Имате ли натрапчиви спомени?

Според мен всеки ги има,кой повече,кой по-малко...А за вината-мислено поискай прошка и дай такава на себе си,тогава и споменът ще избледнее. Мисли с много любов за случилото се!

Ха, много интересна тема
Имам и аз един такъв, за който веднага се сещам. Случката е много маловажна и споменът изплува без каквато и да е пряка причина на моменти. Много пъти съм се чудила защо пък точно това ме преследва, при положение, че има доста по-важни и драматични моменти в живота ми 
А случката е много глупава - бях около 5 клас, братовчедка ми е била значи първи, бяхме вкъщи и я видях, че е измъкнала от един шкаф кутия луксозни бонбони, които нашите пазеха за някой си за подарък (тогава си беше рядкост). Беше ги отворила и се канеше да си вземе, извиках "Не", а тя се стресна и ги изпусна на земята. Даже не се разплака, а аз и се извиних след минутка, много ми стана мъчно как се изплаши... С една дума нищо не е станало, а близо 25 години по-късно редовно си се сещам за това. Ха сега някой психиатър моля да се включи и да помага с каквото може

Ето това имах предвид. След толкова много години, нито се чувствам виновна, нито смятам че е от значение моят спомен. Вероятно съм се и извинила, честно не се сещам как беше. Но защо се връща спомена един господ знае, а имам толкова по-важни моменти в живота си за които се сещам много, ама много бегло. Затова ми стана интересно дали съм единствената, е явно не съм  и вероятно всичко си има обяснение, някъде в матрицата........

Да, спомени всякакви, натрапчиви и не толкова натрапчиви, обаче важният въпрос е доколко те влияят на живота ни и на съня ни. Ако много ни пречат, това вече е проблем. Не сте ли чували, че някои възрастни хора с определени заболявания не помнят кои са? Е, кое е по-добре-спомени или да не знаем кои сме??? Няма как да ги изтрием от главите си. Както каза моят познат психиатър, можем да ги принудим да избледнеят, като натрупаме нови впечатления. И при мен се случи така-споменът от катастрофата с годините избледня. Сега на 18.08. ще станат 7г. На този ден черпя всеки, който се е изпречил на пътя ми-приятел, познат, няма значение. Е, случайни хора не черпя.

''...Но защо се връща спомена един господ знае...''

връща се спомена,защото обикновенно това са мигчетата,изключително важни в нашия живот ,който ни помагат да се изградим като личности.Полу -съзнателно месеци,години,понякога и цял живот ние търсим отговор на своите въпроси които ни задават времето и живота ни,и в мига в който нашата кратуна узрее и бъде готова за този конкретен отговор,ние запазваме в нашето под съзнание поводът за това..
Мисля че терминът ''натрапчиви спомени''не е съвсем точен,и има друг смисъл(медицински),но нека някой психолог ме поправи..
Иначе на въпроса зададен от авторката:да,имаме такива спомени,и мисля това е един от белезите,заради които се чувствам нормална
 

Никога не е късно. Веднъж една приятелка ми се извини за нещо след около десетина години от случката. Аз даже бях забравила, а и тогава не се бях засегнала особено, но нея явно я беше глождило и искаше да ми се извини. Много мило ми стана, а на нея страшно й олекна. Може би това би сложило край на натрапчивия спомен?

Иначе по темата, и аз имам такива, и хубави, и лоши. Свързани са с някаква силна емоция, както някой спомена - срам, страх, радост. Няма значение дали сега ги считам за маловажни, важното е в момента на случката да са ме афектирали, затова и остават.

Но имам и друг вид натрапчиви спомени, които досега май никой не е споменавал - напълно неутралните, които като че ли нямат причина и обяснение. Най-натрапчивият от всички е спомен от детската градина - седим в кръг и "другарката" свири на акордеон, и пеем една песен. Ей, тая песен ми е в главата оттогава и не мога да се отърва от нея! Нито е някаква специална, не я свързвам с нищо конкретно, дори не помня как се казва. Но от време на време, да кажем веднъж седмично, толкова години вече, изплува от нищото. Нали знаете как понякога ви се загнездва песен в главата и не ще да излезе? Точно така е и с тази, но винаги една и съща, с акордеона. Няма значение контекста когато изплува - може да съм вкъщи, на работа, с хора, сама, в тоалетната, щастлива, нещастна - няма значение. Не мога да го разбера това. Някакви идеи?

Друго се сещам за един мой експеримент на тема спомени. Когато бях някъде четвърти-пети клас, се бях замислила много дълбоко на тема спомени, и по-точно как рано или късно забравяме почти всичко и губим толкова ценни мигове. Та тогава реших да си "запечатам" конкретен спомен, и да проследя колко дълго той ще изтрае в паметта ми с годините. Бях на село, на двора, отправила поглед към старата къща и малиновите храсти. Започнах съсредоточено да си мисля "запомни този момент, този двор, щастливото детство тук и усещането за всичко точно в този момент". Много години минаха оттогава, вече живея собствен живот много далеч от тази къща и скъпите ми хора в нея, но този запечатан спомен още си стои непокътнат в главата ми. За други неща от детството ми имам по-общи спомени, някак сборни, докато този е в детайли, все едно съм там. Дали защото беше умишлен, и наистина се стараех, но като че ли всичките ми сетива се отвориха и попиха всичко около мен. Връщам се към него с умиление.

Бърдсфлу дава интересна идея на натрапчивите спомени да се погледне от друг ъгъл. Подсъзнанието работи с образи. Например: питате се какви емоции ви носи този спомен. Отговаряте си. Питате се: защо? Отговаряте. Отново питате: защо? И така се стига до корена на проблема. Важно е отговорите да са съвършено честни. Ако знаете какво облекчение настъпва! Мъчителният спомен става неутрален. Според наблюденията върху мен самата ключът е съвършената откровеност. Много силна е работата пред огледало, като се гледате в очите.

Аз наскоро разпитвах приятели за това, защото ми се случваше някой спомен напълно да ме превземе, сякаш ме пренася обратно във времето, с голяма сила, в състояние съм да почувствам миризмата на стаята тогава преди 20 години примерно и "да видя" детайли като че действително се намирам там.

При мен тези спомени не са свързани с нищо конкретно, дори са най-силни когато абсолютно нищо не се е случвало. Нали знаете, че нашите мозъчни половини възприемат времето и пространството по различен начин. Лявата, по-логична половина възприема времето като "хронос" (измеримо в дати и часове време), а дясната мозъчна половина като по-абстрактна, възприема времето като "кайрос" (събитийно време а понякога и парадоксално "безвремие"). Когато изплува спомен като този със съученичката, въпреки че е събитиен, той идва по-скоро от лявата половина на нашия мозък, защото е свързан с конкретно събитие и конкретни емоции, но по- приятни са тези спомени, които са свързани с безвремието, като например да си спомниш как си седял в една градина, слънцето е залязвало, шарените сенки са се поклащали и ти се струва че времето е спряло.

Според психоложката ми "кайрос" спомените ми са резултат от носталгия и действително, направих тур отново на онези места, обходих ги с колата, поседях по зидовете и дворовете и спомените спряха да ме спохождат.

Не. Но не виждам и полза да се ровя и да ги преразказвам. Преживявайки отново и отново нещо неприятно, не виждам с какво бих си помогнала и с какво бих направила деня на другите.

С говоренето намалява силата на емоцията, свързана с тези мигове. Затова при тежки травми /смърт, насилие, някаква загуба/ психолозите непрекъснато повтарят да се говори. Можеш да пробваш с нещо, което те измъчва. След като си говорила за него няколко пъти, ще видиш, че макар да не е изчезнало, вече не го преживяваш толкова силно.
Мисля, че макар неосъзната, целта на тази тема е точно такава. Разбира се, че авторката не се сеща за спомена "един господ знае защо", а защото още не е преодоляла чувството на срам и се самообвинява. А ако се беше извинила и извинението беше прието, щеше със сигурност да си спомняш, така както си спомняш и случката.

На кого трябва да се извиня, не разбрах?
Честно казано такива неща ( както дадения пример от авторката) от завист никога не съм правила. Може да се каже, че защитавах слабите от разни самозабравени хиени.
При мен говоренето за това, което ме измъчва само ме натоварва. Аз съм доста експресивна и нямам проблем със споделянето. Колкото повече говоря за едно нещо, толкова повече го преживявам и не мога да си го избия от главата. Затова смятам, че трябва да работя в обратната посока.

Това действие се нарича саудаде. И аз го направих веднъж съзнателно, беше ми толкова приятно и мило.

Мерси, кот, не го знаех...

Случката на авторката изобщо не е незначителна, за нея
може, но другото момиче го е преживявало със сигурност не леко!
Аз съм имала като дете в 5 клас подобна случка, подариха ми раница много
красива и забавна, бяха ми я донесли от чужбина, тогава бяхме зле финансово
и много и се радвах. Съучиничките ми в класа и другите паралелки много я харесваха,
давах им я на по-близките да я носят някой ден и те на училище.
Е да ама не им е било достатъчно изглежда и докато бях до тоалетна в едно междучасие
я скъсали и разпорили на две, като дори не се извиниха като се разплаках!
След години на едно събиране на класа въпросното момиче,
което беше дало идеята за погрома върху чантата ми
ми сподели едно време как "сме" скъсали раницата ми и какви детски незначителни
глупости са правили, но пак не се извини, за нея това било детска история.
Да ама аз и досега си спомням с неприятно чувство как постъпиха с мен,
нараниха ме кофти тогава, не ме беше
еня толкова за чантата, колкото за отношението им!!!

Нямам натрапчиви спомени.
Темата ми е много интересна.