За самоубийците

Суицидните мисли са следствие от депресия. Т.е. лекува се депресията, но често трябва да има близък човек, да не кажа винаги, който да направлява и да тласне в правилната посока. Самият депресиран няма 'хъс' за лечение, особено дълбоко депресираните, каквито са суицидните. Доста дълги години се боря с депресия, уви, знам от първо лице за какво става дума. Хич да не говорим, че моята си е хронична вече, като бях по-млада бяха 'леки' епизоди, сега вече са 'умерени'. Има и сезонност това чудо. Влияят много и стресорите /дали са много/, както и обкръжението, близките. Многото отговорности влошават състоянието, противно на написаното по-горе. При мен лекарствата не помагат заради многото странични ефекти. Антидепресантът ми пречи да спя, в комбинация с антидепресант, който се пие вечер, за да се спи, вече ми става много тежка артилерия, качвам килограми, което засилва депресията и причинява други проблеми, които също засилват депресията. И лекарствата не са панацея, имат ужасно много странични ефекти понякога. Затова и препоръките са за съчетание на фармакология + психотерапия, фармацевтичните решения не са за всеки и не съчетани с промени в мисленето не успяват да се справят. Понякога става дума и за лош контрол на импулса, изобщо сложен е въпросът.

Вероника, отдавна не съм те чела. Радвам се да те видя, макар и тук.

Много се чудих дали да се включа, но т.к. имам някакъв опит със суицидните мисли, та реших да дам и моят дан в разсейването на заблудите. Абе подразних се на някои постове, ще вземе да прочете човек с истински проблеми и да се обърка нещо.

Аз като ви чета, никога не съм имала депресия, но суицидни мисли да. Като ми се решиха проблемите и суицидните мисли ми минаха. Аз чисто емоционално някои неща не мога да ги понеса, но иначе съм влюбена в живота.

На няколко пъти почвах да пиша и се отказвах. Не съм говорила и аз с успели самоубийци, но с близки да. Те не били виждали никакви индикации. Е аз като страничен наблюдател как ги виждам и то само от приказките. Нали е срамно да има психични заболявания в рода/семейството и проблема се игнорира и отрича. Приказки от сорта "Стегни се, мисли позитивно" и т. н. даже могат да влошат положението. Истинската депресия не е състояние, което може да се преодолее само със силата на волята. Просто тези хора вече имат друго мислене и това не зависи от тях, не е лигавщина и слаб характер, а болест. Но оплакванията са предимно субективни, не се диагностицира с ренген или кръвна проба.

Olia Nik, след като стане непоправимото, нормално всяка дреболия да я приемеш като знак за намеренията им. Или ти се е отворило трето око
Едва ли някой би жертвал близък заради срама от психично заболяване.
А има много "депресирани", само защото не става тяхното или защото искат всичко да им падне наготово, без грам усилия. Те няма да стигнат докрая. Обаче как да ги разграничиш от сериозните?

Няма сериозни и несериозни. Дори тези, които чакат да им падне наготово имат изкривено чувство за реалността, може да мислят, че правят много, някой е длъжен и т.н. всяко нещо може да бъде причина да си депресиран и не мисля, че е адекватно да се търси достатъчно добра причина, тъй като както вече споменахме то е болест. Изкривява ти се представата за света, за някои неща се чувстваш зле или ги виждаш по начин, който в действителност изобщо не е така. И може изобщо да не познаеш дълбоко депресиран човек. Обикновено изглеждаме нормални, можем дори и да сме по-общителни, да се шегуваме, да функционираме съвсем нормално...

Не съм чела всички страници и не смятам, защото ми е болна тема.

Бившият ми партньор е с психични проблеми (психоза, бордърлайн, шизоакефтивен), за което разбрах много по-късно, за сериозността им едва след края. Имаше странни неща в началото, но не съм си помисляла за психиатрията. Хората не биха предположили за проблемите му, ако не живеят с него. Той сам по себе си е страхотен човек и приятел, нооо...

Има опит за самоубийство на 19, самонаранявал се е като тийн, прерязвал си е вените. От 30 годишен до сега (46) взема медикаменти.  Оттогава има периодично самоубийствени мисли. По време на нашата връзка беше най-акутно като искаше да си смени работата и не беше сигурен, че ще получи дадена позиция ( да, това беше причина за самоубийство!!!).
Многократно той слагаше край на връзката ни, но това траеше макс. 1-2 дена и аз все му прощавах. Многократно проявяваше също абсурдна ревност. Задушаваше ме. На мен ми кипна в един момент и сложих край.

Последва нова акутна психоза със силни самоубийствени мисли и точни планове, посещение от полиция и тн. Заведох го в болница, като ми каза че не издържа и ме помоли за помощ. Издържа там 5 дена и си тръгна по собсвено усмотрение.... Аз вдигнах ръце... Тойх продължава с приказките и плановете си....

Разказвам историята само да подчертая, че много от хората с самоубийствени мисли имат сериозни психологични проблеми и трябва да се подложат на терапия и лечение. Но никой не може да им помогне, ако те не искат да се променят...

Много е тежко такова състояние, особено, ако си заобиколен от по-повърхностни хора, за които това са глезотии. "Мисли позитивно" - т.е., "Не ме занимавай със себе си и не ме натоварвай с проблемите си" (да, но утре ти ще си на мое място и ще имаш нужда от помощ"); "Да ти имам проблемите.." (ела и ги вземи, твои са, всичките!), "А знаеш ли колко по-нещастни хора има по света.." (да, но те са те, аз съм аз) и прочие.
Да, със сигурност има и други хора, и други проблеми, но всеки знае себе си и какво би го сринало. Не можеш да знаеш с какво се бори човекът, с когото се разминаваш, затова е чудовищно такова "бодряшко" отношение. Много хора откровено издевателстват над по-слабия, не влизат в положение, дълбаят рани и въобще - няма подход и човещина. Наранят, ритат падналия и си отминават, свиркайки си, с усещането, че са герои.
Понякога има периоди, в които като че ли в нищо не върви, всяка врата ти се затръшва, всеки те отбягва, зает със себе си и като че ли всичко те тласка към края. Не знаеш какво има ОТВЪД, но поне вече няма да боли, да те съдят, коментират, осмиват, изискват от теб, насилват...
Преди да говорим за психолози, психиатри, хапчета и лечения, според мен е по-добре да започнем от възпитанието на децата, защото там се коренят много от проблемите. Да свикнат, че не са само те, че живеят в общество, да бъдат по-толерантни и съобразителни към различните от тях.

А и да обръщаме повече внимание на близките ни хора, за да не се чустват изоставени и самотни. Колко ни трябва? Една прегръдка, елементарно "как си?". Хора сме.

Депресията е много сложно нещо и има различни лица. Имам чувството че винаги е била наблизо, а на моменти и прекалено близо. Спомням си че още в детската градина съм имала моменти, в които исках да съм сама в някой ъгъл вместо да си играя с децата. Въпреки че имах хубаво детство си мислех че съм осиновена и тези мисли бяха надвиснали като тъмен облак над мен. Като тийнейджър четях дневниците на Петя Дубарова и бях много впечатлена и си мислех че самоубийството е начин да получиш любов и разбиране. Последните години пък винаги ми е било трудно да намеря мой тип хора, приятели не само за излизане и купони, а истински близки приятели. Спортът и музиката много са ми помагали през годините
Тази година пък направо ми убива всякакво желание за живот И за съжаление на много хора по света. Изолацията, ограничаването на някои от свободите ни и постоянният страх ще са пагубни за много. Беше трудна зима тук и мисълта за идваща друга такава много ме тревожи. Аз обичам да съм навън, сред хора и изкарах цяло лято в разходки и паркове, не успяхме да пътуваме. Всички мечти и планове за бъдещето са оставени на заден план. Изпитвам пълна апатия, мързел, нищо не ми се прави, нищо не ме радва и вълнува, няма какво да очаквам. Не мисля за самоубийство но някак всичко ми е безразлично. Не помага и това че се преместихме в нов щат януари, като младоженци, далеч от приятели. Виртуалният живот ме изтощава. Вие как се чувствате? Как ви се отрязяват пандемията и мисълта за идващата зима?

В нашата страна е нямало строга карантина. Дори и носене на маска не е задължително за хората (все пак аз лично я нося на работа, в магазини, в транспорта). Разбира се има някакви ограничения ама не толкова както в повече от други страни. За почивката бях резервирала Созопол през юли обаче заради коронавирус не се е случило. Е, езеро Нарочь в Беларус е също много добро място за една почивка Затова не мога да кажа че тази ситуация с коронавирус много ми повлия. Просто имам усещане че животът вече няма смисъл. През ноември ще бъда на 40. Вече няма да срещна любовта. Вече няма да родя още дете. Вече няма да сменя работа (не че е моята не ми харесва - обратно е. И все пак тъжно да зная че е завинаги). На теорията бих могъла да променя нещо. Ама зная че няма как да стане наистина. Животът е вече приключен колко и да остават години още. Понякога става ми толкова тъжно че дори не ми се иска да живея нататък.

Олга, аз станах на 40 минали месец и живота за мен едв асега започва. Аз до сега живеех само за другите и никога за себе си. До към 30-35 слушах какво ми нарежда майка ми, мъжа ми, свекърва ми, децата ми, сега си гледам само кефа. Да се оправят. Други деца да не дава Господ да имам. Тая тръпка ми е ясна и повече не ми трябва. Работа ,аз на 39 години смених, ако се появи нещо по-добро и настоящата ще сменя. Мъже бол. Аз не съм имала много мъже през живота си, но всичките дето ги намирам, са абсолютно еднакви, като по калъб. Както ние българите казваме: Все едно един ги е правил. Това не е повод за депресия, това е просто факт, както да изгрее слънцето сутрин. Не е повод за депресия или самообвинения.

Ето само последните два поста показват колко е относително всичко. Изтъркана фраза но:Всичко е в главата!

Ето, само последните два поста показват колко е относително всичко. Изтъркана фраза но:Всичко е в главата!
А относно соц.изолация-отрази ми се много добре.Толкова бях уморена,изтощена от всичко,че приех с радост затварянето ни по домовете!