Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Тежък ден беше, не че другите са леки. Но днеска беше много тежко…..


Само малко искаш ли да ти разкажа?
За Онази! Болката на две ръце!
Които със любов години се държаха...
Сега делят ги пръст! И светове!
Страшно е! А мъката дълбае...
По- страшно е дори от ад!
Гроб със сълзи да поиш и ридаеш!
От теб животът да е тръгнал твърде млад...
Не вярваш, че е честно! И проклинаш!
Как съдбата с теб се подигра...
Как да кажеш на сърцето, че загина
В онзи миг! Останала съвсем сама...
На ръцете как да кажеш, че го няма!
И че от днес нататък е така...
Че дели ви пропаст (тази черна яма)...
Покоят вечен го прегърна твърде млад!
Няма смисъл! Думите не стигат!
Където въглен падне, там гори!
И всяка болка тяхна да изплача...
Едно сърце го най- боли!

Ваня Шалева ♣

Нямам мир, намам утеха... Съпругът ми си отиде само на 43 и ме остави сама на 37 с три малки деца... Влезе в болницата и не излезе.. Страх, ужас, безсилие и болка... Нищо друго не чувствам, няма да успея да се измъкна.. От ден на ден става все по страшно и самотно.. Сама, цял един живот оставам сама.. Няма я моята упора, подкрепа и надежда.. Незнам изобщо как се преживява такова нещо, не искам вече да живея, не искам нито да се боря нито да продължавам..

Idi1202,
Спокойно, ще се справиш. В началото всеки така си казва. Но времето "лекува", колкото и да звучи глупаво. По-скоро замазва положението и ти помага да вървиш напред. На мен ми отне година и нещо, докато се оттърся от този ужас. Не случайно хората са казали 2 години, на село едно време 2 години се жалеше някой, после махаха черните дрехи и забрадки. Важното е да прескочиш успешно фазите на мъката! Ужасно е, трудно е, гадно е, но...

Не се поддавайте на "не искам вече да живея, не искам нито да се боря, нито да продължавам"!
Помислете за децата! Давате ли си сметка на тези деца какво им е в момента? Дори и да не го показват, те също страдат! В нас намират утеха и спокойствие! Знаете ли как те се страхуват сега да не стане нещо и с нас, да не останат съвсем сами! Давате ли си сметка как ще се почувстват, ако загубят и другия си родител, как ще го преживеят! Кой ще ги гледа, как ще оцелеят?
За съжаление трябва да се примирим. Така ни е писано, така е трябвало да стане, и щом някой /Господ, съдбата, Вселената или който ги решава тези работи/ е решил, че ние трябва да останем на този свят, значи трябва да продължим, колкото и да е трудно, колкото и да не ни се иска.
Съжалявам, ако звуча грубо.
Но е така - примиряваме се, стягаме се, намираме сили.
Аз живея ден за ден, вече не правя никакви планове, поне не дългосрочни; спрях да се тормозя, че с нещо няма да се справя, че друго няма да мога да организирам, спрях да се тормозя, че сама трябва да взимам важни решения - нещата се подреждат по някакъв начин, добър или лош, но се подреждат.
Само се моля да съм здрава, за да мога да ходя на работа, за да мога да си гледам децата и да им се радвам още дълго време. А децата ще ни дават много поводи за радост, повярвайте!

Съжалявам, че ще го кажа, но никой от тук няма избор освен да продължи напред. По накакъв начин. А че тежи и болката не спира, така е. Оставаш сам. Оставаш единствената опора и за себе си и за детето. Няма на кога да се оплачеш, с кого да споделиш, да поревеш. Дори приятелите не те разбират. Минава време, не става по- леко, но се свиква с ежедневието.

Момичета, недейте така. Не се отчайвайте. Именно за това е тази тема. Ако нещата са толкова зле, винаги ще се намери рамо, на което да се опрете, поне в най-критичните моменти.
Да, свестни хора, трудно се намират, но не е задължително да оставате сами. И мъжете, като цяло са задници, но мъжете тук не са, извинявам се за нескромността.

Всеки ми казва да се примиря, уж така било писано... Значи ли това че ако не беше ковид щеше да е нещо друго.. Много искам да вярвам че ни виждат и чуват, че ни помагат от там някъде... Това ли ни е отредил живота - самота...

И моят мъж влезе в болница с пневмония и не излезе...Остана завинаги на 35 години.. А аз... Самотна, без желание за живот, без смисъл, всеки ден се проклинам, че си отварям очите сутрин.... И се питам, защо не го спрях да не влиза в тази болница... Останах с бебе на 9 месеца, което по цял ден търси тати..... Немога и не искам да се боря и да живея.... Мъчение всеки ден!....

Христина1, миличка  чувството за вина ,което изпитваш е част от мъката .
Моя мъж също почина от ковид ,също неочаквано и бързо .Преминах и през етапа ,защо го закарах в болница ,защо не го накарах да се ваксинира ,защо по дяволите не усетих ,че е болен ,защото влизайки в болницата вече сме били 10 ден от заразяване .Търсих вина в себе си ,в лекарите .
Забивах вечери поред да изучавам епикризата ,да мисля ,да търся защо ,да се чудя къде сгрешихме .
Ние не сме лекари .Свекърва ми каза относно тази вина за болницата "Мило момиче искам само да си помислиш как щеше да се чувстваш ако той беше починал в ръцете ти " Говорих с лекари -нямат представа защо така се случва при млади и здрави хора ,цитокинова буря се предполага .
Мислиш ли ,че ти щеше да го излекуваш ?Не миличка ,нямаше .



idi1202
Не ни трябва примирение ,трябва ни приемане .Няма вина, никой няма вина .Ще минете и през гнева ,но трябва да се съхраним .За нас живота продължава и ние трябва да го ценим именно, защото видяхме колко крехък може да бъде .
Прегръщам ви и ви обещавам , че болката ще утихне  ,обещавам си го и на мен !

Ако не беше ковид щеше да е друго. Моят мъж почина на 23.11.2020г. от ковид. Почина за около две- три седмици. На 44г. Млад, здрав, прав, не съм мислела, че ще почине. Убедена съм, че ако не беше ковид щяхме да сме още заедно. Чувството за вина го има. Той стоеше до мен, толкова дни, влезе чак на 13 ден със сатурация 86 в болница, обикаляхме , накъде не го искаха, а аз до последната болница не пожелах да съм с него, защото исках да се прибера, тъй като бях болна и се притеснявах, че нарушавам карантината. А той така искаше да съм до него, защото беше много уплашен и явно разчиташе на мен, да е с някой. Но аз исках да се прибера, прибра ме, той винаги мислеше, аз как се чувствам и какво искам. И дори не се сбогувах. Мислех, че след 5-10 дни ще е вкъщи, а го видях за последно. Не бях до него като го преместиха в реанимация. Изобщо умря сам. Това чувство и усещане, няма да ме напусне никога. Преди да почине и толкова бяхме болни , още вкъщи като бяхме и двамата и аз се бъзиках и виках, ей сега ще се мре. Изобщо не съм подозирала какво приказвам и после ми стана много мъчно какво съм казала, макар и на бъзик.  Много често анализирам и си спомням и съм убедена, че можеше да предотвратя това. Най- малкото можеше да му дам дексометазон , както ме посъветва една приятелка, преди да се влоши, но аз просто изключих. Та така… но тези мисли нито ми помагат, нито ще го върнат.
За това дали ни виждат и чуват , писала съм и преди. Аз вярвам категорично. Убедена съм в това, интуиция, шесто, седмо чувство, каквото и да се нарече,  сигурна съм.
В началото е много трудно. От разстоянието на година, някак мога да кажа, че с времето идва примирението.

Все си мисия, че ако беше вкъщи и да бях до него нямаше да стане така... Замина си сам, а най много го беше страх да е сам.. Не виждам смисъл вече в тоя скапан живот и го мразя .. Всеки ден се проклинам... Не искам тези мъки...

Научих се да съм като един робот, всичко върша механично. Само дето отговорностите са много повече и няма вече с кого да ги споделям и това тежи ама много, много тежи. И въпреки ,че на 19.10 мина една година откакто ковид ми взе любимото момче, неспирам да мисля, че ако не беше тази болест всичко щеше да е наред. Много е тежко,че бях с него в една стая в болницата,че видях всичко и неможах да направя нещо да му помогна. Просто всичко стана за секунди, но дори и докторите казаха,че нямат обяснение. Такава била болестта те нямало какво да направят. А децата милите се радваха,че съм оздравяла и съм се прибрала поне аз при тях. Няма да забравя деня в който се прибрах от болницата сама и трябваше да им кажа,че баща им го няма вече. И дори и след година не спирам да го сънувам всяка нощ, колкото повече време минава толкова липсата се засилва все повече и повече. Знам,че заради децата трябва да сме силни колкото и да ни боли, но е много трудно понякога дори невъзможно.

Христина1, любовта ти нямаше да го излекува ,колкото и силна да е .Тъгувай ,но не чувствай вина .
Проклинай се ,дай си време ,изплачи всичките си сълзи и се съвземи ,защото ВАШЕТО дете се нуждае от тебе !
"Прави ,струвай ,но не позволявай и ти да влезеш тук заради Александър " това бяха последните думи  изречени на живо преди да влезе в болница от мъжа ми .
Така ,че и ти прави ,струвай но живей и се грижи за вашето дете .



insane ,аз го сънувах само веднъж ,никой от близките роднини и приятелите ни не го е сънувал .Не знам какво означава това ,поп ми каза че това означавала ,че си е отишъл в мир и покой ,не знам

Обвинявам се, че можех да го спася.. Че ако не беше влязъл в болница, според мене щеше да е жив... Не знам какво се е случило но той така както ми четеше съобщенията спря и изчезна внезапно, аз помислих че е заспал и не посмях да му звънна, а на сутринта вече го нямаше... Вие в интензивно отделение ли бяхте с него, на кслород ли беше вашият мъж... Много въпроси ме измъчват, защото той се чувстваше добре, какво може да стане изведнъж и дали се е мъчил.. Тези мисли ме убиват и това какво можеше да направя.....

Ако трябва да съм честна, аз се обвинявам,че не отидохме по рано в болницата. Ние реално не знаехме,че сме с ковид. Разболяхме се на  1.10.2020, вдигнахме температура аз само лека, но той близо 40 градуса. Тогава въобще не ми мина през ума какво ще се случи. Той ме уверяваше, че сме млади и здрави и ще го изкараме на крак дори да е ковид. Нямахме кашлица нито задух, но той продължи да вдига висока температура вечер, на мен пък ми беше отпаднало и нямах сили. И така на 09.10 ни приеха в болницата и двамата с тежки двустранни пневмонии. Излязоха тестовете и се установи,че е ковид. Тогава бяхме само няколко човека и нас ни сложиха в обща стая. Той обаче продължи да се влошава просто започна да не може да диша, включиха му кислород антибиотици и на двамата. Аз явно се повлиях от лечението, при него опитаха и с ремдисивир. И така ту се подобрявахме ту се влошавахме абе това е много ужасна болест. Аз виждах,че той диша все по зле, но докторите казаха,че това е нормално и ще се подобрява,но бавно. И след 10 дни лечение на 19 сутринта просто му падна много сатурацията,изведнъж спря да диша и дори не успяха да го вкарат в реанимация просто си отиде пред очите ми. Лекарите казаха,че се е откъснал тромб от крака му и това е била причината да стане така внезапно. А за крака знаеха,че е подут още от няколко дни преди това и не взеха никакви мерки. Това е накратко,но ужаса който изживях и това което видях през тези дни ме смазва всеки ден.