Имате ли натрапчиви спомени?

Втората част от поста ми е за тази тема, т.е. отнася се до авторката й, нейния спомен, извинение и т.н.

Теорията ти е напълно погрешна и ще задълбочи нещата. Наистина първите пъти е ужасно трудно да се говори, напр. на груповите събирания /виждала си в американските филми/, може да се осмелиш да говориш чак на третия-четвъртия път и то само малки детайли от случая. Но постепенно се отпускаш и говориш все повече и повече за нещата. Понякога хората мислят, че не работи, защото не чувстват облекчение веднага, но колкото по- стар и травматизиращ е случаят, толкова по- бавно човек се освобождава. Но след няколко отпускания и говорене вече се забелязва промяна. Мисля, че има доста инфо в нета по въпроса.

Да, имам особено неприятен натрапчив спомен и ми пречи. Лошото е, че не мога да говоря за него. Веднъж споменах на един от най-близките ми хора, стана конфузно и бързо сменихме темата. Доста пъти съм си мислела да потърся помощ от психолог затова, но сякаш нямам кураж и се опитвам да го потискам на инат.
...
п.п. Темата е много интересна, но уви пак ме върна към спомена, а обикновено се провокира в определени ситуации.

Много ми е интересна темата!
Имам спомени. Не бих ги нарекла натрапчиви. По-скоро са ярки. Толкова ярки, че все едно са от вчера. С точна дата, час, реплики, цветове... невероятни! Скъпи са ми!
Имам и лоши спомени. Те са свързани най-вече с детството ми. Избягвам да си ги припомням.
И много ценни за мен спомени. Един такъв е от ученическите ми години. Ходехме по бригади. Бяхме на квартири в силистренско село. Имах съученик - особено, но добро момче. Другите обаче не го възприемаха така, за тях той беше просто аутсайдер, имаше само един приятел в класа. Обвиниха го в нещо ужасно. Всички се отдръпнаха от него или го сочеха с пръст, или се правеха, че не го забелязват. Само аз станах и се възпротивих на тези отвратителни обвинения, които бяха организирани под формата на другарски съд. Той само мълчеше, не се защити, не каза една дума. Съмненията в него останаха, имаше някакво административно наказание и шушуканията не преставаха... Минаха два дни и той дойде при мен с толкова мили и приятелски думи, за да ми благодари, че само аз му повярвах, че само аз не допуснах, че той може да направи такова нещо, в каквото го обвиняваха, че само аз го защитих. Толкова ми беше скъпо това, въпреки че не беше изказано с много думи! Този човек, който не говореше с никого почти, който всички считаха за особняк, но с който аз някак си се разбирах без думи и преди това. Между нас остана нещо много ценно,без да е нужно да говорим за него. Почина в казармата от злополука. До днес си мисля понякога за него и ми липсва...  Рядко влизам в църква да запаля свещичка за баба, но когато го направя, винаги споменавам и Емил.

Сетих се какво ми каза мой познат психиатър за гоненето на такива натрапчиви спомени. Попитах го има ли начин да махна от главата си спомена от катастрофата, за която споменах по-назад. Той ми отговори, че това става като отидем някъде, сменим обстановката, натрупаме нови преживявания.
[/quote]
 
Точно това е и моето мнение...Може би и поради това, че доста често съм сменяла местоживеенето си, нямам някакви натрапчиви мисли...

Вероятно този близък не се е оказал подходящият човек, който да Ви разбере и евентуално нещо да Ви посъветва. Ако Ви е гледал с укор е ясно, че е станало конфузно. Можете да споделите това например с личния си лекар, ако смятате че може да му имате доверие. Възможно е той правилно да Ви посъветва. Невинаги за такъв проблем се ходи при психолог или психиатър. Не можете да очаквате, че личният Ви лекар ще се подиграе и ще каже на други хора за този ваш проблем. Може и с невролог да го споделите. Те също са в час за такива неща. Разбирам Ви. От една страна се срамувате да го кажете, а може би от друга страна се страхувате, че някой може да злоупотреби с Вашето доверие.

Имам, да, спомени всякакви, натрапчиви, не толкова натрапчиви, положителни, отрицателни, тъжни, весели... и какви ли още не. Аз лично се чудя как успявам изобщо да запомня толкова много неща.
Моето мнение е, че спомен се връща натрапчиво, ако е свързан с някаква неотреагирана или недоизказана/недоизживяна ситуация. Психологически това е вероятно опит, ситуацията да бъда обработена и да бъде изпратена при напълно забравените такива.

И аз имам подобен " срамен" спомен от детството ми. Имаше едно момиченце, няколко години по-малко от мен. Беше съученrчка на съседчето ми, което пък беше мой най-добър приятел. Той не можеше да понаiя момиченцето по неизвестни причини. На няколко пъти ме нави ами...да я ступаме. Е, ступахме я. Не е било чак бой, разбира се, но детето беше по-малко и само, а ние двама, и единия-момче. След много години стана така, че това същото момиченце започна работа в един мой магазин. Първо не се сетих коя е, но тя ме подсети. Всъщност нищо не ми каза за тормоза, а само назова името ми и това на съседчето ми, че ни помнела като малки и така...Не знам какво помни, беше много мила, усмихната, пили сме многократно кафе в магазина, открихме общи теми за разговор. До ден днешен тя не е споменала нито дума за онези случаи, но мен ужасно много ме е срам и няма да забравя...

Имам натрапчиви спомени за сънища, за събития- не. Защо, не знам. Може би имат свой подсъзнателен, символичен смисъл, но нямам никакво намерение да го търся.    

Натрапчиви спомени, в които аз съм виновна с нещо и не мога да си простя, нямам. Дори не се сещам за нещо лошо, което съзнателно да съм причинила на някого и да не смятам, че той го заслужава ( от собствена гледна точка с мотив ), та да изпитам вина.Иначе съм от лесно извиняващите се хора, ако нараня някого неволно и още на момента се опитвам да оправя нещата до колкото това е възможно и отсрещната страна ми позволи.
Спомени за неща от детството, които са крайно неприятни за мен имам и съм говорила с човека, който ми ги е причинил. Но тъй като той не се чувства виновен, това по никакъв начин не ми помогна нито да ги забравя, нито да отнеме горчилката и с времето все повече не мога да понасям въпросния човек. Да избягвам напълно контакта си с него е невъзможно поради факта, че ми е близък роднина. Но и не мога да простя на някого нещо, за което той не счита,че е сгрешил и да помоли за прошка.

Натрапчиви спомени нямам. Но имам много силна памет и помня в изключителни детайли събития, хора, действия, цели разговори. И това от много ранна детска възраст.

Не, не разясних добре - ситуацията не беше свързана с вина или срам, а шокираща и в същото време деликатна, така че трудно да се говори за нея. И понеже е свързана със смъртта на един от най-близките ни хора, не ни се връщаше към детайл от този изключително тежък момент и така си и остана несподелено с никого, а все така пред очите ми.

Според мен Бъди щастлива Ани е зациклила на този спомен, защото не може да се освободи от чувството за вина. Вероятно го е направила от завист. Но от друга страна е била само на 13 години. Мисля, че трябва да поговори с тази съученичка и да и каже какво изпитва.  Ако получи прошката и ще и олекне.
По принцип не е необичайно човек да се връща отново и отново към травмиращи събития. Това е доста мъчително и болезнено и някои хора по трудно преодоляват тези свои негативни изживявания.
И аз имам такива моменти. Обикновено пресъздавам в спомените си разговори /Какво са ми казали, аз какво съм отговорила или какво е можело да отговоря/.

Теорията ми за някой друг може да е напълно погрешна. Себе си познавам твърде добре, за да знам какво работи. Нямам проблем с чувството за вина, с признаването на вина и с извиненията, тъй като никога не ми е било набивано в главата, че трябва да съм перфектна и не ми е позволено да греша. Според мен натрапчивите спомени най-често се свързват с основни грешки при възпитанието. Обикновено се оказват виновни нечии майки, колкото и да са се старали да бъдат възможно най-добрите.

аз имам от време на време натрапчиви неприятни спомени, както и приятни, но понякога като се присетя и ми става гадно