Какво ни кара да бъдем майки?

  • 5 640
  • 110
# 105
В крайна сметка децата порастват и поемат по пътя си, а партньорът е този, с когото се предполага, че ще бъдеш до края на живота си.

Само се предполага обаче...
А децата, дори след като поемат по пътя си, е по-вероятно да пазят в сърцето си малко място за мама. Peace
Виж целия пост
# 106
То, ясно, че децата би следвало да пазят в сърцето си най-топлите си чуства към родителите. Но това няма как да бъде пък техен единствен или най-важен смисъл.
Виж целия пост
# 107
Така го казвате това, че мъжът остава с теб, все едно не съществуват разводи. Доколкото знам в БГ всеки трети брак завършва с развод, в Америка всеки втори. хайде пак да сравним кой е по-постоянният елемент в живота на жената - децата или мъжът?  Mr. Green
Така де, не съм ги раждала с идеята да ми седят до полата цял живот. Искала съм ги, родила съм ги. Ще се радвам да станат големи и независими хора, защото аз за старините имам други планове, а не да отглеждам внуци.  bowuu
Виж целия пост
# 108
То, ясно, че децата би следвало да пазят в сърцето си най-топлите си чуства към родителите. Но това няма как да бъде пък техен единствен или най-важен смисъл.

Не е и нужно.
А да не мислиш, че за човека до теб си "единствен и най-важен смисъл"? Или пък той за теб е "единствен и най-важен смисъл"? Нито е възможно, нито пък необходимо.
Любовта е достатъчна. А да я получаваш от децата до края на живота си е доста по-вероятно отколкото да я получаваш от партньора...
Виж целия пост
# 109
Заглавието е различно по смисъл със зададените въпроси.
Да бъдем майки ни карат родените от нас човечета - имаш ли го,
и да не искаш, си майка.
А да се "престрашиш" да станеш майка - това е друго. Кое е онова
нещо, което ни кара? Не знам, не мога да говоря от името на всич-
ки. От свое име? Ами прииска ми се и не си задавах въпроса "защо"?
Като ми се дояде сладко, не ровя да открия дали е от падането на
кръвната захар или повик на сърцето - отивам да си изям шокото Simple Smile
Виж целия пост
# 110
В крайна сметка децата порастват и поемат по пътя си, а партньорът е този, с когото се предполага, че ще бъдеш до края на живота си.

Само се предполага обаче...
А децата, дори след като поемат по пътя си, е по-вероятно да пазят в сърцето си малко място за мама. Peace

temida, не си ме разбрала правилно.
Не съм казала, че децата спират да обичат майка си, след като започнат свой живот. Но майката вече не е център на техния свят както е било, когато са били малки. Те вече не зависят от нея.
Аз живея с майка си, но обръщам повече внимание на съпруга си, съобразявам ежедневието си, решенията си, намеренията си с неговите, а не с нейните.  И това е нормалното.
И е нормално да и липсва нейният партньор в живота, който е бил до нея много преди аз да се появя и щеше да е с нея дори аз да бях заминала някъде далече. Не говорим просто за абстрактна любов, а за човешко присъствие.

Аз мисля, че човек не бива да се фиксира прекалено много нито в партньора си, нито в децата си, очаквайки, че те ще са отговорни за неговото щастие и за смисъла на живота му, а трябва да има собствени интереси, занимания и да не изоставя в никакъв случай контактите си приятелите си.
Само така може да е донякъде сигурен, че няма да остане един ден сам и животът му няма да бъде празен.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия