Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Съболезнования и от мен. Всичко, което чувстваш, е нормално. И страха да не се случи нещо с теб. Аз още го имам. Няма лесно, дай си време и опитай да се владееш, не е хубаво да си вредиш. Трябва да продължим. Клише е, но за мен това е голата истина. Животът не ми е да спре, докато тъгуваме. Кураж!

Благодаря ви момичета! Допреди да се осмеля да пиша, само четях  и някак в думите изписани тук видях себе си , и когато ми става тежко, отварям форума и препрочитам за пореден път вашите истории и някак разбирам, че не съм само аз, че има някой друг, които знае как боли и как се чувствам.

Милички , съболезнования !! Доста сме в това безпомощно състояние. Моят съпруг си отиде за 15 дни преди 4 месеца от този ужасен вирус   Толкова съжалявам... Главата ми ще се пръсне , имам чувството ,че няма да издържа . Тази топка в гърлото, тежеста в гърдите,  в лице вече не знам на какво приличам от рев. Спя по два ,три часа  и го сънувам почти всяка вечер и е толкова хубаво! Само ме прегръща и целува... о,Боже .. Голяма Мъка! Взех прибързано решение и взех на децата малко кокерче. Мислех, че децата ще приемат по леко загубата на баща си така. А то какво стана.. кученцето се привърза към мен и лае по цял ден кат осъм на работа. Сутрин и вечер го извеждам, чистя постоянно след него защото му пада козината.. абе не си представях ,че е толкова хамалогия. Прибързах и не обмислих. Сега го продавам, децата виждат ,че и те не се оправят с него .. снощи реваха като взехме решението да го махнем . Пълна каша ! Искам поне да грейне слънце и да изляза на улицата и да ходя., да ходя и ми олекне малко. От София съм и който има желание може да се видим. Отначало си виках : Ако се събера със себеподобна ще разкажа , ще рева , може и да ми олекне ... Съотвенто и аз ще изслушам. Но после си викам : Не това ще е двойно натоварване. Объркана до побъркване съм от мъка . Дано децата да са добре след като махна кученцето. Съжалявам, толкова съжалявам !

Аз онзи ден си мислех, че се изморих да съм силна и искам да има на някого да се отпусна и да поплача. И се сетих колко ме успокояваше мъжа ми и как винаги беше до мен. И как като ми беше мъчно и плачех, а той винаги ме прегрэщаше. Уви, сега няма на кой. Детето го пратих при баба му и съм напълно сама вечер. Няма да ви кажа просто какво ми е. Преди двамата винаги намирахме какво да правим и се радвахме на времето се заедно и без детето. А сега една безумна самота. Вчера си сложих ваксина за вируса. Все си мисля, как можеше да бъде спасен, ако беше ваксиниран. Той щеше да се ваксинира , трябваше само още няколко месеца да се опази. Но уви....За срещи- аз живея до южния парк. Бих се радвала да се срещнем. Може и децата, моят син много обича да се среща с деца.

И аз обещах на детето да взема куче. За да не е сама, за да с какво да се занимава. Преди не исках и дума да се издума за куче, но сега съм съгласна, само тя да е добре, само за да не страда, да намира нещо смислено в това, което прави. Сигурно и аз ще сгреша, но сега искам поне тя да е щастлива. Виждам, че докато ме разпитва, какво кученце ще вземем очичките и греят. Ние двете сме сами, сега при нас дойде свекърва ми. Но не знам докога, уж докато имаме нужда. Гледам вечер да продължаваме по същия начин, да вечеряме заедно. Но сядам хапвам на две на три и ставам. А толкова обичах преди да си дойда от работа , да подредя масата, да си седнем двамата и да си говорим 2-3 часа.  Още от сутринта измислях какво ще му приготвя за вечеря. И ако стана по-рано от масата, все ми казваше, не ме оставяй да стоя като вдовец, сам на масата. И сега вдовицата съм аз, сама на масата, сама навсякъде. Около мен виждам само щастливи двойки и семейства с деца. Едни такива усмихнати, държат се за ръце, живеят в розови балончета пълни с щастие. И аз бях така, не съм замисляла, че нещо може да стане, че има нещо което не можем да преборим заедно. Обаждат ми се близки и познати, дръж се, заради детето, трябва да си силна, само че толкова ми е трудно да съм силна, да забравя, да продължа само със спомените. Казвам си стегни се, виж колко майки отглеждат сами децата си, разведени, други пък бащите им не искат да ги чуят, ама не ми става по-леко, не ставам по-силна. Относно срещата и аз съм съгласна, ще дойда, но искам първо малко да премине тази опасност, този гаден вирус, които ми го взе.  Пиша и плача, но ми олекна малко, че споделих.

Ние с децата често го споменаваме, даже аз нарочно използвам всеки повод, за да го спомена. Спомняме си разни случки, казваме си какво би направил или казал в дадена ситуация. Малкия ми син беше много близък с него, често ходеше на работа с него. Много често се сеща къде са ходили, какво са правили, какво са обядвали.
И аз започнах да се изморявам да съм силна. Изморих се сама да взимам решения за всичко, изморих се сама да мисля за всичко, изморих се сама да решавам всеки проблем...

Дааааа и аз ги забелязвам щастливите двойки в "розовите балончета, пълни с щастие". Завиждам им, че не знаят колко е крехко всичко. По подразбиране се водим "силния" пол но и аз понякога си мечтая поне за малко някой да ми каже, че всичко ще е наред и че ще се погрижи за мен. Наскоро минахме през Ковид, но баща ми все още е на кантар - сутринта идваха с майка ми и ги гледам такива едни безпомощни и объркани стари хора. Трябваше да  успокоявам майка ми, че беше се филмирала за него, а тя е корав човек. Но това е съдба - едни са силни по природа, други по принуда. Земята се върти и както е казал Майк Тайсън (цитирам по памет) "Пеят птички, влюбени се целуват, аз пребивам хора - нормален ден". А да си вземеш куче е добра идея но върви с ангажименти (основно разхождането поне 2 пъти дневно). Ние имаме куче и дава голяма любов на децата, пък и на мен. Но си е член на семейството. Иска си внимание + ваксини, лекарства, обезпаразитяване, спешни случаи (глътнал нещо или повръща). Може би котка е по-удобно, но за мен те са далеч по-независими и студени в сравнение с кучето.

Мен също много приятели ме съветват да си вземем домашен любимец, но заради грижите да изберем коте (а и заради малкото почти 3-годишно). Куче съм гледала в апартамент, нямам сили към момента.

Взех кокерче и го гледаме вече 3 месеца. Три деца имам, аз за тях съм била по малко ангажирана. Вярвайте дори и като ходя на работа през деня и ме няма в нас, почистване на къщата от косми сутрин и вечер, миениче на лапи по три пъти на ден след разходка, после миене на част от стените, пода и вратата на банята, разхожда нето, лаенето през деня докато ме няма, игнориране то на децата, защото нашето куче признава само мен /не знам защо/голяма хамалогия е. Сега му търся нов стопанин. Просто прибързах в мъката си и търсих светлина за мен и за тях. Но си е огромен ангажимент! А на нас повече тегло не ни трябва. Иначе ми се къса сърцето и с нейната раздяла. Очарователна е и дава много любов, но е и доста щура, щуро бебе... Ето ви и снимка за да ви усмихна малко мили мои!

Кокерчето е прекрасно! Но щом не можете да поемете грижата, я дайте на друг. Макар, че според мен може да си дадете още един шанс. Аз имам котка. Тая котка ми е много скъпа, защото мъж ми я подари като дойдох да живея при него. То беше преди 11 години и котето е дърто вече, но го обичам безкрайно. Иначе аз ще се побъркам като го няма детето и съм сама вечер. Само рева и рева и затъвам все повече. Нямам търпение да отида в събота в Русе при детето, просто сама не издържам. Иначе може би се мобилизирам поде малко заради него, а сега едни безкрайни тъжни и самотни вечери се редят и нищо не намирам да се разсейвам. Ето снимка и на моят котак- подарък от моя мъж, за който горещо съжаляваше години наред 😀

Ти си "алфата", затова теб признава за авторитет. Те милите са много умни и бързо се ориентират кой командва в "глутницата". За децата е много полезно да има животинче около тях - съдя по своите. Така се учат на състрадание и любов а това е важно. Освен това развиват и отговорност и бих те посъветвал да им делегираш някои от грижите за кученцето (дори най-елементарни). Така хем ще си помогнеш, хем и за тях ще е полезно. С три деца си майка "героиня", само мога да си представя колко ти е трудно. Дайте си още един шанс, дано потръгне.

Момичета, страхотни са и кокера и сиамеца/сиамката. Направо разкошотии!

Днес ще ходя на психолог. За втори път. Първия път ходихме двете с детето, аз бях записала нея, защото много се притеснявам как случката ще и се отрази, да не се затвори, да не стане агресивна, да не спре да учи. Тя е на 11, вече е в началото на пубертета. Едно дете, аз не съм първа младост, късно я родих, но пък сме си я чакали много и сме и угаждали много. Преди и се карах много, ако я видя, че си играе с телефона и не учи, ако не прави нещо както трябва. Сега не смея. Сега ако повиша тон, тя почва да реве и ми казва стига си ми крещяла, не те интересувам, само ми викаш . И на мен ви става мъчно и си казвам на ум, че не мога да се справям, че ако беше баща и нямаше да бъде така. След това се овлядявам и се разбираме, но виждам че това е нейния начин да излее яда си от това, което стана, от това че го няма баща й. Психолога каза, че двете изживяваме мъката си по нормалния начин, че така трябва, че не вижда нищонередно. Че според него няма нужда тя да ходи, а аз, защото когато аз съм спокойна и тя е спокойна. Ще отида и днес. Не, че очаквам готови съвети как да се справя и как да продължа, но може би  ми се иска някой да ме направлява, макар да знам, че освен мен няма кой.  Не искам да обременявам и детето с психози, но ми се струва, че има нужда да говори с някой, да каже на някой какво чувства. Защото тя не иска да говори, не пита, не казва нищо. Все едно не го е имало. Аз се опитвам да говоря, разказах и как сме се запознали, как сме започнали да живеем заедно, но тя си скрива главата и плаче и не пита. Казвам и мамо хайде да си поговорим за тати, тя не иска. Вие как се справяте с детската болка и мъка? Иначе с приятелчетата си говори, смее се, излизат.

При детето гледам да го срещам много с деца и да контактува с приятелите си. Няма да забравя реакцията му, когато баща му почина. Разплака се, след което седна на телефона и започна да играе с приятели и така цяла вечер. Повече не е плакал. Когато го питам казва, че много му липсва и е тъжен. Това е нормално, мъжът ми беше изключително грижовен баща и постоянно бяха заедно. Но не говори на тази тема. Аз също потърсих услугите на психолог- първата, при която ходи не ми допадна. Сега от седми април ще посещаваме втора психоложка. Тя каза, че ще го включи и в група. Но той има проблеми с това, че го е страх от тъмно и не може да стои сам, та това ще е основния проблем, по който ще работим. За загубата на баща му- каза, че го преживява нормално. При моят син най- важно е да му запълвам времето и да има контакти с деца, оставям го да играе и на онлайн игри. Но всяко дете е различно. Планирала съм море и всичко както си беше преди. Излизам с нашите семейни приятели, когато имам възможност и гледам да не се затваряме. Дари го водих на турнир по футбол в Търново и той си изкара страхотно в една стая с други деца в хотела, а аз бях в същия хотел, но сама. Той беше спокоен, че ако имя нещо съм там, но същевременно се скъсаха от игри и беше много щастлив.

Здрвейте, моите момчета са геймъри. И чесно казано  няма голяма разлика преди и сега.  По скоро те мен успокояват . Старая се да не рева пред тях, но само като спомена името на съпруга ми и реките тръгват. По скоро аз трябва да направя нещо със себе си. Колкото до тях , едният не иска да дойде на гробищата , веднъж дойде защото трябваше да минем през един магазин , но стоя в колата на паркинга. Не плачи в нас, но се усамотява и може би тайничко си поплаква. Докато другият близнак ме пита през 10 минути дали имам нужда от помощ, от нещо , поплакваме си с него , говорим кратко за тати . Но като цяло се държат.