Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Напълно си права и е нормално да мислиш така. И аз поради същата причина бързо отхвърлям мисълта за друг човек, сякаш наистина е изневяра.
Но вярвам, че нашите половинки няма да ни се сърдят, а напротив - ще се радват ние да сме щастливи.

Явно жените една идея повече идеализират половинката си... чак изневяра...
Примерно на мен какво се случи: когато жена ми беше жива, 2 приятелки открито изразяваха интерес към мен, не се отказаха въпреки знаейки че съм женен. Изведнъж обаче, когато се оказах "свободен", се скриха и не искат и да чуят... Ако се бях развел, със сигурност щеше да стане, но в сегашния случай-твърдо нье 😀 Абе жени, ходи ги разбери...

Добро утро, на всички Ви! По това време на денонощието ( проблеми със съня), използвайки тишината препрочетох дискусията за "втория шанс"... Когато съпругът ми се разболя, и започна дългата битка с "пришелеца", самият той осъзнавайки че е възможно да загубим "войната" започна да ме "подготвя" за времето когато няма да бъде до мен. Когато за пръв път заговори, за времето след него се разбеснях както аз си мога🤭, а той с присъщото му безгранично търпение, със сълзи в очите ми обясняваше, че аз трябва да живея и след него, да обичам и да позволя да бъда обичана, заради себе си, заради сина ни, и защото нося в себе си много любов! Тогава неразбирах, бунтувах се срещу думите му, но сега след година и половина...съм му безкрайно благодарна за тези болезнени разговори. Колко голямо сърце, безусловна любов и мъжество се иска да погледнеш жената, която обожаваш (да така си беше) и през сълзи да и кажеш да обича отново и след теб ... Благодарна съм, че този МЪЖ беше моят. Дали го идеализирам...не- той не беше перфектен, но идеалното пасваше на моите несъвършенства 🤭. Така, че ако имам "втори шанс" ще го приема без угризения и с открито 💓 , запазвайки любовта ни в кутийката за спомени. Бъдете здрави, и се усмихнете на новия ден ...

Нарочно се въздържах да не пиша, от опасение че ще изтърся някоя глупост. Респект и благодарност към всички вас, които споделяте толкова съкровени неща! Житейската ми философия винаги е била, че най-важното е да си в мир със себе си (където и каквото и да значи това). За мен няма по-строг и по-ужасен съдник от собствената ми съвест. Вярвам, че съм добър човек (грижовен родител, съпруг, колега, верен приятел). Загубата на съпругата ми и трудния период след това не ме прави автоматично аутсайдер, ненормален, психар, асоциален, агресивен, дегенериращ и други  популярни предразсъдъци на "нормалните". Естествено ми се вижда след време да потърся (или да ме намери) човек, който да ме вдъхновява. Със сигурност няма да е същото. И да, вече съм питал моя морален съдник и той ми е казал - не, това не е изневяра!

Разплака ме............Колко сила, самообладание, разум и ЛЮБОВ е имало в думите на съпруга ти....

Споделям с вас нещо, което ми хареса днес:

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.

Аз съм една от вас! Със същата съдба и същите проблеми!
В момента, който останах сама, с двете си малки деца, осъзнах, че е важно да съм цяла, пред децата си и пред себе си. Те имаха нужда от здраво стъпила и по някакъв начин положителна майка. Следяха всяка моя реакция.  Никога не заплаках! Нямах време, нямах самотата, за да мога да  заплача. Просто действах...и до ден днешен е така...
През годините търсих философията. И мисля, че я намерих..... Не трябва да се вглеждаме какво  сме загубили - това е абсолютно егоистично, просто трябва да приемаме нещата и мъдро да продължим. Сигурна съм, че няма случайни неща. Трябвало е да го изживеем и да научим уроците си. Най-трудното е за децата, но това са си техни уроци. Забелязала съм, че съм толкова "над нещата" и толкова нищо не може да ме трогне. Изключително ЗА истината, и без НИКАКВО лицемерие. Независимо какво ми коства! Независимо дали в работа или сред приятели. Ей така я карам!

Аз искам да се върна пак към многократно дискутираната тема за продажба на движимо и недвижимо имущество и разрешението от съда.
За пореден път се убедих, че в Бг всичко е възможно, стига да имаш "приятел" на правилното място. Та в случая продадох колата и без разрешение от съда...

Може ли подробности? Мен ме чака същото в България. Междувременно тук в чужбина току-що продадох колата на мъжа ми. Тук е десетки пъти по-лесно. Направихме го за 5 минути на един паркинг. Няма нотариуси, съдии, такси, смяна на номера и простотии. Просто дойдоха купувачите, попълниха една секция в логбука на колата, откъснаха един отрязък, който остана за тях и ми дадоха парите. Още същия ден пуснах логбука по пощата до министерството на транспорта, където ще сменят името на собственика и пак по пощата ще го изпратят до две седмици на новия собственик.

Това е Дамян Дамянов а ето и мисли на писателя Хенри Милър:
"Животът продължава, независимо дали действаме като страхливци или герои. Ако можехме да разберем, че животът няма друго изискване освен да го приемем безпрекословно. Всичко, за което си затваряме очите, всичко, от което бягаме, всичко, което отричаме, омаловажаваме, ненавиждаме в края служи да ни победи. Това, което изглежда мръсно, мъчително, лошо, може да стане източник на красота, радост и сила, ако се изправим пред него с отворено съзнание. Всеки момент е златен за този, който има възможността да го разпознае като такъв."

svetli, хубави, мъдри стихове...soyak, чудесен цитат...и благодаря и за написаното още по-нагоре...
Сложно е и аз съм изумен колко малко хора имат нужда от човек до себе си на днешно време. Разбира се, хората са много различни и не всички имат силна или въобще нужда от духовна и физическа близост. Пък и имаме все повече хора в България и по света, които живеят самостоятелно, даже го предпочитат, а и отглеждат деца самостоятелно.
Но, напълно възможно е човек да се влюби и обича отново след загубения съпруг или съпруга. Просто обичта към отишлия си остава, там някъде, в един кът на сърцето, но в него има място и за нова любов, за нова емоция. И, не, не искам да скандализирам, но е напълно възможно тя даже и да е по-голяма и по-силна от тази към загубения съпруг. Човешките емоции са толкова комплексни.
Вчера майка на съученичка на дъщеря ми ми каза, че майката на друга нейна съученичка е починала от рак преди два месеца. Разболяла се от рак на гърдата през ноември 2020 г., бил тежък, агресивен и през юни т.г. починала. Въпросната жена беше слаба, стегната, бих казал самоуверена доминиканка, която изповядваше здравословен начин на живот. Интелигентна, умна, леко доминираща. А сега дъщеря й е само с таткото, кротък, слаб човек, който май се занимаваше с йога. Бях потресен от тази новина. И за пореден път си спомних колко ценни са хубавите мигове, прекрасните слънчеви дни, в които би трябвало да се наслаждаваме на живота на максимум, а не да се занимаваме с битовизми или с леко безмислени задачки-закачки, които никога не свършват.

Идеализирането в случая не би било от полза никому. Нека запазим всичко, което сме имали в спомените и сърцата си, но не да издигаме пиедестали. Един човек не заменя друг.
Относно съвестта, неминуемо се сблъскваш със собствената такава и с усещането за изневяра. Преминах през същите чувства. Бориш се със самия себе си и си казваш колко неправилно е всичко това, а в същото време не е точно така. В живота си не съм изневерявала, когато съм била във връзка, уви, била съм на отсрещната страна. Старая се да живея така, че вечер да си лягам спокойна, а не с угризения, че съм извършила нещо нередно.
Имате ли шанса и поне малко желанието, позволете си да бъдете щастливи, всеки заслужава щастие, не се упреквайте, не се винете за това. Тъгата убива, а самотата два пъти повече. Както казва свекърва ми, с извинение за написаното: "Сам човек е сано за тоалетната!". Звучи клиширано, но е така. Едно е да искаш уединение, друго да няма кой да ти каже "Добро утро!", "Лека нощ!" или да те прегърне, просто ей така, защото имаш нужда.

Ето и един мой любим цитат:

"Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат…

Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.

Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях…

Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…

Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц.

А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…

Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня."

Цитат от книгата "Амазонката на Варое" от Боян Биолчев.

Аз не съм съгласна с твърдението, че сам човек е за тоалетната. Честно казано около мен е пълно с хора, които са с някой просто да не са сами и определено не са щастливи. Аз бих била с някой, ако наистина искам, но не и да не съм сама. Когото беше жив мъжа ми много хора казваха, че имам златен мъж, той наистина беше много грижовен и това не беше само в моите очи. Ние бяхме постоянно заедно, нямахме свой живот извън семейството си. И изведнъж всичко се промени буквално живота ми се обърна нагоре с краката. Както бях свикнала да разчитам абсолютно за всичко на него, изведнъж се оказах човекът, който прави всичко и трябва да се справи.  Приела съм го вече, сърцето ми се свива от болка и мъка по загубата, но някак живота продължава. И определено не се виждам задължително с някой, просто да не съм сама. На 39 г. съм , сравнително млада. Имам една камара приятелки моми на тази възраст. И не са нещастни, напротив- намерили са хобита , интереси, излизат често, пътуват. Просто не са срещнали подходящ човек. А честно казано, сърцето би ми се свило някой друг да гледа детето ми. Като знам, като беше жив мъжа ми, за детето ми винаги пръв беше тати. Беше сигурно единственото дете, което търсеше баща си, не мен. Бяха много близки, мъжа ми се грижеше за него, дори повече от мен, аз вечно учех за изпити. И дори ме дразни всеки като ви казва ти си млада, ще срещнеш някой друг. Все едно задължително трябва да си с някой за да се чувстваш добре.

@girlinblue182 - хареса ми написаното и като стил и като съдържание. Стереотипите на различните поколения за семейство/партньор, комбинирани с особеностите на характера, възрастта и преживяна трагедия, формират гледната точка на всеки.
@insane - аз също бях/съм(?!?) от "семейните" индивиди. Каквото имахме с моето момиче ми беше предостатъчно да се чувствам  пълноценен и щастлив. Бях наясно, че съм късметлия и имам 10 от 10. Затова и не съм поглеждал настрани. Сега се опитвам да не съм излишно критичен към себе си както и към житейски позиции несъвпадащи с моята. Всеки има своето валидно обяснение за изборите, които прави. Когато поканих жена си да ме придружи в един business trip до Япония, тя предложи да си остане, за да не натоварваме излишно семейния бюджет. Категорично отказах, защото и най-екзотичното преживяване за мен има смисъл единствено ако е споделено. След определена възраст се замисляш, че самотата винаги е била част от живота ни, просто не сме я забелязвали и настъпва ако не и се противопоставиш - родители, приятели, деца всеки по реда си ни напуска.