Кажи ми кога и как така стана,
че започнах да търся погледа ти
скрит зад екрана?
И да искам да го задържа при мен
всеки ден?
Поглед с очи, които се смеят...
Те да бъдат сериозни, май не умеят?
С цвят на синьо кадифе
и топли , като споделено кафе...
А после погледът ти сякаш ме изпитва,
гледа сякаш съм реликва...
Изпиваш ме...
Слаба – намираш ме...
Кръжим в тангото двама...
С поглед ме водиш, аз съм твоята дама...
Ръцете ти почват и през дрехите да парят,
а Очите... те направо ме изгарят...
После се отдръпват , в небето се реят
и започват отново да се смеят...
Казват –„Всичко това беше просто игра.
Ти също я умееш – нали така?
Хайде , не спирай! До края играй!
Нима се отказваш и ще сложиш край?”
Умея я - не отричам...
Може на теб по това да приличам.
Но сега не играя!
Не желая!
Аз...Ти...Нежен валс за двама...
Ти решаваш ще ме поканиш ли във храма...
От теб зависи дали ще танцувам ...
От теб зависи дали другите ще чувам...
И днес пред всички тук заявявам –
Обичам те, но за нищо вече и аз не настоявам!
Ако ме поканиш - ще танцувам,
дори да е за последно!
Дори някой да каже , че не е редно!
Хубава, споделена вечер ви желая,
в изложението си - накрая!