Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

На 1 май отпразнувахме 29 г от нашето запознанство. Направих торта, припомняхме си дните около запознанство ни и си говорихме какво да измислим за догодина за 30-тата годишнина. На 2 май бяхме поканени на гости у едни приятели за Великден. Изкарахме си много добре, но той започна да се оплаква от тежест в стомаха, която продължи да усеща в следващите 2 дни. Във вторник през деня отиде в спешното да го прегледат и да му дадат нещо да го облекчи. Направили му рентген, ехограф, изписали му антибиотик и го изпратили да си ходи. Два дни след това, на 6 май му се обадиха да се върне в болницата за още изследвания. Аз бях на работа, така че той се закара сам с неговата кола. Когато се прибрах заварих отвореният му лаптоп, чашата с недоизпито кафе и чашата с вода и антибиотика, който е взел преди да тръгне. Направо е зловещо, как един ден човек излиза от къщи, зарязвайки това, което прави без да подозира, че никога повече няма да се върне у дома. След още куп изследвания, още на другия ден му казаха, че има рак, че бъбреците му тотално са отказали и че е много зле. Той категорично отказваше да повярва. Каза ми: Как може да имам рак навсякъде без да съм разбрал? Аз също се надявах да се окаже нещо друго. През следващите три дни продължи да се влошава и в понеделник вечерта го преместиха по спешност с линейка в болницата в съседния град за диализа. Късно вечерта ми се обадиха, че се е влошил и е преместен в интензивното и че е възможно да не изкара нощта. Последваха две много дълги нощи. Звънях по 6-7 пъти по всяко време на деня и нощта само за да чуя, че е малко по-добре. Всички бяха много отзичиви и любезни и колкото да бяха натоварени и заети отговаряха търпеливо на всичките ми въпроси, докато в сряда изведнъж ме потърсиха те и ме попитаха дали искам да го посетя за 15-20 минути. Още тогава осъзнах, че има само една причина, поради която да бъде допуснат посетител в интензивно отделение и то по време на пандемия, но някак все се надявах, че не е това, което си мислех. Оставиха ме над час с него. Той беше в съзнание и успяхме да поговорим. След това един лекар доста внимателно и търпеливо ми обясни как стоят нещата. Въпреки, че вече знаех всичко, продължавах да се надявам, че краят все пак няма да е токова скоро. След тази среща ме пуснаха още два пъти в отделението да го видя. Толкова съм благодарна за това! Когато отидох в неделя следобед, той беше упоен и спеше. В продължение на цял час му говорих и го галих по главата и ръката, но така и не отвори очи. Последва поредният тежък разговор с поредният лекар. Казаха ми, че той е много зле, и че не е редно да продължават да го поддържат по този начин, и че ако не почине през нощта, най-късно в 11 часа на следващия ден ще започнат да редуцират медикаментите поддържащи кръвното и сърцето му и ще оставят само морфина за да се чувства максимално обезболен в последните си часове. Можете ли да си представите какво е цяла нощ да се взираш в тъмното и да си мислиш: "Може би точно сега, в тази минута моето момче си отива. А може би точно сега, в тази минута."?  И така минута, след минута цяла нощ. Най-тежката нощ може би в целият ми живот. На следващата сутрин последва поредното обаждане от болницата с което ме уведомиха, че с децата можем да отидем да го видим за последно за да си вземем сбогом. Оставих синът ни, който е на 25 г да реши и за двамата със сестра си, която е на 15 г дали да го видят за последно там в болницата или да го запомнят такъв какъвто беше- жизнен, енергичен и усмихнат. Ако бяха по-малки нямаше да ги питам изобщо, а щях еднолично да реша да не го виждат така, но сега оставих на него да вземе това решение. Много се радвам, че решението му съвпадна с моето, защото ако те бяха видяли това, което аз видях накрая, щяха да бъдат разтърсени до края на живота си. Все пак отидохме двамата в болницата и последва поредният тежък разговор с главният лекар на отделението. Тя ни каза, че ще можем да го видим за последно и след това ще спрат всичко освен морфина и ще оставят всичко в ръцето на природата. Когато попитахме: Колко?, тя отговори: Няколко часа. Влязох сама, синът ми остана да чака навън. Бяха подготвили мястото със завеси за да останем насаме. Той отново спеше, а аз отново започнах да му говоря и да го галя по ръката и главата. След половин час някъде реших, че е време вече да го оставя и се показах иззад завесата за да видя къде е сестрата, която се грижеше за него. Не я видях и затова се върнах до леглото и тогава се случи нещо, което така ме разтърси, че ще го помня до края на живота си. От очите му бяха започнали да се стичат топли сълзи. Много се стреснах и дори се уплаших, защото през цялото време докато му говорих си мислех, че не ме чува. Изскочих уплашена отново иззад завесата за да потърся сестрата и ѝ казах какво става, а тя ми каза: "Спокойно, той не може да отвори очи, но ви чува. Останете колкото имате нужда с него." Върнах се и започнах отново да му говоря, да го галя по косата и ръката. Беше толкова топла! Толкова топла! Сякаш всеки момент щеше да я протегне и да ме погали с нея. Поплакаме си за последно и двамата. Бършех сълзите му, целувах лицето и ръката му и му казвах колко много го обичаме и само да е спокоен и че каквото и да става оттук нататък нищо няма да ни раздели. Дори смъртта! След час -два, едва се бяхме прибрали от болницата, получихме поредното и последно обаждане от там.

Почивай в мир, любов моя!