Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

AniGaSt, в твоя случай виждам нашия, същата диагноза. Само че бях сам, когато получи пришадъците. Дори първия път не разбрах какво се случва. После ужасът ме връхлетя и крещях като обезумял на жената от 112, защото линейката се бавеше а сме на няма и 5мин от Пирогов. После я приеха, беше в съзнание макар и отпаднала, дойдоха лекари, направиха изследвания и все още вярвах, че сме минали лошото и че ще я държат ден два и ще си дойде. Ако знаех само по пътя към интензивното, че я виждам в съзнание за последен път...Преди да я снимат на томографа трябваше да свали халката си и да ми я даде, няма да го забравя никога.
Едно ще ви кажа и аз от дистанцията на врмето, защото тази житейска драма ме накара да гледам на живота от друга перспектива. Никой не знае, нито пък може да избира изпитанията през които му предстои да мине. Кой решава - господ, съдбата, случайността, алгоритъмът на експеримент част от който сме ние и човечеството, висш разум..... Това е без значение, както и това дали е справедливо или не. Това, което има значение и което можем ние да решим и управляваме е какво да се случва с нас оттук нататък. Дали да се самоунищожим или въпреки болката да се опълчим и да изберем живота за да помагаме на децата си и да пазим спомена за любимия човек жив. Пожелавам ви да бъдете в мир със себе си, вие най-много го заслужавате.

Soyak Напълно сходно като ситуация и дори чувства.Аз не бях сама,когато припадна не знаех какво се случва не вярвах на лекарката която дойде.Предният ден исках да отиде до Пловдив и да мине на скенер защото го боли главата.А тази лекарка му каза някакви глупости за кръвно 100/140 прати го на зъболекар и той не ме послуша.Аз дори изобщо не се сетих за лекарите в града ни а извиках линейка,която дойде сравнително бързо а на мен ми се струваше цяла вечност.Взех му телефона и портфейла с идеята,че ще го държат една вечер и на следващият ден ще го пуснат.Халката му я свалих преди да го качат в интензивно няма да забравя момента и как си помислих си,че съвсем скоро ще му я сложа отново и всичко ще е наред.След като почина исках да му я сложа не ми позволиха за мен халката нямаше никакво значение вече след като него го няма.Не исках да я виждам дори!Знаете ли преди да се случи това имах две по ярки чувства или предчувствия.Първото беше,че винаги когато трябваше да отворя вратата на външната тоалетна ще видя нещо страшно,починал човек!Така и стана почти!Бях си на етажа а той беше слезнал и отишъл до тоалетната.Чух майка му да го вика по име а аз слезнах по чорапи помислих,че нещо с децата е станало защото бяха до магазина.Видях я да тича към комшиите и помислих,че е извикала него да им помага за нещо.Обаче видях,че вратата на тоалетната е отворена и си помислих,че явно доста е бързал и не я е затворил дори.А тя се вижда само в горната си част имаше зайчарници които пречеха да се вижда надолу.В момента в който завих и видях нето на земята изпаднах в паника наведох се и проверих дали не си е глътнал езика.Не знам защо!Друго не проверих!Веднага отидох и си взех телефона да звънна на 112.
Второто беше,че ние сме заедно от 2002г бяхме замислили да сключим брак,но все се отлагаше.Забременях със синът ни и решихме твърдо,че ще сключим брак.Докато течаха приготовленията в мен се загнезди някакво гадно и странно чувство,че след този брак ще се разделим,разведем.И тъй като съм страшно ревнива(без повод) мислех,че ще ми изневери и ще се хване с друга.Честно казано бих предпочела да е това отколкото смърта!

Когато двама са свързани толкова силно, предчувствието у единия не е случайно. Аз по природа съм недоверчив на тая тема но в нощта когато стана нещастието сънувах кошмар. Вървим ние двамата по главната улица на едно село а срещу нас тичат уплашени хора и викат "Бягайте!". Поглеждам напред и виждам един зловещ тъмен облак, който поглъща хоризонта и се приближава, някакво зло което ей сега ще ни връхлети. Извиках и да бягаме и се втурнах през вратата на една близка къща и се скрих  в една ниша до някакъв гардероб в съблекалня. Но нея я нямаше с мен. И тук се събудих и нея наистина я нямаше до мен в леглото. Извиках я защото чух че вентилатора в тоалетната работи, но нямаше отговор. И там я намерих припаднала... Останалото го знаете. Споделям тази дълбоко лична история за да кажа на тези чиято болка е най-прясна: въпреки ужаса, мъката, отчаянието - оцелях. И вие можете, ще стане, само не се предавайте нищо че сега изглежда невъзможно.

Аз също имах пречуствие. Когато го оставих в болницата се обърнах и когато го видях някакси знаех, че го виждам за последен път в такова що годе добро състояние. После когато гледах колата на паркинга също знаех, че той повече няма да я кара тази кола. Някакси го усещах. Не исках да вярвам и подтисках това чуство до последно, но то не ме излъга.
Преди, няколко пъти го гледах излегнал се на дивана и си казвах няма да го има скоро. И то се случи няма и след месец.

Трябва хората да внимаваме какво мислим и чувстваме, защото Вселената ги чува тези неща. Сънищата често ни предупреждават за бъдещи нещастия. Моята съпруга беше сънувала черно куче, което я ухапва преди да я диагностицират. Това са просто факти, необясними от съвременната наука или греша? Не съм привърженик на конспирации.
Единственото, което може да правим, според мен, е максимално да обичаме и да се грижим за съпрузите и децата си, както и за близките ни. Да ги разбираме, да им прощаваме, да не ги съдим. Да не обръщаме внимание на битовизмите и да ценим и търсим щастливите мигове.

И аз имах някакво странно чувство преди да почине. Помня прибирахме се с колата и от пътя се вижда нашата кооперация, имах някакво странно чувство на самота, че ще пътувам по този път сама ... Когато гледах през прозореца на дневната ме обхващаше едно странно и тягостно чувство, даже веднъж ,като стоях до леглото ни изпитвах същото странно чувство, чудех се дали ще умра.. Денят преди да почине се прибра от работа и прибирайки дрехите си в гардероба си мислех - "той е още тук" ... Явно човек усеща, но не знае точно какво усеща и си мисли, че е плод на неговото въображение. Аз все още си мисля, че ще случи чудо и той ще се появи отново вечерта на вратата след работа, но ...Мина вече година и седем месеца и аз все още не мога да повярвам...

Аз през целият ни брачен живот - 24 години, имах чувството, че няма да остареем заедно. Така и стана, през 2017 г. той почина на 47 години, а аз на 43 г. останах вдовица....

Здравейте! С огромна мъка се присъединявам към вас! Днес стават 3 месеца от онази ужасна нощ в която моето момче си отиде, внезапно, без предупреждение и без никакви индикации или оплаквания, че нещо с него не е наред.
Отиде си внезапно, докато бяхме на почивка, докато бяхме щастливи и докато се наслаждавахме на живота си! Само за миг живота ми се преобърна и всичките ни съвместни планове, мечти и надежди си заминаха с него. Замина си в ръцете ми, докато го обдишвах и се борех за живота му, нямам представа това как се преодолява и как ще живея с този филм в главата си. Гледахме на плажа двойки на преклонна възраст и си казвахме, ей така и ние след някоя и друга годинка, с бастунчетата ще кретаме до водата.... Е няма, поне няма да сме двамата. Относно предчувствията, винаги съм мислела, че аз ще сдам фронта първа, защото си имах проблеми с кръвно, сърце, наследствена предразположеност... А той, той уж щеше да гони стотака.... В момента в който ми каза, че ще полегне и, че нещо му е леко дискомфортно зад гръдната кост изстинах и разбрах, исках да повикам бърза помощ, той ме нахока, че нищо му нямало, стига с моите паранои, просто му било леко дискомфортно, дори стана, изми чиниите, седна на един стол на терасата и..... Гърч, фибрилации..... Последва най-кошмарния половин час от живота ми, докато дойде линейката. Половин час реанимирах с един напълно непознат младеж, когото повиках от терасата, но.... Моето синеоко момче си замина за винаги! Сега се опитвам да събера парчетата и някак да продължа, накъде, нямам идея, как, също нямам идея. Ще се уча да живея наново, сама след почти 40 годишен брак. Не спирам да се питам, какво ако... Знам, че няма отговор, знам, че направих каквото можах, знам, че бомбата си е тиктакала вътре в него, без да подозираме, знам, че никой няма вина, знам, но боли ужасно и ми се иска да съм знаела и да съм можела да направя нещо. Съжалявам за всички вас, които сте изгубили половинките си, сили на тези, които се налага сами да отглеждат дечицата си!

Съболезнования Alarguna!   Тук всички се учим да живеем наново.  И разговорите в групата помагат, успокояват някак си. Не си сама, има много като теб. Тука всички сме такива и като ни е мъчно си изливаме душата и има кой да ни прочете, да ни разбере и да си поплаче с нас.

Да си намеря умно и скромно момиче, по възможност красиво, което да обикна. Да си родим деца (2), да си купим собствено жилище и кола. Да сме добре материално. Да изучим децата и да им дадем добър старт в живота. Да остареем заедно, заобиколени от деца и внуци. Да умрем почти едновременно, за да не страда другия. Това бяха моите стереотипи за смисъла на живота, малко скучен но пък като на всички останали. С внимателно планиране, пестеливост и последователност постигнах доста, но съдбата бе решила да ми преподаде урока, че 2+2 не винаги е 4. Не можем всичко да предвидим а дори и тогава не всичко зависи от нас. В един момент трябва да се помирим със себе си и да излезем от омагьосания кръг на самосъжалението и миналото.

Най-хубавото на мечтите е да са споделени. Защото две глави мислят по-добре от една, две ръце са по силни от една, две очи виждат по-добре от едно. Когато видиш радостта от успеха си в очите на партньора си, ти поникват крила. Можеш да преобърнеш целия свят. И никога не съм си мислила, че ще свърши. Дори това кой ще изпревари другия, някак не съм го допускала.  Знам, че няма безсмъртни, но аз бях далеко от това. Виждах живота си скучен за в бъдеще, но си го харесвах, и бях спокойна. И когато изведнъж всичко свърши, не знаеш какво да правиш. Как да продължиш. Още пазарувам и  готвя като за двама, бързам да се прибера, а пък няма кой да ме посрещне.  Когато ми се случи нещо хубаво така искам да му го кажа, да се порадваме, да се посмеем, да отидем някаде да се почерпим, обаче...  Но се примирих, разбрах че няма връщане назад  и сега ми е по-леко. Дори престанах да се обвинявам непрекъснато, че ако бях извикала линейката по-рано, нямаше да е така, че го послушах, че не разбрах, че това е последния му миг, че когато на шега казваше "Какво ще правиш без мен, когато си отида някой ден", аз му отговарях "Ти мен не ме мисли".  Престанах да мисля, че него го няма /все едно е отишъл някъде за дълго време/, когато ми е тъжно си плача, когато искам да говоря, си говоря сама "уж с него".  Приех си съдбата, знам че нещата можеха да са много по-зле,   и сега се опитвам да гледам напред, да не се обвинявам, да не мисля от днес за утре, а да правя планове и за напред. Вече не обвинявам Господ, не питам защо на мен, примирих се.     

От 20 години мечтаехме за наш дом. Той много работеше, аз по късно започнах работа, защото бяхме сами и нямаше кой да ни помага за детето. Последните години работехме на по две места. Тъкмо си взехме жилище, хубава кола, детето поотрасна, стъпихме си на краката, вече си позволявахме много неща и вместо да се радваме на постигнато с толкова труд и лишения той си отиде, не се порадва на нищо, а заслужаваше. И аз не се радвам, защото го няма.
 Тази нощ в 1,27 часа преди 6 месеца сърцето му спря.
Липсваш ми човече, много ми липсваш. Прибирам се, а в къщи е тъмно и тихо, няма кой да ме посрещне…..

Точно и ние така, минахме през какви ли не трудности, с всичко сами се справяхме. Отгледахме си детето, стъпи си на краката, сега беше ред да пътуваме, да се радваме на живота си, а то....
Сега се налага буквално да се уча да живея наново, не бях шофирала 30 години, не ми се е налагало, сега започнах опреснителен курс и толкова се радвах, че се осмелих, че се справям, исках да го споделя с него, но...
Още не мога да повярвам, че се случи, още не мога да си оправя переспективата, но най-кошмарен ми е филма на самата му смърт. Не знам, дали този спомен някога ще избледнее, надявам се да се случи, преди да полудея, преживявайки го всеки ден отново и отново по няколко пъти.

Има няколко фази: първата е шок, отричане, яд, озлобление... Втората е приемане на факта и попадане в дълбока дупка и депресия, остро безсмислие, празнота...Трета фаза: полудяване/умиране или се изправяш и продължаваш напред...

Ах, мили момичета, не се оставяйте мъката да ви трови дълго...разрушително е. Болести, война, бедствия, глад, всички те отнемат човешкия живот ненавременно...И за повечето от тях са индиректно или директно виновни други хора.
Разбирам мъката ви, още повече разбирам самотата ви. Въпреки, че, без съмнение, е различно при мъжете и жените. Жените всъщност са доста по-корави от днешните български мъже.
За вас е твърде скоро, трябва да минат поне 1-2 години. Но обръщайте внимание на децата ви, правете се на позитивни и жизнерадостни, заради тях. Бъдете артисти. Ако трябва, преструвайте се. Плачете тайно, плачете скришом. Плачът евакуира токсините, но не прекалено. По-малко. Аз така си плача. В колата, докато шофирам или докато вървя. Според швейцарската здравна каса, умереният плач е полезен. Прекаленият не.
Знаете ли, преди два дни почина от Covid една от учителките в детската градина на малката ми дъщеря. Беше невероятен човек, любезен, слънчев, позитивен, инициативен, с 5 внуци, живяла в САЩ, караше джип. И вече я няма. Децата са потресени, някои не искат да ходят на детска. Още не съм казал на малката. Преди 3 г майка й, преди 1 г баба й, сега любима учителка. Гадна работа!
Но въпреки всичко, не се потопявайте в мъката, живейте радостно, пълноценно, не отлагайте, в рамките на разумното.
Честит Св. Мина, да ви пази и закриля!