Събирам забравени спомени 2

миналата година оцветявахме в Кранево  имаме си костенурка Нюрка с тухлен гръб. момичетата ни направиха очичките че нещо криво гледаше, но голям смях падна.

Елинор, ти почти си дошла при мен, ако стигнеш до Разград, свиркай!
Ще си първата събирачка, която ще видя наживо, ще ми е приятно.

То както е тръгнало с тия лунапаркове-като нищо ще обиколя Родината 
И на мен ще ми е приятно, ще свиркам!

   Здравейте!

 Скоро не съм се появявала тук. ..Не съм ви забравила, обаче! При вас е най-топло.

 Ели, колко време ще работиш в този лунапарк? Мога да дойда да се запознаем. И ще ми бъде много приятно! 
 Аз видях, че си писала в шуменската тема, но не се включих, защото не можех да помогна.

 Аз също много обичам децата. Даже професията ми е свързана с тях. Вече15 години.

Kaто бях малка, около 12 годишна, се запознах на един лагер с момиче, чиито родители имаха стрелбище и живееха по лунапарковете. Пътуваха със стрелбището из България. През лятото и тя пътуваше с тях. Изглеждаше ми приказно

А аз исках да избягам и да живея в цирка

В съседния блок живееше семейство циркови артисти. Дъщеря им беше на моята възраст. Имаха каравана /нещо много рядко за онези години/ и няколко пудела. Непрекъснато пътуваха и момичето се явяваше на изпити като частна ученичка. Всички деца от махалата мечтаехме за "безгрижния" й живот. Сега като се замисля, май не е било много за завиждане.

Тази вечер се отдадох на "Спомените"..Прочетох темата бавно, с наслаждение Мисля, че често се връщаме към детството, защото е било безгрижно. Каня се да нарисувам бабината къща..преди да изчезне.

Прочетох това в литературния форум, много ми хареса и не знам защо, но ми се прииска да го споделя с вас
Поста е на poli-poli

През 1984 година Васил Цонев пише книгата "Усмихни се, усмихни се!". А днес през 2011 началото й ме трогна, въздейства ми и реших да го споделя с вас, надявайки се, че ще ви хареса! Smile


Усмихни се, другарю, усмихни се! Ето – виж как се усмихвам аз. Е, наистина, не ми е много до усмихване. И пясък имам в бъбреците, и косите ми побеляха, и никога вече няма да станат отново черни, пък и в работата всичко не е в ред, но аз се усмихвам. Бъбреците ме болят , а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Бъбреците ме болят, а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Не си ли спомняте как се усмихвахме, когато бяхме деца? Хайде да се усмихваме пак – по същия начин, с ослепителна ясна усмивка и чист весел смях. Е, да – ще има хора, които ще ни посочат с пръст и ще се изсмеят, но слушайте – това тяхното смях ли е? Никакъв смях не е, защото те се смеят подигравателно и сами си вредят, тъй като от тази усмивка ще получат язва в стомаха. А ще получат язва, защото са проклети. Те смятат, че усмивките са за децата, а възрастните трябва само да сумтят, да се оплакват, да си показват белите коси, да броят колко песъчинки имат в бъбреците и да говорят за умиране. Пък ние – напук ще се усмихваме и дори да умрем, ще си умрем шестнайсетгодишни. Точно така. Аз имах един приятел художник – той умря точно шестнайсетгодишен, въпреки че в паспорта му пишеше, че е роден преди шейсет и няколко. Той търчеше като шестнайсетгодишен, на вечеринки слагаше черна брада, танцуваше най-бързо и се смееше с най-ясен смях. Той умря и никой не повярва, че е умрял. На него изобщо не му вярваха никак. Той гладуваше на младини, ходеше из цялата страна – беше търговски пътник, пласьор на цветни картички, рисуваше хора по влаковете, препродаваше стари вестници, които събираха неговите деца от съседите, и никой не му вярваше, че е зле, защото се усмихваше. Децата му честно гладуваха, но никой не им вярваше, защото бяха научени да се усмихват. Когато при някакъв случай той се подхлъзваше и падаше и от ръката или от носа му рукваше кръв, никой не вярваше, че го боли, защото той се усмихваше. И се чудеха тогава хората, и завиждаха – гледай ти, нас ни боли, а този щастливец на – така го е надарила природата, че нищо му няма и никакви болки не чувства. И му завиждаха. Когато го хванаха преди Девети, че укрива нелегални и го затвориха, никой не повярва, че са го измъчвали, защото на Девети той излезе усмихнат от затвора и намръщените граждани решиха, че само заради шегата се е оставил да бъде арестуван. Той се усмихваше, непрекъснато се усмихваше и за това не му вярваха много, не го слагаха в никакъв президиум, защото как, представете си – стоиш е президиума и се усмихваш. Неудобно, моля ви се, как може да се вярва на човек, който непрекъснато се хили? Та той може изведнъж, точно по средата на някое изказване да се изсмее и да провали всичко. Разбира се. А той рисуваше чудно, той рисуваше малки детски рисунки, в които всичко беше усмихнато и красиво, и сериозните граждани гледаха слънчевите му рисунки, клатеха глави и казваха
            - Да бе, много красиво, само че много повърхностно – гледай само колко е радостно, може ли така? Това ли е изкуството, за което знаем, че е страшно, дълбоко, сериозно? Не, явно това не е изкуство!
            И го караха да рисува намръщени граждани, да рисува приятелите си, които беше укривал и които бяха отишли да разстрел, и той ги рисуваше, но някак си пак несериозно – пак усмихнати, как галят деца или събират цветя по полето – несериозно, просто кощунство, както се изразиха някои. И не му вярваха, че той е обичал и уважавал тези свои приятели, и смятаха, че познанството му с тях е било случайно, а по-нататък изобщо не вярваха, че е имал такива приятели, защото – ето на, за тях пише, че са били сериозни, че са посрещали безстрашно смъртта, а той – погледнете го само как се усмихва, може ли безстрашният човек да се хили така?
И всички уважаваха един друг художник, който вървеше намръщен и все се оплакваше, че ще умре, и ужасно се страхуваше от смъртта, и все рисуваше живота в тъмно черно и още по-тъмно дори, и все хленчеше, че идва смъртта и неговото изкуство ще замре, и крещеше на хората да плачат, че такъв талант загива.
    Но се случи така, че усмихнатият умря преди него. И никой не му повярва, защото как може да умре човек, който непрекъснато се смее? Та той дори вчера се смееше, не чувате ли неговия смях? Та неговите закачки и до сега звучат в ушите ни и ето рисунките му – детски, засмени, подскачащи в рамките като самия него. Как можеше той да умре, когато никога не се оплакваше, и ако умре, ще умре именно мрачният му колега, който пищи в дома си и раздира небесата с надгробните си оплаквания.
   Да, да – абсолютно никой не повярва, че е умрял. Дори и аз, защото, само да затворя очите, и той ще изникне пред мен – весел, жизнерадостен, вечно жив, със своите дебели, охлузени кадифени панталони и дългата черна брада за маскиране. Той ще ни хване за ръка и ще каже:
   - Хайде бе, усмихнете се! Гледайте само колко синьо е небето! Вижте децата, вижте момичетата – каква красота! Я да запеем, да запеем – „Воларе, о-о, Кантаре о-о-о” – летя и пея, пея и летя към синьото небе!
   Виждате ли? Видяхте ли? Затова и вие се усмихнете. Да, за тебе става дума, другарю, усмихни се! Нима не е хубаво в ушите на хората да звънти вечно твоят весел смях?

  Благодаря ти, Изма.. Усетих го много навътре, въздейства ми. Дори мъничко се припознах.

Поздрав от бъдещето!

Ех, Анджелина, благодаря ти! Как го намери!  Едно от любимите ми филмчета. Заедно с "Арабела", "Призраци в блока", "Синьо лято" (скоро гледах повторението),  "Бенджи , закс и звездния принц" и много други...
Трябва да поразровя спомените си и аз! 
ПП: Поздравления за темата!
(Все я прескачах, пазейки се от носталгията и тъгата)...

Докато търсех "Земля в илюминаторе". И ми изскочи отстрани "Гостенка от бъдещето".
Пуснах няколко сълзи тайно от детето 

И аз си поплаках на това клипче Благодаря, Анжелина 
И тъй като не откривам наистина хубав клип, ще ви припомня с думи още един "гостенин от бъдещето".
Помните ли "Електроник", много положителни емоции създаваше това филмче. Обичахме да си правим пиеси в градинката, с негово участие. Ех, детство ...

Сега си спомних и за друга любима песничка от филма за тримата мускетари: "Пара-пара-парадуемся на своем веку..."  

Ето я:
http://www.youtube.com/watch?v=4CRn9kNzck4
Ние играехме на "Седморката на Блейк". Още помня реплики от там като: "Джена телепортирай се"