Последните пет книги, които прочетох # 2

„Училища от камък” – Грег Мортенсън
Доста писах за нея в други теми, хареса ми естествено и още повече се доближих до делото на автора и хората в забравените места на Пакистан и Афганистан.

„Името” Джумпа Лахири
Пълно разочарование след толкова отлагане да я прочета. Не ме докосна по никакъв начин. Дали защото подобни истории не са особено нови за мен, дали защото героите ми се сториха зле „изградени” – като кухи контури... Нито един не ми стана близък и познат. Най-вероятно и семплият език не ми допадна. Сравнена с пищния и безграничен стил на Салман Рушди и вплитането на фантазии в повествованието в неговите книги, „Името” ми се стори просто нещо обикновено.

„Народна топка” Михал Вивег
В началото я възприех като обикновен разказ за емоциите и любовите през късните ученически години и тъжна равносметка за неудовлетворението на 40-годишните пораснали младежи. Но постепенно с очертаването на героите книгата започна да ми харесва. Сякаш в началото ме отблъсна „хленченето” за неуспехите н недоволството на хората на средна възраст, но после си представих познати подобни хора и случаи около мен и си помислих, че това наистина са сериозни неща – очакванията и стремежите преди завършване на училище и положението след около 25 години. Спомних си и от самите ученически години подобни любовни разминавания, както и възприемани като много красиви или много „грозни” момичета (а такива етикети често формират съдбата им по-късно...)
Интересна ми беше и темата за ролите, които дълго и по навик играем, защото сме започнали така някога, възприети сме така от средата, в която живеем и те са нашият опит за защита...

“Странна случка с куче през нощта” Марк Хадън
Освен вложената любов и разбиране в пресъздаването на образа на детето, авторът много правдиво е разкрил качествата на родителите – радвах се, че не ги е идеализирал.
Много човешки е представена темата за „хората с увреждания” (съвсем основателно младият автор е дал примери (чрез детето) как „странни навици и прояви имат и т.нар. „нормални хора”).
Така че темата ми изглеждаше по-глобална – изобщо за приемането, опознаването на различните (всъщност всички сме различни!); еднаквото право на всички да вярват в себе си и бъдещето...

„Всички на носа на гемията” Деян Енев
Не мога да кажа нищо особено, просто не ми доставиха някакво огромно удоволствие...
Не ги запомних, може би защото разказите са многобройни. Вярно е, че харесвам и кратки разкази от по 2-3 странички, но тук наистина ми бяха много на брой в сборника и не забелязах някакво обединяващо единство в тематиката или настроението, както се случва в други сборници с разкази, които са ми харесали.
На моменти усетих, че авторът наистина е почитател на Йовков, Селинджър и Бабел. (ако не бях прочела този факт на корицата на сборника, може би нямаше да усетя, но сега наистина ми се стори така).
Освен това аз май не възприемам много разказите, в които има явен биографичен елемент или видимо лични преживявания на автора. А не би трябвало да ги възприемам зле, често се черпи най-вече от личния житейски опит, но... – нещо в това ме дразни, когато изтъкването е буквално и често.

Последният разказ ме отблъсна най-много и се изненадах, че сборникът завършва с него...

„Историята на майка и татко” Едвард Хуем  
Като другите норвежки книги от поредицата (на Анне Рагде) очаквах малко повече. Тук стилът ми се стори сух и същевременно наситен със скучни за мен детайли. Но пък от друга страна затвърди усещането, което получавам като чета скандинавски книги – сякаш това е един различен далечен свят със специфични особености в нравите и бита – особено провинциална Норвегия, Финландия...
С времето установявам, че не им е било лесно никъде на младите едно време – ни на север, ни на юг; ни на изток ни на запад – навсякъде е имало консерватизъм и неизбежно подчинение спрямо по-възрастното поколение, предразсъдъци и наложено съобразяване с обществото.
Мислех, че това е роман, не знаех, че е биографична книга. Но във всякакъв случай е прекрасно да се напише/прочете книга за родителите.

„Химн” -  Айн Ранд
Струва ми се, че една книга от жанра антиутопия ми е достатъчна. Първо, защото не издържам дълго да чета такива книги, второ, защото ми се виждат сходни и нищо повече не ми дават.
Опитвала съм „1984” (не до края – но се каня някога все пак да я дочета) и „Ние”.
„Химн” ми се стори по-елементарна с начина, по който накрая директно се възхвалява противоположната на колективизма идея и съвсем буквално е направено противопоставянето и триумфа в крайна сметка. А и всяка друга крайност, дори и да звучи предпочитана в сравнение с отхвърляното явление, все пак си остава крайност и тази екзалтация на финала не знам дали би довела до нещо много по-различно от поредно безумие. Аз сякаш все клоня към "скучната" умереност...
Не ми понасят такива книги – съвсем осезаемо се пренасям в тяхната атмосфера и си представям какво би било, ако трябваше цял живот да живеем под диктатура...

„Вселената според Гуидо” Любомир Канов
Още с първия разказ се настроих на вълна Салвадор Дали като „видях” разтичащия се часовник, познат и от сюрреалистичната картина. И правилно съм се настроила, защото фантасмагориите продължиха. Това ме забавляваше и ми допадна повече като начин за представяне на идеи в сравнение с буквалното изобразяване на човешката и обществената гадост при едни автори или познатия антиутопичен подход при други.
Героите и случките често изглеждаха отблъскващи, но това не събуди неприязън у мен; гротескното и изкривеното им изобразяване не породи въпроса „ Ама как може?!”...
Малко изморяващата беше тъгата, носталгията, непримиримостта. Най-много ми допаднаха разказите от първата част и донякъде третата. Разказите за детството са особено трогрателни.
Не мога да отрека, че Канов пише красиво и богато.