяха пречупени, толкова млади?
   Имаше нещо, което ми се стори странно. Момчето каза, че майка му е била капиталистка и се е самоубила.  И каза : "Може би така е трябвало да стане..." Това примирение ли е ?
   Филмът е не просто любовна история. Тази обреченост на връзката им, която витаеше през цялото време- тъжните им лица, сцените от двете страни на реката, сцената с превръзването на раните и...Всичко беше до такава степен безнадеждно от самото начало, че само чудо би могло да стане, за да бъдат щастливи...Е, не е холивудски филм и нямаше чудо.
 Директни послания, заклеймяващи политическия режим, нямаше, освен една- две реплики за Мао.
Но всеки кадър навяваше нещо болно, някаква безизходност, отчаяние...Всичко водеше към фаталния край- неизлечимата болест....Болно време, излинели  и измъчени хора...Филмът дори не критикува, а с болка пита- защо, защо трябваше да става така...
  Ако този филм беше създаден десетилетия по-рано, той вероятно би бил цензуриран и забранен, както е станало с някои от по-ранните ленти на режисьора.
  

Добре дошла, Ivira

Соня, според мен не е примирение, по-скоро е израз на източната философия. Там все пак се смята, че смъртта е естествен преход и завършек на живота и се приема с доста повече примирение, разбиране, съвсем друго усещане имат.
Аз си мислех още в самото начало, когато говореха за цветовете на глога и за избитите войници, че витае някаква обреченост, тъга. Още в началото като че ли, беше ясно, че те нямат бъдеще заедно и въпреки това те опитаха да се обичат. Дори различието в кастата - той син на партиец, тя дъщеря на политзатворник обаче не ги накара да спрат. Може би въпреки това бяха заедно и се обичаха.
Имах чувството, че изграждането на тяхната връзка, на отношенията им, имаше някаква специфична градация. Колкото повече възможностите за нея се увеличаваха /място, работа, изчистване на името/, толкова повече се усилваше любовта им и безнадежността. И някак обратно пропорционално вървяха нещата - възможности за нея и тотален край на отношенията им.
Не знам, това е филм, който вече трети ден не ми излиза от главата и мислейки, преживявайки го, все още плача за любовта, която не се сбъдна...