САМО за фенове на Стивън Кинг! - 6 част

Случайно попаднах на този сайт - http://www.liljas-library.com/
Има промо на The Things They Left Behind.

kzbsn браво, наистина скачаш на дълбоко с "ТО". Аз лично не съм я чел, но моя приятелка ми споделя, че е страхотна книга, която определено си струва усилията. Ти я четеш от интернет и от екрана очите ти може би ще се изморяват повече и вероятно ще ти отнеме повече време да я прочетеш, и въпреки положителните страни аз ти препоръчвам да четеш една книга под формата на книга. Вниква се много по-добре.

Цялото произведение си е, и двете части. Чети си с кеф!  

Аз така най-обичам.. да се излегна на леглото и да си чета с удоволствие, 
а не да стоя един-два часа пред монитора и да си тормозя очите...и някак си не е толкова вълнуващо, поне за мен. 

Аз зарибих моя  приятел точно с "ТО". В момента го чете и ми докладва Даже и първия си "ТО" кошмар сънува  Тъй, че с две ръце го препоръчвам! Книгата, която мен ме зариби по Кинг е Мъртва зона преди доста време.

Иначе според мен си е до свикване за четенето. Аз вече изобщо не обичам да чета книжни книги, а само на лаптопа и откакто пътувам към работа по 1 час във влака - на айфона. Супер удобно и приятно ми е. Вече 3-та книга така прочитам (Стрелецът) и утре почвам 2-ра част на Кулата.

Днес видях едно градинско джудже и се почувствах длъжен да пусна този откъс от "Ускорение" на Дийн Кунц

С усмивка на уста и с наливна бира в ръка Нед Пиърсол вдигна тост за покойния си съсед Хенри Фридъл, чиято смърт му доставяше огромно удоволствие.
Хенри беше убит от градинско джудже. Беше паднал от покрива на двуетажната си къща върху веселата фигура. Джуджето беше направено от бетон, ала Хенри – не. Счупен врат, пукнат череп – Хенри загина на място.
Това беше преди четири години. Нед Пиърсол продължаваше да вдига тост за кончината на Хенри поне веднъж седмично.
Близо до извивката на полирания махагонов бар седеше единственият друг клиент в заведението, някакъв посетител, не от града. Той полюбопитства на какво се дължи неукротимата враждебност на Нед.
– Колко ли лош трябва да е бил този съсед, че още ти държи влага?
При нормални обстоятелства Нед сигурно щеше да се престори, че не го е чул. За него туристите бяха по-ненужни и от солените бисквити.
Барът предлагаше безплатни солети за мезе, защото бяха евтини. Нед обаче предпочиташе да поддържа жаждата си с добре осолени фъстъци. От време на време, за да получи бакшиш, барманът Били Уайлс го черпеше с по някое пакетче, но в повечето случаи Нед трябваше да си плаща за тях. Това го дразнеше или защото не можеше да схване икономическата реалност на това да държиш бар, или защото обичаше да се дразни – последното май беше по-вярно.
Макар че главата му приличаше на топка за скуош, а раменете му бяха едри и закръглени като на сумист, Нед беше атлет само в кръчмарските диалози и в сръднята, доколкото те можеха да се нарекат „спорт“. В тези дисциплини той беше на олимпийско ниво.
Когато темата беше покойният Хенри Фридъл, Нед ставаше толкова словоохотлив с пришълците, колкото и с кореняците от Винярд Хилс. А щом единственият друг посетител беше странник, за Нед мълчанието беше по-неуместно дори от разговор с „чуждоземния дявол“.
Били не беше от разговорливите, не принадлежеше към категорията бармани, за които барът е сцена за изява. Той предпочиташе да слуша.
Нед се обърна към пришълеца:
– Хенри Фридъл беше свиня.
Странникът имаше черна като въглен коса, леко прошарена по слепоочията, насмешливо блестящи сиви очи и плътен глас.
– Доста обидна дума.
– Знаеш ли какво направи това извратено животно? Опита се да се изпикае от покрива на къщата си върху прозорците на трапезарията ми.
Били Уайлс продължи да бърше бара, без да вдигне очи към туриста. Беше чувал историята многократно и познаваше всички възможни реакции на слушателите.
– Свинята Фридъл решил, че височината ще помогне на струята да стигне по-далеч – обясни Нед.
– Той инженер по аеронавтика ли беше? – попита странникът.
– Университетски преподавател по съвременна литература.
– Май тези четива са го докарали до самоубийство – отбеляза туристът и Били реши, че е по-интересен, отколкото му се беше видял отначало.
– Не, не – възрази Нед нетърпеливо. – Той падна без да иска.
– Пиян ли беше?
– Защо да е бил пиян? – учуди се Нед.
Странникът сви рамене.
– Иначе защо ще се качи на покрива да уринира върху прозорците ти?
– Защото не беше с всичкия си – отвърна Нед и чукна с пръст по празната си чаша, за да даде да се разбере, че иска още.
Били му наточи „Будвайзер“ и каза:
– Хенри Фридъл искаше да си отмъсти.
Туристът се отдаде на мълчалив диалог с питието си, след което се обърна към Нед Пиърсол:
– Да си отмъсти? Значи ти пръв си уринирал по прозорците на Фридъл?
– Въобще не беше същото – тросна се Нед. Това беше предупреждение към странника да не го съди.
– Нед не го направи от покрива си – обади се Били.
– Точно така. Аз отидох до къщата му открито, като мъж, застанах на поляната и се прицелих в прозорците на трапезарията му.
– Хенри и жена му вечеряли по това време – поясни Били.
Преди туристът да успее да изрази отвращението си от това, че натрапникът е избрал точно този момент да се изпикае, Нед вметна:
– Ядяха яребица, по дяволите!
– Полял си им прозорците, защото са ядели яребица?
Нед се запени от гняв.
– Разбира се, че не. Да не съм луд! – Той завъртя очи към Били.
Били вдигна вежди, сякаш искаше да каже „Какво може да се очаква от един турист?“
– Просто се опитвам да обясня колко бяха претенциозни – уточни Нед. – Вечно ядяха яребица, охлюви или салата от цвекло.
– Скапани позьори – каза туристът с такъв лек оттенък на присмех, че Нед Пиърсол не го долови, за разлика от Били.
– Точно така – потвърди Нед. – Хенри Фридъл караше ягуар, а колата на жена му, колкото и невероятно да звучи, беше правена в Швеция.
– Детройт не е достатъчно изискан за тях – заключи туристът.
– Точно така. Трябва да те гони як снобизъм, за да домъкнеш кола чак от Швеция.
– Басирам се, че са били познавачи на вината – подхвърли туристът.
– И питаш! Да не са ти познати?
– Познавам този тип хора. Имаха много книги, нали?
– Уцели – заяви Нед. – Седяха на предната тераса, миришеха си виното и четяха книги.
– Пред очите на всички, представи си. Но щом не си им опикал прозорците, защото са сноби, тогава защо?
– По хиляди причини – увери го Нед. – Случаят с вонящия скункс. С тора за трева. С умрелите петунии.
– И с градинското джудже – добави Били, докато плакнеше чашите.
– Градинското джудже беше последната капка, която преля чашата – потвърди Нед.
– Разбирам, че човек може да бъде докаран до агресивно уриниране при вида на розови пластмасови фламингота – заяви туристът, – пък от джудже…
При спомена за оскърблението Нед се намръщи.
– Ариадна направи лицето на джуджето като моето.
– Коя е тази Ариадна?
– Жената на Хенри Фридъл. Чувал ли си по-претенциозно име?
– Фамилията Фридъл го прави по-земно.
– Тя беше преподавател по изобразително изкуство в същия университет. Направи скулптура на джуджето, после калъп, накрая го изля от бетон и го боядиса.
– За някои е чест да заимстват образа им за статуя.
Бирената пяна по горната устна на Нед му придаваше вид на обзет от бяс.
– Статуята беше на джудже бе, човек! Джудже-пияница. Носът му беше червен като ябълка, държеше в ръце шишета от бира.
– А дюкянът му беше разкопчан – добави Били.
– Много ти благодаря, че ми напомни – измърмори Нед. – На всичкото отгоре от дюкяна му висяха главата и шията на умряла гъска.
– Какво богато въображение – отбеляза туристът.
– Отначало въобще не схванах смисъла...
– Символизъм. Метафора.
– Да, да, накрая загрях. Всеки, който видеше джуджето, се пукаше от смях за моя сметка.
– За това не им трябва да видят джуджето – рече туристът.
Нед изтълкува репликата, както му изнасяше.
– Правилно. Стигаше им само да чуят за него, за да се скъсат от смях. Тогава взех един чук и натроших джуджето на парчета.
– И те те дадоха под съд?
– По-лошо. Сложиха нов. Ариадна очакваше, че ще строша първия, и изля и боядиса още един.
– А аз си мислех, че във винарския край животът тече кротко.
– После ми казаха – продължи Нед, – че ако строша и втория, ще сложат трети, а освен това ще направят още много и ще ги продават за жълти стотинки на всеки, който поиска да си има джудже с образа на Нед Пиърсол.
– Звучи като блъф – каза туристът. – Кой би купил такова нещо?
– Десетки – увери го Били.
– Трудно се живее в тоя град, откакто от Сан Франциско взе да приижда тая сган, дето си пада по пастет и сирене бри – рече нацупено Нед.
– Та понеже не посмя да потрошиш второто джудже, взе, че им опика прозорците.
– Точно така. Но не действах прибързано. Мислих цяла седмица и чак тогава ги полях.
– След което Хенри Фридъл се качи на покрива си с пълен мехур да търси справедливост.
– Да, само че изчака да дойде рожденият ден на майка ми.
– Непростимо – отсъди Били.
– Мафията напада ли невинни членове на семейството? – попита гневно Нед.
Въпросът беше реторичен, но Били отговори, за да изкара бакшиш:
– Не, мафията си има достойнство.
– А в речниците на разните му професори тази дума въобще не съществува– рече Нед. – Мама беше на седемдесет и шест тогава. Можеше да получи разрив на сърцето.
– Значи, докато се опитвал да опикае прозорците ти, Фридъл паднал от покрива върху джуджето с образа на Нед Пиърсол и си счупил врата. Каква ирония! – възкликна туристът.
– Не знам за иронията, но определено беше кеф – поправи го Нед.
– Кажи му какво казала майка ти – подкани го Били.
Нед отпи глътка бира и рече:
– Мама каза: „Хвала на Бога, сине, ето че има Господ.“
Туристът помисли малко и заключи:
– Майка ти трябва да е била много религиозна жена.
– Отначало не беше, но на седемдесет и две хвана пневмония.
– Много е удобно да имаш бог в такъв момент.
– Тя реши, че ако Бог съществува, сигурно ще я спаси. Ако не съществува, значи, няма какво да губи освен малко пропиляно време за молитва.
– Времето е най-ценното ни притежание – отбеляза туристът.
– Вярно е – съгласи се Нед, – но мама не изхаби много време, защото се молеше главно докато гледаше телевизия.
– Каква вдъхновяваща история – каза туристът и си поръча бира.
Били отвори една претенциозна бутилка „Хайнекен“, извади чиста, охладена чаша и прошепна:
– Тази е за сметка на заведението.
– О, много мило, благодаря. Мислех си, че си много мълчалив и тих за барман, но сега май разбирам защо.
От отдалеченото си укрепление в другия край на бара Нед Пиърсол вдигна тост.
– За Ариадна. Мир на праха й.
Вероятно противно на волята си, туристът се включи отново в разговора.
– Нима трагедията с джуджето се повтори?
– Рак. Две години след като Хенри падна от покрива. Много жалко, че си отиде.
Наливайки новата бира по стената на наклонената чаша, странникът каза:
– Смъртта ни помага да се издигнем над дребните дрязги.
– Ужасно ми липсва. Имаше страхотни цици и не винаги носеше сутиен.
Туристът потрепна нервно.
– Работеше в градината – унесе се Нед в спомени, – или разхождаше кучето, а ония ми ти бомби подскачаха и се люшкаха така апетитно, че дъхът ти спираше.
Туристът хвърли поглед към огледалото зад бара, навярно за да провери дали отвращението беше изписано на лицето му.
– Били – подвикна Нед, – кажи, че тя имаше най-фантастичните цици на света.
– Така беше – съгласи се Били.
Нед се смъкна от стола и на път към тоалетната спря за момент при туриста.
– Дори когато ракът я стопи, ония ми ти цицки не се смалиха. Колкото повече измършавяваше, толкова по-големи изглеждаха те. Беше секси почти да самия си край. Непрежалима загуба, нали, Били?
– Непрежалима загуба – повтори Били след Нед, който продължи по пътя към тоалетната.
Последва мълчание, което бе нарушено от туриста.
– Интересен човек си ти, Били Барман.
– Аз ли? Никога не съм поливал ничии прозорци.
– Приличаш на гъба – попиваш всичко.
Били взе една кърпа и започна да лъска измитите и изсушени бирени чаши.
– Но в същото време си твърд като камък; стиснат ли те, не пускаш нищо – продължи туристът.
Били продължи да лъска чашите.
Сивите очи засвяткаха още по-развеселено.
– Ти си човек с философия, което е рядкост в наши дни. Повечето хора днес не знаят кои са, в какво вярват и защо.
Били познаваше този тип кръчмарски брътвежи, макар да не ги чуваше често. В сравнение с високопарното дрънкане на Нед Пиърсол тези пиянски наблюдения можеха да звучат ерудирано, но си бяха чисто и просто психоанализа, продиктувана от алкохола.
Били се почувства разочарован. За момент странникът му се беше сторил по-различен от обичайните задници, които загряваха тапицерията на столовете край бара.
Той се усмихна и поклати глава.
– Философия. Много ме надценяваш.
Туристът отпива мълчаливо от бирата.
Въпреки намерението си да не говори повече Били продължи:
– Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш.
Странникът се усмихна.
– Не се оставяй да зависиш от никого и нищо, стой настрана и остави светът да върви по дяволите, ако иска.
– Може би – отстъпи Били.
– Не е баш Платон – рече туристът, – но си е философия.
– Ти имаш ли си своя? – попита Били.
– В този момент вярвам, че животът ми би бил по-хубав и по-смислен, ако ми се размине по-нататъшният разговор с Нед.
– Това не е философия – възрази Били. – Това е факт.

Днес си купих "Плът" на Ричард Лейман, както и "Лица във водата" на Табита Кинг. Ще ми е много интересно, ако имате отзиви 
... а, и "Игрите на глада" 

Дочел ми се е Кинг. Отдавна почивам и вече ми дойде музата  Хапвам на малки порции, да удължа удоволствието. Иска ми се да захвана "Под купула".

Наскоро свърших Full Dark No Stars на Кинг и съм очарована от предимно психологическата война на персонажите в твордбите. "Ужасиите" бяха по- скоро точно в представите на героите вследствие на действията или преди самите действия.

kzbsn, и аз да те приветствам сред нас, макар и с малко закъснение.   
"ТО" е много добро избор като за първо запознаване с Кинг. Аз самата започнах с него и се влюбих веднага. Помня колко се вълнувах след първата част на книгата и, понеже си бях направила малка почивка, гадаех какво ще се случи във втората и нямах търпение да я започна.

Колкото до мен, аз съм в малка почивка от Кинг. Междувременно прочетох "Парфюмът" на Зюскинд и съм на "1984" от Оруел.  Първата ме остави с доста смесени чувства, тъй като главният герой ми се стори леееко извратен, нали, "леко". Иначе беше добре като цяло, не очаквах да свърши точно така. За втората още нямам конкретно мнение. 

И за двете ще намериш отзиви във форума на ТК (използвай търсачката). Лично за мен "Лица във водата" беше разочарование, защото започва много яко и после... Усеща се осезаемо къде свършва текстът на Майкъл Макдауъл и къде започва този на Табита Кинг - в един момент историята губи очарованието си и става блудкава. Това, което обещаваше да бъде един страхотен роман на ужаса, се превърна в досадно разтягане на локуми с крайно разочароващ финал. Уви, Табита не може да пише като мъжа си. А "Плът" на Ричард Леймън е много добра (въпреки че не е сред любимите ми негови); мисля, че няма да съжаляваш.

*

Вече можете да прочетете в оригинал


"Mile 81"

Напомням, че книжката включва откъс от предстоящия роман на Кинг - "11/22/63".

deadface Благодаря за линкчето. Лично не се бях разтърсила, а по български не обичам да давам пари за е-книги / има торент тракери за това /.

Само за протокола да се изкажа 

Моят първи Кинг беше Сейлъмс Лот. Яко ме зариби, сънувах една приятелка как се рее пред прозореца ми. Същата тази приятелка също зарибих. Двете се редувахме и си купувахме книгите, бяха общи и почти се биехме коя да прочете първа  След това тя замина за Германия и ми завеща всичките. Имам доста завидна библиотека на Стивънчо. Сега чакам мъжа ми да спретне рафтове, за да си наредя на видно място книжките 

http://www.imdb.com/title/tt1745672
Children of the Corn: Genesis (2011)

Трейлър

Замунда
Арена

Направо ме е страх да гледам нов филм по Кинг. Но ще се изкуша, знам си, благодаря за линка Дедфейс  Както и за отзивите, ще прочета повече във форума Тк.

Oniyuri, сподели после впечатление от 1984. Много ми е интересно 

От много отдавна се канех да гледам "Децата на царевицата", първата част на римейковете от 2009 и сега като видях, че е излязла втора част ще го изгледам. След това мисля да гледам и старите филми, защото те винаги са по-добри, но имам навика първо да гледам на един филм римейка, а после оригинала.  Надявам се и ако ми хареса много и книгата да прочета.