КИНО клуб 2

        Ако сте гледали  Ikiru (1952)/ Да живееш, да коментираме него, и след това си продължаваме по списъка, съгласни ?

  

    Време  е за панахида на господин Ватанабе.  

   Ikiru (1952)/ Да живееш



   Хареса ми филмът, обичам такива истории.
   Защо се получи така с господин Ватанабе ? Вероятно скръбта по починалата му съпруга го е сломила и той се е оставил на бюрократичния валяк да го смаже. Грижите за невръстния му син, страхът от бъдещето, еднообразната и безсмислена служба - и неусетно се е оплел в лепкавата паяжина на рутинното ежедневие. Интересът му към живота се е свеждал години наред към това, да прелиства безброй книжа, да им удря печат и да връща стотици молби под предтекст : "Това е за "Техническия", или "Обърнете се към "Канализация"...и така безкрай.
   И изведнъж обезсърчаващата диагноза- остават му няколко месеца живот ..Ами сега ? Най-после нещо в него се пробужда и този човек пожелава да живее отново...Но не знае как се прави това....
   Парите не помогнаха - пиянството, рулетките, нощния живот - всичко беше насила, безвкусно...
   Сина си, единствения му близък човек, беше загубил отдавна. Бяха си чужди.
   Остана момичето, привърза се към  нея отчаяно, искаше да се докосне до нейната жизненост и младост...Разбра, че и това не е начинът...
   Накрая му просветна, че може да остави нещо след себе си, нещо полезно, нещо, което зависи само от него...
    После стана ясно, че случаят на господин Ватанабе не е единичен, а че всички са като него, в цялата общинска служба едва ли има по-различни хора. Болшинството от колегите му са  безлични, покорни, сервилни, апатични, лицемерни, безсмислени хора....Той беше станал друг човек през последните няколко месеца от живата си и колегите му озадачено търсеха причината за това....Накрая с облекчение въздъхнаха,  разбирайки за диагнозата му и за това, че той е знаел. "Ето -  с усмивка си казаха те- сега всичко е ясно... На негово място и ние бихме постъпили така..." И животът си потече в обичайното русло - "Обърнете се към "Техническия отдел", "Молбата ви не е от нашите компетенции, вижте в "Паркове и градини"...и така, во веки веков. Бюрокрацията е по-силна от всичко, по-силна от самия живот. Е, да, ама все пак остана един парк, в който децата играеха до късно вечер....Като паметник на човека, успял да победи макар и за няколко месеца всесилната бюрокрация.  





"- Не се ли вбесявате като Ви мачкат така ?
- Не. Не мога да си позволя да мразя хората. Нямам толкова време."



"- Колко е красиво. Наистина е прекрасно. В последните 30 години бях забравил, че има залези. Но вече нямам време за това. "

 
    

Филмът на моменти може да изглежда сантиментален, но все пак трябва да имаме предвид коя е годината.

Лично аз харесвам историята, харесва ми и начина по който е разказана - сценарно и кинематографично.
Всъщност, ако се замисля - вероятно има купища холивудски филми с подобен сюжет, при това правени след Куросава. Тук обаче сладникавиа привкус го няма, защото ни показват и безвразвратно загубените неща - връзката със сина, отчуждението, липсата на разбиране и съчувствие - най-близките му в последните дни не виждаха "пробуждането", а опасността да бъдат лишени от нещо - пари, собствен дом, страха "ау! какво ще си помислят другите!" Пък в такъв момент "другите" общо взето да мислят каквото щат.

Харесаха ми преходите към спомен - и на Ватанабе, и на останалите.
Сцената в болницата преди прегледа - направо си беше подготовка на зритела как ще се развие истоията. Начинът, по който Ватанабе се опитваше да избяга от дрегия пациент, а той го следваше и добявяше фрама след фраза безвръзвратност.
В съвременен филм - цветна и с разчупен монтаж - подобна сцена изобщо няма да звучи остаряло и дори може да е смешна. Всъщност във филма си има немалка доза хумор.
Много ми хареса напиването на чиновниците на панахидата - ударили по няколко малки и взели решение да се променят Ясно е, че на другия ден всичко ще си продължи по старому и освен лекото главоболие май нищо друго няма да им напомня за взетите решения.
Изобщо, сцените с бюрократите баха с много ирония направени - разтакаването от отдел на отдел - всички адски заети, ама никой нищо не върши; във финалните сцени - единия от чиновниците как приседна и се скри зад купищата папки - едновременно като зад предпазна стена и като символ на цялата бюрократщина.

Завръщането към живота на Ватанабе. Лично мен ме затрогна. Всъщност умирайки, той получи шанса си да живее истински, макар и  за малко.
И което е по-важното - не пропусна този шанс в самосъжаление и изолация.
Да, той е бил млад, надъхан, пълен с идеи и желание да променя света около себе си.
Но машината го е смачкала.
В началото, когато разбра какво го чака, беше съвсем отчаян. Но как само се промени - постави си цел, следваше я и - както каза и пазача на прака - беше щастлив.
Дори не е разбрал как е умрял - без болка, в хубав за него момент, спокоен.
Дава надежда филма дори и днес - след близо 60 години

   Да, и на мен ми хареса сцената :




  А в "Додескаден", как мислите, има ли надежда там ? Той е един доста отчаян филм, красив, прекрасен, но много тъжен и поне на мен така  ми се стори- почти без надежда.   

много смешно ми стана как полеекичка се сниши - да се скрие, да не го забележат, че се крие, да си се смотае зад папките на спокойствие - хем върши страшно много работа, хем го няма

Въобще - доста от сцените са - хм - конструирани направо - с много мислене и без излишни детайли в тях. В началните кадри имаше един - в поредицата препращания от гише на гише, отговаряше за инсектите май и като че ли основното му занимание през деня беше да избива мухи из канцеларията.
Само да се презаснеме филма едно към едно в по-осъвременен интериор и декори и все едно вчера е писан сценария ще бъде [/quote]



Много красив филм, да, и много тъжен. За надежда не съм сигурна, но ми се струва, че има покой по-скоро, равновесие някакво. Героите са открили баланс някакъв. Животат им е труден, не особено радостен, скръбен дори, но те не са отчаяни.
Много е повлиян от Достоевски и Чехов май Куросава, от руското влияние идва всичко

   Те са заразителни, руските класици.   Веднъж да се докоснеш до тях и те "белязват"..."Щастие няма и не може да има. Има само желание да го постигнеш."
  
   А момичето във филма, дето му се живееше...При него как ли щяха да протекат нещата ? Докога щеше да продължи този период на еуфория от живота, щеше ли и тя да се пречупи някой ден ?
"- С други думи, с други думи, защото си невероятно жизнена. Толкова си жива. Затова ти завиждам. Старата мумия завижда. Преди да умра искам да изживея поне един ден като теб. С други думи ...аз...Искам нещо...Искам да направя нещо. Но не знам какво точно. Ти знаеш. Не, кажи ми, как да стана като теб ?
- Но аз само работя и ям...
- И какво друго ?
- Това е всичко. Сериозно, всичко, което правя, са тези дребни играчки. Правенето им е много забавно. Като ги правя, все едно си играя с всяко дете в Япония. Защо и вие не опитате да направите нещо ? "

  На пръв поглед рецептата изглежда лесна...  

  Ватанабе все казваше- "С други думи, исках да кажа..." Всяко изречение започваше така. Не намираше точните думи или просто нямаше смелост да ги каже направо, а винаги по заобиколен начин...  

   А Такаши Шимура е невероятен тук. Как върви приведен, тази тъжна физиономия, този глас, почти вопъл, много ми хареса . Прилича точно на човек, смазан от отчаяние, останал без капчица надежда...

Соня, посочила си двата ми любими цитата. Точно тях исках да напиша, благодаря!

Момичето няма какво да го пречупи. Има си такива хора. Тя беше единствената, която само след година и половина в тази служба се махна. Всички останали възнамеряваха да удрят печати с години, с надеждата да седнат на централното бюро.

Макар служителят на финала да се сниши зад бумагите, той беше единичката, която щеше тайничко да върши работа, ама наистина, и да прави така, че поне част от делата да се движат.
Още в самото начало на панахидата, само той се опитваше да каже, че Ватанабе (не е ли Уатанабе?) е този, който е построил парка.

Много ми хареса сцената в ресторанта, на 'последната' му среща с момичето, когато ѝ призна за болестта. Когато толкова отчаяно я питаше Как го правиш? Искам и аз да мога.... и как ненадейно, докато я разпитваше, разбра какво трябва да направи. Тогава стана и слизайки надолу по стълбите се размина с празнуващото рожден ден момиче от съседната маса, а приятелете ѝ пееха 'хепу бъ'дей ту ю', което един вид беше и негово раждане. Започна да води будния живот, който така отчаяно търсеше.

Много тъжен филм. Самият актьор е с тъжно лице, много подходящ. Внушаваше ми същата тъга и в Рашомон. И много добре играе  човек, който е сам с тъгата си.  Дори и не се опитваше да се изкаже, за да изясни ситуацията... само гледа тъжно, тъжно...

Надеждата в Додескаден я има, но е много добре скрита. Там е под формата на оня дзен момент, да имаш сили да живееш живота си, въпреки безизходната ситуация в която те е поставил.

Соня сигурно е на море, чаках, чаках... вече час. 

Eu cand vreau sa fluier, fluier (2010)/ Ако искам да свиря, аз свиря

Непретенциозно филмче, за нещо като затвор/поправителен дом за млади момчета. Така и не казаха защо Силвиу е вътре. Дребно хулиганство, предполагам. Но системно.
 Поне разбрах, че отново трябва да обвинявам майката. 
Идваше ми да я зашлевя.

Както става в този тип филми и тук главният герой трябваше да излезе на свобода скоро, но по влашки, се удави съвсем накрая.
 Издържа, търпя какво ли не, но мисълта майка му да съсипе живота на брат му, не можа да понесе.
 Действието се развива бавно, но не е досадно. Поне на мен не ми беше.
Имах чувството, че много от момчетата играеха себе си. Може и да е било така, не съм ровила да чета подробности.

 

Да момчетата играят себе си  - не са професионални актьори, а момчета от ТВУ.Дори главния герой и момичето не са професионални актьори, избрани са след кастинг и това им е първа роля.

На мен ми хареса филма, без да залита в една или друга посока, без да се случва нещо особено, без да се украсяват героите става за гледане и е интересен.Малко ме дразнеше треперенето на камерата на моменти.  Аз не го харесвам тоя похват на снимане, в стремежа си да направят филмите си по реални, много хора го използват..

ТинаХрис, да майката беше виновна, но пък и той реагираше много, много остро. Не искаше даже и да приеме, че тя може да осъзнава грешката си и да се опитва да я поправи с брат му....

Права си за майката, Алиса. Мен също леко ме дразнят тези хора, които непрестанно обвиняват родителите си и ги използват за оправдание.
 Но от друга страна, пък, на тези години не може да очаквам от него друго освен гняв. От там и острата ответна реакция, крайното отношение към майка му и т.н. Да те предаде собствената ти майка, когато си толкова малък и още не осъзнаваш какво се случва реално, не е шега работа. Ако се окаже в един момент, че не можеш да разчиташ на майка си, то кой ти остава?!

   Привет, друзя.  


     Eu cand vreau sa fluier, fluier (2010) / Ако искам да свиря - свиря ! .
 
 

   Добро филмче. И на мен ми хареса. Особено втората част, доста напрежение, през цялото време се страхувах да не се случи нещо фатално.
  Силен дебют на младия румънски режисьор Флорин Шербан. Мисля си, че хубав филм става, когато знаеш точно какво искаш да кажеш, знаеш и как искаш да го кажеш. Не преиграваш, не позираш, не правиш нищо излишно или фалшиво. Просто си честен, водиш снимачния екип към осъществяване на идеята си и филмът става. И този румънски режисьор го е постигнал- с минимален бюджет, екип от непрофесионални актьори,  реалистичен и почти документален стил на снимане.
   Историята е тъжна, завършва също тъжно, казваш си - как може някои хора да се раждат ама съвсем без шанс, съдбата да им отнема всичко. И всички улики за тази липса на шанс при момчето водят към майката - нейна е отговорността. И за да остане Силвиу отново в поправителния лагер, пак тя е виновна, можеше да го изчака една седмица да излезе.....Самата актриса ми се стори отначало много неподходяща, така безучастно гледаше в някои от критичните моменти, че си казвах- а, тази как са могли да я изберат за ролята на майката. Но сега си давам сметка, че е много сполучлив изборът и. Майката е точно такава - неадекватна....Тя никога не е знаела как да постъпи и кое е правилното за децата и....И сега не знаеше, разплака се накрая и каза : "Не знам какво да правя...". Жал ми е за нея, но за децата още повече ми е жал.  
   А Силвиу показа силен дух, ако иска да свири - свири !... Реши, че ще пие кафe с Ана и никой не можа да му попречи. Симпатяга. Но на каква цена, скъпо му излезе това кафе, и горчиво....Момчето играеше перфектно, много ми хареса. Момичето, в ролята на Ана, много симпатично.

  

  И това детенце, братчето на Силвиу,  и то ли ще има съдбата на батко си ? Расте самичко....

 

 

  

Да добавя само, че много харесвам такива филми - малки, обикновени (така ги наричам), някак си изглеждат направени много лесно отсрани, с лекота. Главния герой ми беше много симпатичен и въпреки всичко смятам, че сам си беше виновен. Да, майка му беше неадекватна и имаше вина за цялата ситуация, но въпреки всичко за него имаше надежда, докато не се прецака сам. Директорът например му симпатизираше смятам дори, че й момичето Ана го харесваше малко...Но балканска му работа или незнам как да го нарека, не му издържаха нервите...жалко..но  повечето реални истории в живота завършват така..

Не му издържаха нервите, да. Нали знаеш, обикновено става така, търпиш, търпиш... Всички знаеха, че Силвиу ще пази поведение на всяка цена, тъй като  му предстоеше да излезе скоро. Злоупотребяха с това, той не откликна. След срещата с брат му му накипя доста. По-късно и след срещата с майка си едва сдържаше гнева си... и накрая споменаването на един незначителен тест преобърна всичко...
  После майката му остава оправдание за съспипания живот и така... тъжно...
 

 Отпуската свърши, време е за нов филм.  

   Сталкер(1979).



  
- За вас научната фантастика е свят, към който се стремите страстно, или начин да избягате от реалността ?
- Нито едното, нито другото. Нямам специални предпочитания към  фантастиката, както и не обичам да  съм извън реалния живот. В този смисъл, струва ми се, че жанровете, признаците на жанр в киното,  са  в голяма степен  комерсиалност, в отрицателния  смисъл на тази дума. Аз не  съм против неговия успех сред зрителите, а против комересиализирането на киното.
 По тази причина, когато аз снимам фантастичен филм, никога не гледам на него като на фантастика. Например, смятам филма си "Соларис" за неуспешен, защото не ми се удаде  да "изляза" от жанра, от някои фантастични детайли в този филм. Но например в "Сталкер", който е отново по фантастичен роман, ми се се струва , че преодолях този жанр и унищожих  напълно признаците на научна фантастика в самата лента. И съм много доволен  от това обстоятелство.
 За мен проблемът  "жанр" в кинематографията е немислим, тъй като като киното е изкуство, способно да събере в себе си всичко- и трагичнотото, и смешното, и печалното, и тъжното, и веселото...И само тогава киното ще бъде способно в пълния смисъл, да отразява живота. В другия случай- това е комерсиално кино, а него аз не го обичам, знаеш. Почти никак не го харесвам. Но ако се върнем на първоначалния въпрос, аз не съм поклонник на научната фантастика специално, и ми се струва, че когато снимам някой свой филм, мисля преди всичко за него като за творба, лишена от какъвто и да било жанр.

 Интервюто е от документалния филм на Тонино Гуера Tempo di viaggio (TV 1983)/ Время путешествия.

   Ето откъс, тук говори за любимите си режисьори.  

   Да, "Сталкер" не е научнофантастичен филм. Това е  философска, художествена, дълбоко интимна и откровена изповед на един творец. По мотиви от брилянтната повест на братя Стругацки, и сякаш нейно продължение, един друг аспект на тази гениално разказана история.  Имало е сценарий и по самата повест, но в крайна сметка се е получило нещо по-различно като сюжет. Макар посланието да е същото, само че пречупено този път през тревожния гений на режисьора.
  "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат".
    Редрик Шухарт

  Така завършва повестта, първата среща на Ред със Златното кълбо, изпълняващо само най-съкровените човешки желания.
  Минали са години. Сталкерът Редрик продължава да посещава Зоната, отдавна тя се е превърнала в най-уютното му място, във втори негов дом. Разочарованието му от света и хората, които ясно личат и в повестта, вече носят печата на една отчаяна примиреност. Той е сам, съвсем сам. Има само своята Зона. И жена си и Маришка. В повестта жена му се казва Гута- според мен звучи красиво и много самобитно, каквато е самата тя.
  Сталкерът. Формално погледнато, това е човек, който рискува живота и свободата си, като срещу заплащане изнася предмети от Зоната или води тайно хора там. "Парите са за това, за да не се налага да мислиш за тях." Това е занаят, на който не всеки може да се научи, малцина са избраниците, които Зоната допуска до себе си.  Много хора опитват, но легенди като Ред Шухарт стават малцина. И тук е разковничето. Да си добър сталкер е призвание . И не става дума само за смелост, съобразителност, ловкост...Трябва нещо друго, нещо невидимо, осезаемо само при допир със Зоната. Зоната не допуска всеки.
 И в повестта Ред не пожела от Златното кълбо нищо за себе си, освен глобалното- "Щастие за всички ! Даром !". И героят във филма се отказа да поиска каквото и да било от "стаята"- "И така съм си добре! ".  Истинският Сталкер е точно това - в душата си е честен, пред себе си и пред Зоната. Себе си понякога може да успееш да излъжеш, но Зоната -  никога. Той търгува с всичко- с живота и свободата си дори, но душата си никога няма да продаде. Защото, усетила и най-малката корист, и най-дребната измама, Зоната няма да го допусне, няма да му прости. Това е истинския Сталкер.
  Писателят- другият герой във филма. Много неприятен образ. Олицетворение на агресивната посредственост, на завистливата и вечно неудовлетворена дребна душица, но с големи претенции. Пише романи, известен и модерен, но  мрази работата си, писането му коства огромни усилия. Защото го прави без талант, а заради пари и слава. Колко много има като него, "писатели", а и не само....Нарече Сталкера "гнида". А всъщност гнидитата е той, без капка вяра, циничен, груб, ехиден...
  Професорът- това е също интересен типаж. От една страна, тръгнал с благородната мисия да спасява глобалното човечество от евентуална опасност. Ще взриви тази измамна стая, за да не злоупотребят злите хора с нея. Но всъщност импулсът му към тази филантропия е толкова дребнав и прозаичен- той иска да си отмъсти заради наранетото си мъжко его...Поне не беше страхливец като Писателя.
  Жената на Сталкера. "Щом си избрала да бъдеш жена на сталкер, няма да се оплакваш." И тя не се оплаква, само в критични моменти нещо в нея се счупва и дава воля на болката си....
  Маришка. Маймунката. Какво означава последната сцена, когато Маришка мести чашата с поглед....Че тя не е толкова слаба и безпомощна  ? Че нейният свят е друг, по-различен от този на обикновените хора ? Че има надежда, че един ден това, че баща и е сталкер, ще се окаже не проклятие, а благословия ?
  Много въпроси. Нямат еднозначен отговор.
  И понеже все пак говорим донякъде за фантастика, нека пофантазирам. Ако един ден група чуждопланетни същества решат да се отбият от пътя си и да си направят пикник не другаде, а да речем точно във вашия град. После оставят след себе си разни неща и безгрижно си тръгнат, продължат пътешествието си. Е, вие бихте ли станали сталкер , и защо ?  

  
 






  Ето един съвременен сталкер - "Сталкер в зоната на очуждението.

Така ме сърбят пръсститие, но ми остана още малко да го догледам. Трябваше да чета приказки снощи, няма начин. 

Просветва ми за 'любовта' на Трир към Тарковкси.

Ларс е взел много от него. В Антихриста имаше една сцена, когато У.Дефо стоеше под дъба, забавен кадър, вятър и т.н... досущ като сцената, в която Професора се запъти към стаята, но гласът го спря.

Харесва ми идеята за онази утопия, която всички гоним, било то съзнателно или не. Да намерим 'най-хубавото кътче, къдете що сме щастливи, спокойни и ще ни се сбъдват желанията'.

Много философски филм. Сталкера ми напомня Уди Харелсън.

Ще го догледам и ще пиша още, не ми се иска да разтягам локуми, преди да съм видяла всичко.