За книгите за възпитанието на децата ни!

И аз като вас карам по интуиция....много повече четях, докато бях бременна.

Иве, интересно ми е това, което споделяш за Мъдрата обич. Аз също имам особено отношение към нея.
На мен тази книга ми дава концепция, а не конкретика (ама, че смешна дума) -  основно идеите за всемогъщото и компетентното аз и за ненадживяната тригодишна природа, която те наричат "душевно нещастие". Това ми служи за  обяснение на необяснимото поведение на много хора, включително и на мен самата, и на собствените ми чувства понякога. За да бъда съвсем честна, тя ми помага много повече да надживея собствената си ненадживяна тригодишна природа, отколкото да ми помага пряко за децата. Всъщност именно в себе си и в заобикалящия ме свят от възрастни виждам перспективата на резултата.

Това, което ми идва в повече е лекият фатализъм, който долавям по отношение на придобитото душевно нещастие. Просто някои неща звучат едва ли не като задължителни условия за душевното щастие и ми създават усещане за стерилност - "само при тези условия детето ще се чувства щастливо". Някак си липсва една част, която да звучи така - "как да помогнем да се съхрани душевното щастие, когато липсват някои от задължителните условия". Например, когато все пак децата са повечко и с малка разлика 

По отношение на наказанията, според мен основната идея е, да подбираш такива методи за регулиране на поведението, че да не караш детето да се чувства самотно и изолирано. Би могла да го лишиш от вещ, но да останеш до него и да обвържеш лишението с начина, по който е постъпило, а не с личните му качества. И да му обясниш чувствата, които са го накарали да постъпи така. Ти по друг начин ли го разбираш? В какъв смисъл те "мъчи съмнението за мястото на наказанието"?
Ако говорим пък за самата изолация като метод (тайм-аута), в Мъдрата обич наистина я отричат. Затова горещо ти препоръчвам Raising your spirited child. Тази книга чудесно допълва Мъдрата обич, като се припокрива с нейната концепция, но има много по-практична насоченост и не е така фаталистична. Обръща много по-голямо внимание на темперамента на детето. Например тайм-аутът за едно екстравертно дете си е живо наказание, тоест има отрицателен ефект върху емоционалното му здраве. За едно интровертно дете обаче би могло да има положителен ефект - възможност наистина да се успокои и да помисли, без да се чувства наказано, в смисъл на изолирано и самотно.

А за Ради... Знаеш ли, често пъти се чудя кое е по-добрият вариант - да е весело, сговорчиво и "безпроблемно" дете (каквото аз например винаги съм изглеждала) или обратното - експанзивно, изразяващо екстремно чувствата си. Не търся отговор на този въпрос, де, защото е безмислено  Само от време на време си разсъждавам наум. Сашко приличаше на Ради като поведение в съответната възраст. Той си е предпазлив, винаги е обичал да му се обяснява от съвсем, съвсем мъничък. Подобни експлицитни периоди ми се струваха доста шокиращи и странни. Ако изобщо ги имаше, те не траеха дълго и бяха лесни за овладяване.
Иван е съвсем друг човек. Той винаги дава израз на чувствата и желанията си. Обясненията не го интересуват изобщо - ако изобщо успее да ги чуе, то по никакъв начин не показва, че означават нещо за него. Понякога имам чувството, че ми действа като липосукция - стопявам се визуално за части от секундата  .
Въпреки това с Иван се чувствам много по-уверена. С него знам! Със Сашко се напрягам, за да узная.

Ще потърся изброените  книги. Препоръчвам ви "Отговорът е НЕ" на Синтия Уидъм. Авторката дава идеи как да научим децата си да си лягат рано, да не се тъпчат с лакомства, да не хленчат , да не лъжат, да се отнасят сериозно към училищните и домашните си задължения, да не гледат прекалено много телевизия....Предлага схема от действия целящи справяне с различните ситуации... Интересна ми беше при прочита. Използва наказанието, но не винаги то е изолация. Общо взето книгата учи как да кажеш "не" и да не отстъпиш - основно предизвикателство пред повечето родители.

Деметра, обичам да те чета .

За наказанието - мисля си за по-големите деца (поведение, което наблюдавам при племенниците ми на 10+), когато съзнателно пренебрегнат неща, което са помолени да свършат или когато съзнателно вършат неща, които определено им вредят. Но е сложно, защото и възрастта е различна и отношенията родител-дете към дадения момент имат значение.