страхувате ли се да го кажете на глас...?

  • 860
  • 6
страхувате ли се да го кажете на глас...? кое ли? ами това, че искате бебе, че опитвате с любимия човек вече твърде, твърде дълго време, а най-прекрасния резултат просто го няма...Страхувате ли се да "облечете" проблема в думи и дела? / нямам предвид с любимия/..аз лично си мисля, че мен ме е страх да отида на преглед специалист или човека до мен и да заявим на глас - имаме проблем... страхувам се да тръгна по този път. чета, интересувам се, но не искам да се "вманиачавам" и по тази причина не правя нищо. както се казва - не ми стиска да се сблъскам с проблемА(ето, и сега дори си помислих - а може и да няма проблем...) Не съм споделяла с никого до сега - споделям го сега с вас.
някоя от вас чувства ли се така?
Виж целия пост
# 1
Много е объркан поста ти... Thinking може би и ти самата си объркана. Виждам, че имаш едно детенце и то не е много голямо, че да кажеш, че междувременно се е появил проблем. И аз съм се чувставала така, но не по въпроса със забременяването, а по скоро съм отлагала дълго посещението при лекар, от страх, че ще ми открият кой знае какво. Но не мисля, че е правилно решение. Не знам. Първият месец, в който опитвахме за второ(първото е доста голямо) имах + тест и след 3 дни ми дойде. Четох, четох-хим. бременност му се викало, било често явление. Чудех се дали да търся прична или да оставя така нещата. В края на краищата се случват такива неща. Накрая не ме свъртя, имах си усещането, че има нещо и си пуснах хормони на щит. жлеза. Резултатите не бяха в норма, след което веднага отидох на ендикринолог и ми поставиха диагноза -Тириоидит на Хашимото. Защо го разказвам... Ако не го бях направила: Нямаше да ми бъде изписан хормон заместител, без който нямаше да си вкарам ТСХ в норма и щях да си се надявам всеки месец и да се чудя защо не става. Сега поне знам, че е имало прична. Сама помисли кое е по-добрия вариант-много изгубено време или бързо отстраняване на проблема... Успех ти пожелавам! Дано в най-скоро време видиш EFP
Виж целия пост
# 2
Ами, страшничко си е да разбереш, че имаш сериозен проблем. Може би затова доста хора не търсят причината дълго време. Да се изправиш пред проблема и да си наясно понякога е по-болезнено, отколкото да вярваш сляпо и да живееш в розов свят на надежди. Но намирането на проблема в днешно време означава не обричане на мъка, а скъсяване на пътя до сбъдване на мечтата. Къде по-трудно, къде по-лесно..но медицината е достатъчно развита, та да намери решение на повечето проблеми.
Не мисля, че трябва да си заравяме главата в пясъка, защото това е чисто губене на време. А времето е от изключителна важност за успеха. Така че - смело напред и вярвай, че дори и да има трудности ще имаш свое бебе скоро. Успех!
Виж целия пост
# 3
Скоро една моя приятелка с 5 опита Инвитро и най-после последен успешен ми каза, че твърде много прекарвам през емоциите си всичко, което е свързано с т.нар. инфертилитет. Но истината за мен е ,че не мога да го гледам на този проблем като на нещо незначително, което изобщо не ме притеснява. След 1,5 години опити най-сетне реших да си изровя главата от пясъка и да отида при специалист. Преди ме спираха много неща от типа на "като отидеш в такава клиника, все едно си лепваш етикет стерилитет", или как ще се справя с представата за себе си като за някой , които има някакъв дефицит и тн. Но като си записах час за преглед и докато чаках няколко месеца да дойде часът, идеята,че проблем има и че вече съм готова да го потърся узря и сега просто си ходя в клиниката и действам по въпроса. Според мен човек не трябва да чака нито прекалено дълго заради психологическите си бариери, нито пък да се насилва да ги преодолее бързо. И в двата случай стресът за психиката е много голям ( това мога да си позволя да го кажа като психотерапевт) Според мен просто всеки минава през различни фази при осмислянето на "проблема" и в един момент усеща готовност да потърси решеие. И го прави.
А после идва и смелостта да се говори за това и да позволим на близките ни хора да ни подкрепят и да ни помогнат ако пожелаят и с каквото могат. Когато започнах да споделям за проблема си с приятелките ми,  ги усетих много по-близки, защото  през това време и те са ме мислили, но са се притеснявали да засегнат тази "деликатна тема"
Виж целия пост
# 4
Наистина малко странен е поста. Според лентичката вече имаш детенце и дори скоро след раждането да сте почнали опити за второ, то това ще рече, че опитвате от около  две години ?!
 newsm78  което не е чак толкова много. Преди години когато отидох след 1 година неуспешни опити на гинеколог и  споделих притесненията си той ми каза, че до 2 години се приема за нормално така че  чак след още една година най-рано ако не стане пак да му се обадя.  Shocked На фона на моите притеснения  още една година ми се виждаше като цяла вечност. Когато мина и този период и пак отидох след  различни изследвания се оказа, че всичко е наред и просто трябва да се чака. Но ако имаше проблем бих предпочела да знам и то колкото може по-скоро за да започнем да работим по отстраняването му и така по-бързо да се осъществим нашата мечта за  малко бебче  Simple Smile  baby_neutral
 Щом вече си набрала смелост да пишеш във форума за това, значи вече си една крачка по-напред в това да признаеш, че може би има някакъв проблем.  Peace (Може и да няма никакъв проблем  Wink  и да е нужно само още малко време) . Забелязала съм една закономерност. Колкото по-силно го искаш, то сякаш толкова по-трудно става и обратното.  newsm78 На някой друг направило ли му е впечатление това?
Виж целия пост
# 5
Забелязала съм една закономерност. Колкото по-силно го искаш, то сякаш толкова по-трудно става и обратното.  newsm78 На някой друг направило ли му е впечатление това?
Аз първия път исках много бебе, даже не можех да си представя как ще се чувствам, ако не стане от първия мес, но то стана. Е, бях на 22... Мисля, че всички го искат силно. Говоря за планираните бременности. Това, което ти искаш да кажеш според мен е, че колкото повече го мислиш и се коркаш , толкова по-трудно става.... Макар, че и в това не съм убедена.
Виж целия пост
# 6
Благодаря на всички за добронамерените отговори и споделеното от вас...
Далеч съм от мисълта за неглижиране на проблема, по-скоро страховете ми са свързани вътрешни противоречия.Аз съм такава в целия си живот- постави ли се пред мен проблем хуквам да го решавам с всички сили. Но трябва проблема да е факт - ясен и конкретен. В случая се страхувам или по скоро се притеснявам да не си самосъздавам проблема - задавам си въпроси - не насилавам ли нещата? две години много или малко време са? не трябва ли първо да опитам с тестове за ОВУ и "планово" бебеправене? и чак след това да хвана бика за рогата с посещение при специалист. Здравия разум говори в мен - че има ли проблем - ще намерим и решение. Още повече, че имам пълната подкрепа и разбиране на съпруга ми.
за споделяне с приятелки - не мисля, че съм способна...случването на бебето за мен е магия между двама души, които се обичат и според мен повече хора не е необходимо да участват в процеса ( естествено изключвам евентуалната и неизбежна намеса на лекарите и този форум, който ни "скрива" от живия живот  Laughing).
Първото ни детенце се случи (ето пак ще кажа! ) като магия - пожелахме си го и на следващия месец видях двете чертички. Не можех да повярвам, защото около мен почти всички са с някакъв пробле. Казах си - я, чудото ставало и без да има проблеми, без дълги опити и изтекло време. Почувстявахме се погалени от Бога и пощадени от този тип тревоги. И сега си го казвам - ето, затова е магия, чудо....И се надявам чудото и магията пак да ни сполетят...За такъв вид "страхове" ви говоря момичета, за онова трепкане в стомаха като си помислиш.."а може би този месец се е случило"..и продължаваш да се надяваш  и не ти се иска ( повярвайте, казвам го съвсем емоционално)...да си и помислиш дори, че има проблем..
Пак ще кажете, че е объркано, но приемам и объркани отговори  Laughing
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия