КИНО клуб 2

Понеже повестта ми е любима, записала съм си някои мисли . Отварям тефтера.

     Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави.

                                                                                                                  Робърт Пен Уорън  
 Ред :
   - Молиш ли се ?- питам. Молѝ се, молѝ се ! Колкото си по-навътре в Зоната, толкова си по-близо до небето.
- Какво ? - пита той.
- Молѝ се !- викам. Сталкерите ги пускат в рая без да чакат на опашка!



 " Смъкнах работния костюм, хвърлих го направо на пода- ще го приберат- и се помъкнах към душовете. Заключих се в една кабина, извадих манерката, развих капачката и се залепих като пиявица. Седя на пейката с омекнали колене, с празна глава, с празна душа, и гълтам ли гълтам алкохола като вода. Жив съм. Пусна ме Зоната. Пусна ме, подлата. Мръсница. Новаците не могат да разберат това. Никой, освен сталкера, не може да го разбере. И по бузите ми текат сълзи- от алкохола ли, от друго ли, не знам. Изсмуках всичко от манерката, аз съм мокър, а манерката - суха.
Една глътка, последната, разбира се, не стигна. Е, нищо, това може да се поправи. Сега всичко може да се поправи. Жив съм. Запалих цигара и седя. Усещам, започва да ми минава."

   Пикник край пътя

  Във филма обаче Сталкерът не носеше манерка и не пушеше, даже изля алкохола от тази на Писателя.  

   Ето един материал, от който става ясно защо Сталкерът във филма е по-различен от този в книгата. Поради технически и финансови проблеми се е наложило Стругацки да напишат нов, различен сценарий.

  Неизвестный «Сталкер» 

  А за Кайдановски пак там пише много интересни неща. "И на экране, и в жизни Кайдановский хотел жить в Зоне. У него была комната в коммуналке, стены которой были выкрашены в чёрный цвет, а на потолке летали лепные ангелы. Он мог быть заботливым мужем. Но он "предпочитал создавать экстремальные ситуации, ходить по лезвию ножа, играя в бисер, живя жизнью своих странных персонажей".

 

Всички диалози и монолози във филма (до тук) ми харесват много. Дори и Писателя не ми е гнусен на мен Соня. Обичайният циник за този тип филми ми е. А както вече стана известно, аз си падам по циници. 
 Много ми хареса как небрежно и дори обективно-критично подхождаше към заниманието си.
 "От какъв зор да пиша, ако няма да ме четат след 100 години"... само тогава си струва да пише някой, ама де да можеше да знае, че ще го четат след век...ехее...
  Абе много ме заинтригува филма... (още не съм го догледала  )

„Сталкер” е доста труден за коментиране, то по принцип Тарковски май си е труден за коментиране в нета, някак си е по-скоро за жив разговор.

Но да опитам.
Не съм голям фен на нАучната фантастиката в литературата, харесвам антиутопиите, може и някое фентъзи, ама като цяло фантастиката ми доскучава. На Стругацки също не съм фен, но „Пикника” им го харесвам и то заради филма. В повестта ужасно ме дразни факта, че действието се развива (по всяка вероятност) в Щатите, Ре също очевидно е американец, но изказа, езика му, поведението му е толкова типично руско, че повече няма накъде. Както и да е, не болка за умиране. 

И тук мече изпадам в жестоко раздвоение – много повече харесвам Сталкера от повестта, но пък Тарковски е създал най-зловещата, реална и страховита Зона – много по-истинска, отколкото в книгата. 

Във филма Писателя и професора доминират съвсем до финала. Сталкера се превръща в някакъв жалък хитрец, който наистина просто прекарва хората през Зоната, получава си заработеното и забравя.

Цялата му история в помества някак си е останала на заден план, почти изтикана като маловажна (останали са само Гута и Маймунката) Плужека и Лешояда, някои дребни моменти от книгата, което не са намерили място в сценария.

Интересно е, че цялостната концепция за Златното кълбо е различна.
И да си призная и двете много ми харесват – и ужаса от това да се изпълни най-съкровеното ти желание, онова, което сам не си признаваш, че мечтаеш, и „Щастие за всички! Даром!”

В книгата за минутата, в която чака капана да щракне, Сталкера извървява целия път обратно през всичко, което го е съсипвало и тикало в калта. Той е тръгнал с ясното съзнание, че ще използва сина на лешояда като ключ към кълбото, ще го жертва. И през целия път се старае да изтика тази мисъл от главата си . вероятно за да не събуди съвестта си.
Във филма видях един предал се човек. Ако има надежда – тя е в Маймунката. Финалната сцена за мен е точно това – тя е вън от този свят, твърде далеч от него, за да може той да я засегне и дори да я интересува. Като предупреждение, поличба  или дар, които остават незабелязани – порсто защото няма кой да ги види.

ПП. визията на филма е нещо велико - толкова изоставено, самотно, зловещо, страховито и същевременно реално място като Зоната май не съм виждала до сега на кино. Пък и на живо. И се надявам и да не видя.

   А, то е интересно да се види - "голото теме на комара", "празнотии", "черни капки"..."пачата на вещицата", месомелачката....

  И аз си мисля, че действието в повестта се развива в Щатите. Може заради цензурата да е така, доколкото знам са имали подобни проблеми Стругацки.
  Сталкерът от повестта е съвсем различен, да, и аз го харесвам повече. Прилича на човек, който не би се предал. Макар че последната му постъпка , когато пожертва момчето, да промени донякъде отношението ми. Той трябваше да избира- или Арчи, момчето, или неговата Маймунка. А то от само себе си се разбираше, че няма какво да избира. 
  Във филма Сталкерът е един отчаян човек, нещастен.
   

Мисля си, че Рижия от повестта поведе Арчи с абсолютно ясната идея да го пожертва. Дори сякаш го беше замислил като отмъщение това - и към Лешояда, и към всички останали - назависимо дали пряко или косвено имат принос за собствените му болки.
Но приемайки желанието на Арчи за свое изкупи всичко.

Не съм чела повестта, но като гледам, май доста неща не са показали във филма, или бъркам?

Мамма миа е права, този филм е за сериозна дискусия на маса. 

Аз продължавам да го виждам като метафора на живота. Оня стремеж към по-добрия живот. Улисани да подредим желанията си, в един момент не знем какво точно искаме. Ако се окажем в една стая, която ще изпълни най-съкровеното, повечето ще се откажем от правото си на желание. Както се случи с героите във филма.
  Едната надежда си остава. И личната философия.

Когато пак показаха тримата край масата в кръчмата, сякаш не бяха ходили никъде а само бяха разговаряли там. Сталкера просто им беше изложил идеята си за онази цветна утопия- Зоната.

Монолога на съпругата на Сталкера накрая беше хубав. Когато предприемаме нещо, няма как да знаем дали е добро за нас. Само като отмине време, сме в удобна позиция да си дадем сметка. Но тогава какво ни остава, освен да кажем Е, това е, съдба...
 И показват детето, цветни кадри, още има надежда за този живот, преди да стане черно-бял.

Любим момент от филма: Писателя започна да хока Сталкера, че един вид ги измамил. Ей така ги завел там,  без дори и той да знае защо. Разбирал го, имал трудно детсво и т.н. Приемал цялото това шикалкавене, версията за заобиколния път.... 'Но аз няма да ви простя"-каза Писателя и надяна венеца от тръни  Няма такава сцена, ей!

Много добра визия на филма. Безупречен кастинг. Сталкера с това бяло петно на главата...
Черното куче...

Хареса ми думата душемер.


От друга страна, като се замисля...Кое ѝ беше хубавото на Зоната? Никой не си пожела нищо. Примираха от страх от неизвестното, напрежението беше неизменно до тях. Всеки един момент очакваха да умрат. Стигнаха до извода, че могат да си довършат мизерното съществуване, там откъдето идваха. Какво щеше да им даде Зоната? Даде ли им нещо, изобщо? Само ги накара да изкажат на глас всичките си философии за живота и да осъзнаят, колко безсмислено е всичко. Колко са слаби.

  Няма какво да им даде, така е. Но пък ако спре човек да се надява....лошо.  

  А на снимачния екип Зоната е донесла рак на белите дробове. И Тарковски, и Анатолий Солоницин (Писателя), и Лариса Траковская умират от рак на белите дробове. Снимали са в Естония, край изоставена електроцентрала. Имало химически заводи наблизо, изхвърляли токсични отпадъци в реката. Там е било опасно и те са го знаели.
  Този филм- Рерберг и Тарковский: Обратная сторона Сталкера , e интересен. Операторът Рерберг и Тарковски стигат до окончателен разрив. Филмът е донякъде опит за реабилитиране на Рерберг, но  частите, разказващи факти около заснемането на "Сталкер", са интересни. Може да се гледа онлайн.

  Лариса Тарковская, втората му съпруга,  много е искала да играе жената на Сталкера. Тя е била доста упорита жена. Като че ли деспотична даже.
  


  Една хубава статия. Хареса ми и  клипът накрая, последните кадри са много тъжни.

  30 ГОДИНИ ОТ ИЗЛИЗАНЕТО НА ФИЛМА „СТАЛКЕР”
 

Да, Соня.
Започват като снимка, после помръдва леко... като хвана врабчето в ръка и я завъртя бавно, все си мислех, че ще го смачка... сякаш се колебаеше дали да не го стори... и го пусна...

Aguirre, der Zorn Gottes (1972)/ Агире, гневът Божи- признавам си без бой, на мен този филм не ми харесва. Гледах го преди време, бях на вълна "списъкът със задължитените"(не се смейте  ). Не и не. Един Клаус Кински дето му стои добре ролята. От там насетне- нищо.

  Филмът ми е като фрагмент от нещо цяло, който са изрязали от общата история и В. Херцог си казал "Хайде сега да видим дали мога да разтегна тази част  до толкова, че да получа отделен филм, който да е дълъг час и половина." И го направил...

Извинявам се предварително на феновете.

Дано се включите, особено някой, на който филмът му харесва.

Хм. И на мен не им хареса. Да не кажа, че на моменти ме дразнеше - нестабилната камера, актьорската игра - преекспонирани ми сотяха част от сцените, някак си, трудно мчи е да обясна, сякаш - особено Кински - се стараеха да доминират в кадъра, обсебваха го с движения сякаш.
Други пък бяха твърде пасивни - като кукли стояха. Вероятно е абсолютно търсене ефект, за да се покаже противоречие, ама...
Добър финал, да, определено. Но ако издържиш до него

Случайно или не, филмът се падна веднага след "Сталкер" - и няма как да не се замисли човек за огромната разликата в човешките стремежи и желания и за това колко различни са нещата, които ни тласкат напред.

  Хубаво казано.



 Aguirre, der Zorn Gottes(1972)/ Агире, гвевът  Божи



 Успях да  гледам пак "Агире". Исках да си го припомня, но според мен си заслужава повторното гледане.  
 При мен интересно се получи с този филм. Първият път бях хем леко шокирана, хем и малко разочарована. Понеже бях чела за тази творба, все напред в класациите за екзистенциални филми, очаквах нещо наистина грандиозно. При първото гледане ми се стори малко мудно темпото, скована актьорската игра...Втория път филма го изгледах на един дъх, беше ми по-интересно, вече знаех сюжета, вглеждах се в детайлите и ми беше доста по-интересно.
  
  Възприех го като сатира, от начало до край. Ефектът на театралност е търсен, според мен- ярки костюми, оригинален декор, патетични  диалози. Историческата достоверност може и да не е спазена стриктно. Не това е била целта на Херцог. Въз основа на запазените документи от онези времена, на базата на истинската история за търсенето Ел Дорадо, режисьорът разказва , къде цветно и романтично, къде жестоко и гротескно, една притча за природата на човека - жестока, алчна, лицемерна, безскрупулна и ...глупава.
  Или по-скоро за общественото устройство, което е винаги в услуга на по-силните.
  На един сал, тръгнали да завладяват нови земи, се намират представители на всички прослойки от обществото- лаком дебелак от благородническо потекло, когото провъзгласиха за Крал, алчен свещеник с поглед на хиена, авантюрист, опиващ се от собствената си сила- Лопе де Агире, войници, селяни, негър, индианци....И две жени, попаднали там по ирония на съдбата.




 
   Изобщо цялата история за Ел Дорадо, измисления златен град, в търсенето на чийто съкровища са умрели стотици хора, е живо доказателство за човешкото безумство.
    Героите. Както почти винаги става, честните и благородните хора в лицето на Урсуа и съпругата му Инес, биват изместени от злодеите и фанатиците. На молбата на Инес към отчето, да направи нещо, той отговаря :"Нама как , дете мое. Църквата винаги е заставала на страната на по-силния...".
   Новопровъзгласеният Крал на Ел Дорадо- непрекъснато плюска и си закопчава панталоните...
   Отчето- лицемерен, алчен, сервилен.  Когато  му говореха за златен кръст с диаманти, който щял да замени неговия изгубен сребърен...как му светнаха очите само..
   Индианците, войниците - те са наравно с конете, добитък и пушечно месо.
   И накрая, централната фигура - лудият Лопе де Агире , изигран от не по-малко лудия Кински, който се мисли за Бог:
 " Ако аз, Агире, искам птиците да падат мъртви от дърветата..., то птиците ще падат мъртви от дърветата. Аз съм гнева Божи ! Земята, по която ходя, ме вижда и трепери ! Който ме последва по реката ще спечели несметни богатства. Но който дезертира...." Не довърши...ясно е.
   Един сал, плуващ към неизвестното...А реката е заляла всичко, дори бреговете, и няма къде да се спре..."Убеден съм че Агире ни води към разруха. Дори чувствам, че го прави преднамерено. Дори не можем да акостираме на брега, откакто реката наводни джунглата."
 "Двадесет и втори февруари. Страданието става ужасно. Повечето хора имат треска и халюцинации. Малко от тях могат да стоят на краката си. Джусто Гонзалес пи от мастилницата ми, мислейки, че това е лекарство. Повече не мога да пиша. Плуваме в кръг."
  Финалът е много силен. Загубили чувство за реалност, не знаят кое е истина и кое- мираж. Салът бавно потъва, Агире държи дъщеря си, пронизана от отровна стрела, а ръката му е обагрена в нейната кръв...Един луд. Неговата цел не е златото на Ел Дорадо. Властта и славата са единствените неща, които осмислят живота му. Но какво остава след тях...нищо..един потъващ сал, по който подскачат рояци палави маймуни...




   Някои реплики са много  оригинални, запомнящи се : "Онзи там е по-висок от мен с една глава. Това трябва да се поправи..". И на онзи му клъцнаха главата...И други подобни имаше. "Колко души бяха на сала ?" "Шестима, и двама индианци..."
Или индианецът как "слушаше" словото Божие, допрял Библията до ухото си: "Но тя не говори..."




 


  Кралят : "Цялата земя отляво и цялата земя отдясно...сега ни принадлежи. Аз тържествено и формално взимам в притежание цялата тази земя. Нашата страна сега е шест пъти по-голяма от Испания. И с всеки  ден от плаването ни ще става все по-голяма.
- Видяхте ли каквато и да е твърда земя, която ще издържи вашата тежест ?"- подиграва се Агире на Краля .

  Според мен дори само заради Кински филмът си заслужава, няма как да не го запомни човек с тази походка и този луд поглед.



 







 

    Un homme qui crie (2010) / Плачещият човек


  
  Историята е съвременна, разказва за живота на едно семейство от Нджамена. Лично на мен не ми хареса особено, въпреки че го изгледах докрая.
  Като основен недостатък ще посоча липсата на силна авторска позиция по отношение на гражданската война в Чад. Да, момчето загина, загиват много като него, но филмът само констатира тези факти без да търси причините. Без да посочва виновните. Без дори да представя някаква гледна точка.
  Иначе добра актьорска игра и почти холивудска визия, добра операторска работа. Но липсва най-важното - яснота на посланието.
  Защо Адам изпрати сина си войник, рискувайки живота му ? Нима само от чист егоизъм, за да запази работата си ? Струва ми се неубедително, измислено само за да се скалъпи историята....
  Майката- само маркираха образа и, нямаше никаква реакция от нейна страна, нито обвинение, нищо...
  Изобщо сценарият куца, а оттам и целият филм.
  Финалната сцена какво означава, защо Адам пусна тялото на сина си да се носи по течението на реката.... Изобщо, филмът ми се струва незавършен , очаквах повече.  

  Сега като се замислих, филмът може да се тълкува и така. Адам тридесет години отговаря за басейна в един луксозен хотел. Сякаш отделен от реалността и събитията, които се случват в страната му. Единствено кратките часове, прекарани със семейството му, го връщат в онзи обикновения, а не хотелкия свят. Само по телевизията слуша и гледа за войната, реално не се е сблъскал с нея. И когато се наложи да напусне своя микросвят, в който се чувстваше добре, стана му непоносимо тежко. Не си даде сметка на какъв риск излага живота на сина си, та той само чрез медиите научаваше за войната, а тя беше там, след барирерата на луксозния хотел...

    Ред е на Уди Алън и The Purple Rose of Cairo (1985)/ Пурпурната роза от Кайро .



  Хубав филм, блестяща актьорска игра и добра режисура. Финалът ме развълнува и натъжи. Миа Фароу харесвам много, тук е великолепна. Джеф Даниелс също.
  Четох, че идеята за сцената с "излизането" на героя от екрана не е на Уди, имало я във филм на Бъстър Кийтън. Тя е като че ли най-оригиналното нещо във филма.
   Посланието на лентата е красноречиво, макар и леко наивистично поднесено. Ах, колко е гаден реалният живот, не ни остава нищо друго, освен да избягаме в някой филм, макар и само за час.




- Само един билет, Дорис.



  
 



  Най-хубавата сцена във филма е последната. Сесилия с просълзени очи гледа екрана, Джинджър и Фред танцуват, отнчало тя сякаш не вижда нищо, вглъбена в тъгата си, после изведнъж ги забелязва, нещо в погледа и трепва...и лека усмивка като пламъче осветява тъжното и лице....Измъчена, но все пак усмивка.



  Този филм сякаш не е в типичния стил за режсьора, може би феновете ще кажат. Аз не съм гледала всичките му  ленти, но от това, което знам, "Розата" ми се струва различен. Няма шутовщина и интелектуалничене, нещата са прости и дори искрени. Хайде да спра дотук.  

И на мен много ми хареса и според мен е типичен филм за Уди Алън. Миа Фароу играе типичния персонаж за неговите филми - отнесена, бъбрива, наивна, идеалистична, леко невротична. Винаги има по един такъв герой в неговите филми и това е героят, който накрая остава на сухо, отнася го, ей така съвсем несправедливо. Като съм гледала интервюта с Уди Алън, той точно такова поведение има и винаги съм се чудела, колко от главните му герои са базирани на неговата натура. Но е наистина по-добър от други филми, много е 'стегнат', няма празен момент, а може би и защото действието се развива в перспективата на голямата депресия и това някак си му дава повече тежест. Това наистина са били много тежки времена за страната. Затова не бих казала, че посланието е 'реалността е гадна', по-скоро тогавашната реалност е била такава. Освен това, въпреки кризата, това са били златните години на Холивуд - много филми, много актьори, много звезди, идеализирани от публиката, времето на големите студия. И филмът за Кайро не беше дори хит, беше Б филм. Това беше филм сякаш за отношението на американската публика към киното, киното като бягство от реалността, а не толкова като артистичен израз.

Много забавен филм, смях се много с предположенията, че ситуацията е комунистически саботаж, с плиткостта и егоизма на двамата герои на Джеф Данилълс, с реакциите на публиката и на останалите герои във филма, чудещи се какво да правят, когато изследователят излезе (самоиронията - нямаме нищо против да седим и да ви гледаме как си говорите ) и изобщо иронизирането на филмовата индустрия. И ми стана много тъжно за Сесилия, но накрая идеализмът ѝ надви тъгата и тя се завърна в бляновете си. Няма страшно, такива хора оцеляват. Много ми напомни за Полунощ в Париж - преминаване от една реалност в друга, но с малко повече драма. Благодаря за избора!

   Само да кажа здрасти на Biz, отдавна не си писала.  

 За Уди не знам, аз не съм добре запозната с личността и творчеството му, но никак не ми прилича на прецакан от съдбата. Но пък той си знае най-добре.  

 В "Мач пойнт" той говори за късмета и за решаващата му роля в живота на хората. Е, към него късметът е благосклонен, струва ми се.

 Ето от филма :

" Хората предпочитат късмета пред добротата в живота си. Хората се страхуват да си признаят, колко голяма част от живота им зависи от късмета. Човек се плаши, осъзнавайки, че не контролира всичко. В един момент в мача топката се удря в ръба на мрежата. За части от секундата топката трябва да реши дали да премине или да се върне обартно. С малко късмет, топката минава , и печелиш. А може би не минава мрежата и губиш."

 Виж, Сесилия не е късметлийка. Хора като нея винаги са "на сухо", както казваш.

 Впрочем, аз не съм много съгласна с тази теза, за късмета. Да се осланяш само на него ми се струва много хазартно , безотговорно.