За самоубийците

Очевидно е по-различно, отколкото изглежда, а и темата не е за тези които не мислят, а за тези, които мислят за самоубийство. Няма смисъл да се разсъждава много. Зарад мъж ли е, зарад жена ли, що ли. По-назад има и друг пример. Сетих се сега, съвсем бях забравила. Преди сигурно 20 години мой ухажор се самоуби изневиделица, че после ми обясняваше негов приятел с един особен тон, как съм го отхвърлила. Аз си имах партньор и въобще не съм мислила да отговарям на очакванията му. Имахме общи приятели и толкоз. Та кой знае каква е била причината, кой колко и какво може и не може да понесе - не се наемам да съдя по себе си.

Напротив, трябва да се говори с хората, да видиш тяхната гледна точка, а не да се затваряш в собствения ад. Когато съм била най-зле, то е било заради факта, че няма с кой да споделиш.
Иначе, не съдя. Всички имаме отвратителни моменти, но когато отминат живота става прекрасен. Просто трябва да издържим.

С успели самоубийци още не съм се научила да говоря, Криси. Това имах предвид.

И на мен ми се случва да си го мисля. Не знам дали е болест, някакъв дисбаланс в химичните вещества в мозъка, но рядко мога да го контролирам. Дори не е нужно да се е случило нещо кофти. Според мен се дължи на много неща, дори и генетични фактори. Имам доста голям комплекс за малоценност, почти постоянно усещане за безсмислие, за самота, апатия към неща, които преди са ми доставяли удоволствие. Често се чувствам и добре, дори щастлива. Но винаги се хлъзгам обратно към негативните чувства. Мисля, че като цяло имам малко изкривена представа за света, много се самообвинявам и упреквам за неща, които са нормални, но аз не ги регистрирам като такива, а все си мисля, че съм ненормална, смотана и т.н. Имам склонност да виждам ситуациите много по-лоши, отколкото реално са и това много допринася за депресията ми. Нямам решение. Човек цял живот си живее с това и не мисля, че хапчета или психолози биха помогнали. Финансова стабилност би ми донесла спокойствие, а ако нямам пари състоянието ми би се обострило. Но подобни външни фактори не са панацея. И милионер да си пак може да си нещастен. В някакъв момент като години живееш с подобни чувства ти идва в повече и искаш да спреш да страдаш вече. Не оправдавам самоубийствата, нито ги смятам за решение, но разбирам хората, които го правят. Изпитвам и съчувствие, защото, за да пренебрегнеш инстинкта си за самосъхранение и да посегнеш на живота си изисква много, много голяма решителност. Няма да кажа смелост, защото не смятам, че това е за смели хора. По-скоро е за хора, които мислят, че са изчерпали всички ресурси, за да са щастливи и друг изход не виждат вече.
Трудно се живее така и е нормално хора като Кристина да не го разбират. Не ги упреквам.

Според мен проблема е, че доста хора умalоважават думите и помислите на самоубийците и не ги вземат на сериозно... Откъдето идва и следващия въпрос - Как знаеш, че някой всъщност не те манипулира с опити за самоубийство или се мъчи да провокира съжаление и търси внимание?

Особено при разделите между мъжете и жените се прибягва до заплахи за самоубийство. Друг е въпросът дали ще ги реализират или не.

Самоубиецът говори за това когато не е провокиран. Споделя с близките, опитва се да комуникира, да търси решение, подкрепа и разбиране. Манипулаторите заплашват ако искат да стане нещо, което те искат. Ако се разделим ще се самоубия, щом те ядосвам ще се самоубия, ти не ме разбираш и ще се самоубия и т.н. Искат да постигнат своето чрез вменяване на вина. Много лесно се разграничава според мен.

На мен ми ме струва с времето негативно усещане на живота само задълбочава. Онова което е донасяло удоволствие още наскоро вече не го прави.  Поне не толкова като преди. А и все по-тъжко да си принудя да прави дори приятни неща - да се срещам с приятелите и роднини, да излизам, да ходя на театър и т.н. Трудно да се отпусна. Толкова очаквана почивка не дава същото чувство на радост, както преди. Но всеки, дори малък проблем изглежда направо трагедия. Като цяло животът сякаш става сив.

Сивото е цветът на баланса .
Разбирам те за останалото.

Може и така да е, но ако преди не си се сблъсквал с такова нещо сигурно не е много лесно да разбереш дали те манипулират или не... Особено, ако виждаш, че имаш насреща лабилен човек.
Много ми е сложна тая материя нещо

Може и греша... Според мен ако един човек наистина мисли за суицид все пак в реалния му живота едва ли направо ще каже "Аз искам да самоубия". Може ще му се иска да обсъди тази тема защото има интерес към нея. Ама само на теория. Ще не поиска да тревожи близките. А и по-скоро ще има усещане че това не е нормално. Ще му е срам за мислите му.

Според мен всеки със суицидни мисли трябва да търси щастието. То пък не може нищо да не те радва. Поне един любовник, според мен ще те зарадва.

Това е горе-долу като да посъветваш болен от рак да търси здравето... Шегата настрана, нетърсенето (на каквото и да е) е самата същност на депресията, ако приемем, че тя предшества самоубийството.
Депресираният човек не че не иска да направи крачка към нормалния живот - той не може. Вратата може да е пред очите му, но той няма да помръдне, дори да го иска с цялото си сърце. Той затова е болен. Депресията е болест, страдание. Ако си здрава, не можеш да го разбереш. Човекът в депресия не намира смисъл да си измие зъбите, ти го пращаш при любовник Иначе твоят подход към нещата е много здравословен, ама нали ако хората можеха да го възприемат, нямаше да са болни - и въпросът изобщо нямаше да стои.

При дълбоката депресия има една невъзможност да предприемеш каквото и да е, затова при изписване на антидепресанти е много важно да се следи за появата на суицидни мисли. Защото подобрявайки се депресираният човек, който все още не е излязъл напълно от " дупката" може да намери сили за фатални решения.

По-лесно да кажеш отколкото да направиш.
Със сигурност това „щастието“ не иска да бъде открито от някои хора