САМО за фенове на Стивън Кинг! - 5 част

И аз съм от Девите - фенки на Стивън Кинг. Минавам само да ви се похваля, че най-сетне почнах Тъмната кула (благодарение на Vesito). И противно на очакванията, че първа част ще е тегава (както повечето тук казаха), на мен ми е интересно, само дето нямам много време за четене.

Вчера започнах "Град отчаяние" ,но имам да довършвам 2 книги ,едната я влача отдавна ,а другата съм накрая и малко ще забавя темпото,но страшно ми се четеше нещо на Кинг ,100 страници минах в един автобус и не я оставих докато не ми стана лошо Очертава се много ,много интересна ...Някой скоро да я е чел?
Вив,мерси за поздрава! ,като те чета се замислям за Кулата и аз  ..ама знаеш ли какво ме спира ,като се замисля 7 книги една след друга...то бяха Здрач-овете,то беше Хари Потър ( между другото 7 книга е най- най - най хубава от всичките и уникално интересна ..Кали ...)ама ще я прочета де,няма къде да ида

Няма проблем и да, асцедента ми е в Скорпион, правилно си запомнила. 

Аз още си влача старите книжки, само една нова почнах и пак не е на Кинг - " Лираел" се казва. Обаче и с нея не съм на никъде, Лили си гледа приятеля в "Танцувай с мен" и не се сеща, че не е зле да попрочете нещо. * и за говори тя в трето лице единствено число.  *

Ох, извинявайте за неадекватността, обаче снощи избраха един приятел да участва в "Танцувай с мен" и го даваха по телевизията и аз още се радвам като малко детенце, че си носеше висулките от нас и че въобще го даваха. 

Да, напълно те разбирам, действително самата мисъл за цели 7 книги е тегава. И на мен затова не ми се почваха, и чаках момент, в който истински ще се запаля, за да почна поредицата. Общо взето в един момент дотяга, приисква ти се да четеш друго, въпреки че е страшно интересно и ти се иска да четеш и нея. А сега съм в този период  , а като съм чела, и други са били така, но си заслужава усилието, определено. А пък си казвам, че почна ли друга книга ще се отдалеча от Кулата и после ще ми е по-трудно да продължа, ще ме е пуснала тръпката.
Така че изчакай да ти дойде музата, както се казва, дори и да е след години.

Относно Град Отчаяние -  завиждам ти, че ще я четеш за първи път 

Преди 2 седмици прочетох "Град Отчаяние" и много ми хареса с изключение на това, че малко ме подразни Божията намеса и упованието в Господ като контра на Так, но от друга страна Кинг казва и защо Бог е жесток. Сега съм на "Отмъстителите" където героите са от "Град Отчаяние", но с различни характери и положение в обществото, в друго време и място. Так в "Отмъстителите" е доста изобретателен и креативен. Няма да издавам повече за тези които не са чели 2-те книги. Уникални са

"Град Отчаяние" я четох сравнително скоро - миналата година. Много ми хареса  !
Филмът също ми хареса; въпреки че някои моменти от книгата бяха предадени по малко по-различен начин, не се подразних.

Киф, точно щях да те питам докъде я докара с "Хари Потър"  !
Там ме чака препрочитане, но да видим кога. Радвам се, че ти харесва.

Аз малко се изложих със Стиви  ! Зарязах "Сблъсък", за да прочета "Екзекуторът".
"Сблъсък" много трудно ми почна; нещо въобще не ме грабна. Докарах я до 50-60та страница.
"Екзекуторът" направо ме подлуди  . Още не съм я прочела, остава ми 1/3 от нея и чета посред нощите докъм 1:00ч. Не мога да чета през деня, че мъникът ми е болен, та затова наваксвам нощно време. Тия дни като я свърша, ще продължа със "Сблъсък".
Вив, кога ще се случи нещо в тая книга  ?!

Точно това имах впредвид  Музата ще ми дойде ,надявам се не след години..


Кали,на мен "Сблъсък" много ми хареса и ме грабна от самото начало...нямам идея защо не ти върви..Аз я четох преди година и като се замисля има места,където действието се развива малко бавничко,особено когато се появява бабата..знам ли ,дано ти тръгне,защото е наистина велика книга ,в топ 3 ми е

А "Екзекутурът" нова ли е,в смисъл ново издание?Ако да задължително ще си я купя.

А Харито...какво да ти кажа 7 книга е уникална просто ме разсипа Сега чакам да излезе филма с хубаво качество в Замунда,че все нещо му куца - я звук я картина ,дано са го изпипали..ама съм скептично настроена ,тая книга на филм...Струваше си четенето на всички части само за да  стигна до последната.И края..нямам думи..като я прочетох ми се искаше и 8 да има

Киф, ето ТУК съм писала за "Екзекутора". Ако харесваш кървави трилъри, направо си я вземи. Чете се на един дъх, както се казва  ! И е сравнително нова, със сестра ми я купихме от последния Панаир на книгата в НДК.

За филма "Хари Потър и даровете на смъртта - 1част" - на мен ми хареса. Пресъздали са доста добре мрачната обстановка от последната книга, не са претупали нищо, злокобно и тъжно е.
Дано и последния филм го направят както трябва и да не оплескат нещата точно на финала  !

Откъм филми - чакам вече с нетърпение да пуснат сериала по първата книга на "Песен за огън и лед" ! Ето ТРЕЙЛЪР, на който му се гледа  !

 Ок Кали, ще я търся

Сега отивам да дочета последните страници на "Харем",макар че като я чета късно, после не мога да мигна 

Кали за Сблъсък да ти кажа ...

Първата книга общо взето е за разпространението и пораженията от супер грипа. Другите две са съвсем друга работа. Но, ще видиш и сама, ще те увлече, та няма да можеш да я оставиш. Просто бавно те въвежда в историята, да поопознаеш и героите и после се почва 

Не мога да не се обадя, щом става дума за Харито. Голяма любов  са ми всичките книги. С най-голямо ударение на 6та, може би. Скоро планирам 3ти препрочит на цялата поредица в рамките на една година.   Та по същество за първия филм по 7мата - като никога и аз да съм доволна от екранизацията. За съжаление това не гарантира, че няма да окепазят 2рата част от книгата, а там има толкова прекрасни моменти! Самият факт, че ще е в 3D вече ми разваля удоволствието на половина. И все пак нямам търпение!
Аз иначе малко съм позарязала четенето тия дни, започнах една фентъзи поредица - Взор през огледалото. В началото съм още.
И малко инфо за чакащите преиздаването на Талисманът - 11 април е датата, Бард ми отговориха на запитване. За съжаление не ми оповестиха дали ще преиздават Сблъсък, Отмъстителите и Град Отчаяние. Ще си чакам.
Kally, трейлърът е голяма работа!!! Ама скоро трябва да ударя един препрочит и там, пусто толкова време мина в очакване на 5тата част, че почти нищо не помня от предните.

Преди 10 мин си прочетох "Отмъстителите" и още съм под въздействието на невероятното въображение на Кинг. Направи ми впечатление обаче едно "несъответствие" и се питам дали и останалите от Вас чели книгата са го забелязали, а именно (с бели букви за да не издавам нищо на тези които още не са чели книгата):
Дневникът на Одри Уайлдър е с дата юни 1995 в който дневник описва как Так постепенно завладява Сет, а на края на книгата писмото в което се описват Одри и Сет като призраците от беседката в Мохонк е с дата 1986 г. като първата поява на призраците им е през 1982 г.
Следвайки хронологията на събитията в книгата Одри и Сет умират през лятото на 1995 г., а призраците им се появяват 1982 г. Нещо не ми се връзва.

Аз съм я чел много отдавна и си я спомням смътно, но нищо чудно Кинг да е объркал някоя дата, няма да му е за пръв път.

*

Започвам да ви зарибявам с книгата, която превеждам в момента и която ще бъде издадена по-късно тази година. Ако сте гледали "Хелрейзър" и "Кендимен", навярно знаете кой е Клайв Баркър. Когато прочита сборниците му с разкази "Books of Blood", Кинг казва: "I have seen the future of horror, his name is Clive Barker."

И така - представям ви няколко откъса от разказите в сборника "Books of Blood", а вие се надъхвайте  



"Кървавата книга" от Клайв Баркър

Мъртвите имат магистрали.
Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде зърнат, когато сърцето е пред пръсване и гледки, които е трябвало да бъдат скрити, внезапно станат видими.
Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.
Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака.
Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на „Толингтън Плейс” номер 65. Обикновена, самотна тухлена къща в псевдоджорджиански стил, незабележима с нищо друго. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашната си евтина величественост, необитаема от десетилетие, а може би и от повече.
Не избилата влага бе прогонила обитателите на номер 65, нито плесента в избите или пропадането, което бе отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът на движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката на стените и изкриви носещите греди. Разтърсваше прозорците, карайки ги да дрънчат. Разтърсваше и съзнанието. „Толингтън Плейс” номер 65 бе обитавана от духове къща и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее.
Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито каква е била тя. Но дори и неопитният наблюдател усещаше потискащата атмосфера на къщата, особено на горния й етаж. Във въздуха на номер 65 витаеха спомени и обещание за кръв, миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравият стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я бе отворила като нож – рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света надничаха мъртвите и говореха.
Или поне такава бе мълвата...


"Среднощният влак за месо" от Клайв Баркър

Лион Кауфман вече не се чувстваше като чужденец в града. Преди, в дните на своето невежество, го наричаше Палатът на удоволствията. Но тогава живееше в Атланта и гледаше на Ню Йорк като на обетована земя, като на място на неограничените възможности.
Сега, след три месеца и половина в бленувания град, Палатът на удоволствията изобщо не му се струваше така възхитителен.
Наистина ли бе изминал само един сезон, откакто слезе на автобусната спирка в Порт Оторити и погледна към мястото, където „42-ра улица” се пресича с „Бродуей”? Толкова малко време, а толкова много разрушени илюзии.
Сега му ставаше неловко само при мисълта какъв наивник е бил. Побиваха го тръпки при спомена как бе спрял и бе заявил високо: „Ню Йорк, обичам те.”
Любов? Нищо подобно.
В най-добрият случай сляпо увлечение.
Три месеца на съвместен живот, три месеца на денонощно съжителство и неговата възлюбена бе загубила аурата си на съвършенство.
Ню Йорк беше просто един град.
Беше виждал как любимата му осъмва като курва, която вади жертви на убийства от зъбите си и самоубийци от сплъстените си коси. Беше я виждал късно нощем, когато мръсните й задни улички гъмжаха от поквара. Беше я наблюдавал през горещите следобеди, ленива и грозна, равнодушна към жестокостите, които се извършваха на всеки час в глухите й пресечки.
Градът не беше никакъв Палат на удоволствията.
Беше източник на смърт, а не на наслади.
Всички, които познаваше, бяха имали досег с насилието; такъв бе животът. Беше едва ли не модно да познаваш някой, умрял от насилствена смърт. Това доказваше, че живееш в този град.
Но Кауфман бе обичал Ню Йорк от разстояние близо двадесет години. Бе планирал любовната си връзка през по-голяма част от зрелостта си. Затова не му бе лесно да се отърси от страстта си и да се преструва, че тя никога не е съществувала. Имаше моменти, рано сутрин, преди да се включат полицейските сирени или по здрач, когато Манхатън все още му се струваше чудесен.
Заради тези моменти и заради мечтите си той продължаваше да оправдава своята любима, дори когато тя не се държеше като истинска дама.

Но да й се прощава не беше лесно. През няколкото месеца, които Кауфман бе прекарал в Ню Йорк, улиците на неговата възлюбена бяха почервенели от кръв.
Всъщност, не толкова самите улици, колкото тунелите под тях.
„Касапница в метрото” беше най-употребяваната през този месец фраза. Само предишната седмица бе съобщено за три нови убийства. Телата били намерени в един вагон на „Авеню ъв ди Америкас”, изкормени и с частично извадени вътрешности, сякаш някой бил прекъснал работата на опитен касапин. Убийствата бяха извършени толкова професионално, че полицията разпитваше всеки притежател на криминално досие, който някога се е занимавал с търговия на месо. Фабриките за консервирано месо по бреговата линия бяха поставени под наблюдение, скотобойните бяха претърсени за улики. Беше обещано, че скоро ще има арести, но така и не арестуваха никого.
Последните три тела не бяха първите, намерени в подобно състояние; в денят на пристигането на Кауфман в града „Дъ Таймс” бе публикувал статия, която още се обсъждаше от всяка секретарка с нездрави наклонности в офиса.
Статията съобщаваше, че германски турист, изгубил се в метрото късно нощем, намерил труп в един влак. Жертвата била стройна, привлекателна тридесетгодишна жена от Бруклин. Всичките й принадлежности били свалени. Не само дрехите, но и бижутата. Дори обеците.
Но най-странен бил систематичният и спретнат начин, по който дрехите били сгънати и поставени на седалката до трупа в индивидуални полиетиленови торби.
Това не беше дело на някой безмозъчен убиец. Това бе работа на високо организирано съзнание, на лунатик със силно развито чувство за подреденост.
А още по-странно от грижливото събличане на трупа бе насилието, извършено над него. Статията твърдеше – нещо, което така и не бе потвърдено от полицията, - че тялото било най-щателно обръснато. Бил премахнат всеки косъм – от главата, от слабините, от мишниците; всички били отрязани до дъно. Дори веждите и миглите били оскубани.
Накрая това напълно голо парче месо било провесено за краката на една висяща от тавана ремъчна дръжка, а под него била поставена черна пластмасова кофа, облицована с черна полиетиленова торба, в която да се събира шуртящата от раните кръв.
Така било намерено тялото на Лорета Дайър – съблечено, обръснато, провесено с надолу главата и напълно обезкървено.
Едно отвратително, педантично и дълбоко смущаващо престъпление.
Изнасилване нямало, нито следи от мъчения. Жената била убита бързо и ефективно, сякаш била обикновено парче месо. А касапинът така и не бил заловен.
Членовете на градския съвет постъпиха мъдро и забраниха на пресата да коментира убийството. Говореше се, че мъжът, намерил тялото, бил под полицейска защита в Ню Джърси, далеч от полезрението на любопитните журналисти. Но прикритието се беше провалило. Алчно ченге беше издало пикантните подробности на репортер от „Дъ Тайм”. И сега нямаше човек в Ню Джърси, който да не знаеше за ужасното убийство. То бе предмет на разговори във всички барове и заведения за бързо хранене, както и, разбире се, в метрото.
Но Лорета Дайър не беше единствена.
Бяха намерени още три трупа при сходни обстоятелства, с тази разлика, че този път работата на убиеца, вероятно прекъснат, бе останала недовършена. Имаше необръснати тела, а югуларните им вени не бяха срязани, за да бъде източена кръвта. Имаше и още една, по-съществена разлика – на местопрестъплението не беше попаднал случаен турист, а репортер на „Дъ Ню Йорк Таймс”.

***

Кауфман отвори очи, като се подготви за касапницата, която го очакваше.
Нямаше как да избяга от нея.
Тя изпълни всичките му сетива: миризмата на оголени вътрешности, гледката на телата, допирът до пръстите му на разлятата по пода течност, звукът на ремъчните дръжки, които скърцаха под тежестта на труповете, въздухът, който имаше солен вкус заради кръвта. Намираше се в леговището на смъртта и пътуваше в неизвестна посока през мрака.
Този път не му се догади. Не изпита нищо, освен най-обикновена погнуса. Даже установи, че се взира в телата с известно любопитство.
Най-близкият труп принадлежеше на пъпчивия младеж, който бе видял във вагон Едно. Той висеше с надолу главата и се поклащаше напред-назад в ритъма на влака, в унисон с трите трупа до него – скверен танц на смъртта. Ръцете му се полюшваха, освободени от раменните стави, в които бяха направени дълбоки три-четири сантиметра разрези, за да могат телата да се сместят едно до друго.
Всяка част от анатомията на мъртвото хлапе се полюшваше. Езикът, който бе провиснал през отворената му уста. Главата, която бе увесена върху прерязания врат. Дори пенисът, който се размахваше от обезкосмените му слабини. От раната на главата и от срязаната югуларна вена все още бликаше кръв в една черна кофа. В цялата сцена имаше някаква елегантност – признак за добре свършена работа.
До това тяло бяха окачени труповете на две млади бели жени и един по-мургав мъж. Кауфман наклони глава, за да погледне лицата им. Те бяха напълно безизразни. Една от жените беше красива. Той реши, че мъжът е пуерториканец. Всички бяха с обръснати глави и тела. Всъщност, във въздуха още миришеше на стрижене. Кауфман плъзна гръб по стената, за да се изправи и едно от женските тела се завъртя с гръб към него.
Този последен ужас го свари неподготвен.
Плътта на гърба му беше разрязана от врата до задника, а мускулите бяха обелени от лъщящия гръбнак. Това беше последният триумф на занаята на Касапина. Тези провесени, обръснати, обезкървени и нарязани човешки тела, разпорени като риби и готови за консумация.


"Плямпалото и Джак" от Клайв Баркър


Плямпалото така и не успя да разбере защо могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) го бяха извадили от Ада, за да тормози Джак Поло. Всеки път, когато изпратеше по каналния ред колебливо запитване до своя господар, изразяващо се в простичкия въпрос „Какво правя тук?”, го порицаваха набързо за любопитството му. Това не е твоя работа, гласеше отговорът, работата ти е да го направиш. Или да загинеш, докато се опитваш. И след като бе измъчвало Поло в продължение на шест месеца, Плямпалото започваше да гледа на смъртта си като на съвсем приемливо решение. Тази безкрайна игра на криеница не беше от полза за никого и го разстройваше ужасно. То се боеше, че ще получи язви, страхуваше се, че ще пипне психосоматична проказа (заболяване, което поразяваше често низшите демони като него) и, което беше най-лошото, опасяваше се, че ще си изпусне нервите и ще убие човека в неконтролируем изблик на засегната гордост.
А какъв беше Джак Поло всъщност?
Вносител на корнишони; мамка му и Левит*, той беше най-обикновен вносител на корнишони. Животът му беше банален, семейството му беше скучно, политическите му убеждения бяха наивни, а вярата му я нямаше никаква. Човекът беше напълно безполезен, кръгла нула – защо да се занимава Плямпалото с някой като него? Поло не беше фаустовски тип, не беше някой, който ще сключи договор и ще си продаде душата. Нямаше да прояви интерес към шанса да бъде богопомазан – щеше да изсумти презрително, да вдигне рамене и да продължи да внася корнишони.
И все пак Плямпалото беше обвързано с тази къща, трябваше да стои в нея през дългите нощи и още по-дългите дни, докато не докара този мъж до лудост или до състояние, близко на лудостта. Това щеше да бъде продължителна работа, ако не и безконечна. Да, понякога дори психосоматична проказа му се струваше приемлива, стига да се отърве от тази невъзможна мисия.
Колкото до Джак Дж. Поло, той продължаваше да бъде най-наивният измежду хората. Винаги е бил такъв; всъщност, в миналото бе страдал многократно от своята наивност. Покойната му, непрежалима съпруга му изневеряваше (той беше в къщата в поне два от случаите, гледайки телевизия), но Джак го научи последен. А колко улики бяха оставили след себе си! Дори един сляп, глух и ням човек би станал подозрителен. Не и той. Джак бе обсебен от глупавия си бизнес и изобщо не забеляза остатъчния мирис от одеколона на прелюбодееца, нито необичайната честота, с която жена му сменяше спалното бельо.
Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.
-   Само да не забременееш, скъпа – каза й той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.
Какъв шанс имаше един бяс с подобен човек?
За същество, обучено да бърника с досадни пръсти в раните на човешката психика, Поло представляваше една гладка ледена повърхност без никакви отличителни белези, по която бе невъзможно да се задържи каквато и да било злонамереност.
Очевидно нищо не бе в състояние да наруши пълното му безразличие. Нещастията в живота му сякаш изобщо не го засягаха. Когато най-накрая откри, че жена му го мами (свари ги да се чукат в банята), той не се почувства нито наранен, нито унижен.
-   Случват се такива работи – рече си той и излезе заднешком от банята, като ги остави да довършат това, което бяха започнали.

* Третата книга от Стария завет – Б. пр.


"Кървав свински блус" от Клайв Баркър

Огромната безимена свиня в кочината на границата на имота беше гладна.
Тя усещаше хода на дните и с напредването им желанията й растяха. Знаеше, че времето на застоялата помия в коритото е отминало. Други апетити бяха заместили тези свински удоволствия.
Искаше храна с определена консистенция, с определени качества – като онази, която веднъж вече бе вкусила. Не държеше постоянно да бъде хранена с нея, а само когато я завладееше нуждата. Желанието й бе скромно – от време на време да опитва ръката, която я храни.
Свинята стоеше до вратата на своя затвор и чакаше ли, чакаше. Тъпчеше на място, сумтеше, а нетърпението й се превръщаше в сляп гняв. В съседната кочина кастрираните й синове усетиха страданието й и пощуряха на свой ред. Те познаваха нрава й, знаеха, че е опасна. В крайна сметка тя бе изяла двама от братята им - живи, току-що родени, още влажни от нейната утроба.
После през синьото було на здрача се разнесе тих шум – някой вървеше през копривата, - придружен от мърморенето на гласове.
Две момчета се приближаваха към кочината, а стъпките им бяха предпазливи и пълни с уважение. Свинята ги изнервяше и това бе разбираемо. За номерата й се разказваха безброй истории.
Не говореше ли, когато е ядосана, с онзи демоничен глас, който караше дебелата й свинска уста да се подчинява на нечий чужд език? Нима не се изправяше понякога на задните си крака, розова и царствена, и не караше да водят в сянката й най-малките момчета, за да сучат от нея голи като прасенца? Не тропаше ли яростно по земята с копита, докато не нарежат донесената храна на мънички парченца, които да поднесат към пастта й с разтреперани пръсти? Правеше всичко това.
И по-лоши неща.
Тази вечер момчетата не й носеха онова, което искаше. И го знаеха. В чинията й не лежеше месото, което й се полагаше. Не беше сладкото бяло месо, което бе поискала с онзи променен глас; месото, което би могла да си вземе насила, ако пожелае. Тази вечер месото беше обикновен стар бекон, отмъкнат от кухните. Храната, за която тя наистина жадуваше, месото, което бе преследвано и докарвано до ужас, за да се напълнят мускулите с кръв, а сетне млатено за нейна наслада, както се начукват пържолите - това месо бе под специална защита. Щеше да мине известно време, докато легне под ножа.
Междувременно момчетата се надяваха, че свинята ще приеме извиненията и сълзите им и няма да ги погълне в яда си.

VSV, аз скоро четох двете книги, не мога да се сетя обаче за това несъответствие, може и да не съм го забелязала. 
А след всеки пост на deadface, относно превеждани в момента книги, списъка ми за покупки от България се увеличава все повече, май като се прибера лятото трябва куфар само за книги да си купя.
Аз започнах да чета "Реликвите на мъртвите", много време ги гледах в библиотеката и се чудих, подходих с леко съмнение към книгата, но ми харесва до момента. После  ще я прехвърля към сина ми, със сигурност ще му е интересна.
А "Буик 8", макар доста трудно да ми вървеше на места, накрая ми хареса.

deadface ,равен нямаш 
Нищо не съм гледала , но само да излезе книгата  и ще си я взема веднага
Да напомниш тогава.