Първите чувства и разсъждения

Три планирани бременности, двете от които завършили успешно. И трите пъти, първото чувство беше Страх. Първият път - от неизвестността; вторият път - от това, че вече знам + прекалено много информация; третият път - да не завърши като втория...

Забременяването не ми с случи "от първия път" нито веднъж - всеки път беше чакано и изстрадано по един или друг начин. За беда първата ми бременност приключи с аборт по медицински причини.

Първите чувства при втората бяха на някакво смайващо щастие, че най-после нещото, което ми беше извън контрола, се е случило. След това, естествено, изпитвах страх до последно, че и след като се роди бебето. Спомням си как в края на първия месец майка ми каза "добре де, няма ли да се успокоиш най-накрая? Живо и здраво и прекрасно ти е детето".

Всички тези страхове не ме накараха и за миг да се замисля дали искам второ дете. Тази ми бременност е по-спокойна сякаш, но отново се страхувам, особено с приближаването на датата.

Мечтая си за три деца, дано да успеем, че годините напредват.

И двете ми деца са планувани, но и при двете първото ми усещане беше някак двойнствено, хем увереност, че нещата трябваше да си станат точно така, хем изумление, от типа "Леле, толкова лесно било!" и после "Стига бе, пак ли уцелихме десятката от раз!". Страх, притеснения и терзания май не съм имала никакви съществени, защото карах прекрасни, леки бременности, дето не си и личаха особено докъм 8-ми месец, та и хората не ме притесняваха с реакции.

Така се случи, че и в двата периода бях извънредно заангажирана и натоварена в работата си, някак "отлагах" емоциите за времето на отпуска преди раждането, но и в двата случая излязох в такъв две седмици преди термин, мятах се на увиснали ремонти, освежаване, подреждане, шиене на нови пердета и кувертюри (много съм "гнездяща" преди раждане ), докато ми остане време да се концентрирам, почна да раждам и така...

И децата си "разпознах" някак от самото начало, но никога не съм ги чувствала част от мен, а съвсем отделни личности, с които в периода след раждането имахме сякаш телепатична връзка - те знаят какво очаквам от тях, аз предвиждам реакциите им, лесно ни беше да се напаснем. Като поизрастнаха вече не е баш така, уви.

Мъжът ми и той не е по ярките емоции, хем се опита да влезе веднага в роля на "компетентен татко", хем ако с първото имахме нет и "бг мамма" съществуваше, щеше да виси по цял ден тук и да се шашка. Вторият път сякаш се водеше повече по мен, аз реших да правя амниоцинтеза (нещо в един момент ми се стори, че твърде безотговорно го давам, пък бях на 38), той казва "О, задължително!". Да, ама тя нещо не стана, отказах се да мъча други изследвания, той веднага - "Ами няма смисъл", абе, вържи попа, да е мирно селото (т.е., не противоречи на жената, да ти е мирна главата ).

Сега като че ли повече се притеснявам за голямата в периода на пубертета й - дали съм добър родител, защо постъпва така, нормално ли е, защо иска или не иска това, защо аз й се вързвам и реагирам по определен начин...

Страх.. какво предстои от тук нататък, дали всичко ще бъде наред с бебето. Забременяването беше планирано и желано. Но всеки има своите страхове. Истинско щастие изпитах чак след като родих и ми казаха, че всичко е наред. Бих родила още 3(но едва ли...), нямам страх от износването  важното е да знам, че всичко е нормално и бебето е добре....

Същото усещам и аз, зачудих се тия дни дали това ме прави дистанцирана майка, която не е твърде привързана към чедото си, но реших, че не ме.  Много интересно чувство.

Три години ревях всеки месец като някакво ку-ку. Като видях 2-те черти не повярвах. След седмица направих втори тест- пак не повярвах и отидох на лекар. На него вече повярвах.
Една позната ми разказа за нейното първо бебе, как умряло и разбрала на прегледа, защото лекаря не чул тоновете и около 2 месеца седях с едни слушалки на корема почти всеки ден. Не че разбирах какво чувам.
Когато се роди, сякаш винаги е бил с нас. Таткото май откачаше повече и ходеше през половин час да го нагледа дали диша.   

първа бременност неочаквана -страх в началото и когато всичко прикючи  в 3 месец -много мъка.
Никога не бих си помислила ,че първата ми бременност ще завърши така.

Сега ,пак не беше планувано ,но аз имах своите съмнения и се подготвих психически за двете чертички ,когато ги видях много се зарадвах.
Но от тогава почти всеки ден се страхувам за нещо ,в началото дали ще мога да го задържа ,после дали ще се развие както трябва ,сега се тревожа за финансовата страна на въпроса и за това дали ще сме добри родители.
Таткото ,го чака с голямо нетърпение,добре че е той да успокои всички мои страхове.
Аз мисля ,че колкото и да е желано едно бебе ,винаги отначало има лека доза страх,все пак това е нещо ново за един родител.

Страх.От началото до края

Хммм, усещах....и аз не знам какво.
Просто не можех да повярвам, че това се случва. Имах си проблеми от доста години и всеки лекар, при който бях ходила обясняваше, че не мога да забременея по естествен път. Ще ми е нужна стимулация, медикаменти и т.н. А и 7г. бях все на лекарства. Бях ги спряла само за месец и хоп....изненада. )
Та около 2седмици осъзнавах факта, че съм бременна.
След това бях най-отнесената бременна, в добрият смисъл. ) Не ме е било страх, вече се радвах за детето, занимавах се с пазаруване, подготовка и т.н. )

За себе си мога да кажа, че първите усещания са били....свръхщастливи....неземни...
После идват разсъжденията и притесненията -нормално е...
После казвам на мъжа си - той е най-невероятното създание от мъжки пол. Винаге ме е гушкал и галил много-много след такива новини....
С него и себе си не съм имала никога спънки в това отношение...

Противозачатъчни ли? А почивка на шест месеца правила ли си? Защо си ги пила?

При първата бременност - бях в абсолютен шок. Отидох на гинеколог за едно, а той ми сервира че съм бременна. Седях и го гледах тъпо и даже го попитах дали не греши, защото на мен си ми идва редовно мензисът. Оказа се, че е т.нар цветна бременност. С таткото бяхме говорили за деца, но в бъдеще време. Той много се зарадва и каза, че съдбата ни поднася голям дар, че той много иска това дете и че е уверен,че ще се справим. Идеята за аборт изобщо не ни е хрумвала. По-късно сме си говорили, че ако можехме да върнем времето назад пак бихме постъпили така.Имах лека бременност - ходих си до последно на лекции /бяхме студенти/, бебо беше търпелив до деня на последният ми изпит- малко преди терминът .След като го взех реши, че е време да се появи на бял свят.Явно му писна от толкова много учене  Било ни е страх само за едно - дали бебето ще е здраво.
Втората бременност беше планирана - когато спряхме да се пазим се притеснявахме дали ще се получи.Разликата между децата ми е 9 години, но бебо стана от раз. Лошото бе, че се появиха усложнения и се наложи да полежа доста в болницата, а после и у дома за да задържа бебето.Много ме беше страх, да не го загубя. Слава богу всичко приключи с едно сладко здраво момченце.
Сега милото иска и трето дете - обещава да е момиче  , но засега съм му казала, че няма да го огрее. 
Не съм сигурна, че ще се справя с още едно дете, но все още имам време да размисля.

Нито една от бременностите ми не бе  планирана. И в двата случая изпаднах в ужас и паника.  Мъжът ми бе този, благодарение на които имаме двама сина.
Първият път - бях много млада имах други планове, не му беше време. Той каза - майка ще помага. И той тогава беше на добре платена работа- доверих му се. Вторият път- живеехме под наем в боксониера , аз работех извън София... Мислех , че ще умираме от глад - годината е Жан Виденовата... Нямаше хляб по магазините. А той ми каза, че това не е най - важно - както има за едно там и за две и място и храна. Малко преди да ми настъпи термина купихме жилището, т. е. той го купи за да съм спокойна.

И ето , че станаха мъже.

и аз изпитах страх ,винаги съм отлагала този момент,но имах увереност че ще се справя. Беше желана бременност в смисъл не сме правили конкретни опити а "когато стане стане".Дали мъжа ми е изпитвал това-незнам не съм питала точно това.няма как мъж да чувства същото както жената в този период. искам още деца,но като се замисля пак за бременност,раждане .............пак ме хваща страх .