Деца с увреждания в 1-ви клас да НЕ се записват в специални училища,с изключение

Райка го е казала много добре. Аз ще цитирам една Директорка на градина, която ни беше писала по повод едно наше становище за прословутите Центрове за настаняване от семеен тип, които не са нищо друго освен луксозна петзвездна институция за отглеждане на деца. Понеже в това становище пишехме, че не нови луксозни институции за изоствени деца трябва да се създават, защото така стимуламе на практика изоставянето още повече, а да се инвестира най-вече в Услугата Образование. Центрове в дворовете на училищата, психолози, сурдопедагози, логопеди, ресурсни... на щат в самите училища и т.н... Цитирам директорката:

Преди 10 години в нашата детска градина дойдоха първите деца със СОП – тогава този термин го нямаше , бяха 4 деца с увреден слух, за които Общината назначи сурдопедагог.
 Трябваха ни няколко години , за да разберем, че преди специалистите – лекари, психолози, логопеди, рехабилитотори, най-силна целебна мощ има животът с другите деца.
 От есента на 2010 ние имаме дневен център, който общината построи и разкри в сградата на детската точно с тази цел – децата да имат всички специалисти, от които се нуждаят , но да живеят с другите деца.
 
Вярната посока е тази!!
 
Райна Хаджийска – директор на ЦДГ „Калина“ – Дупница и на Дневен център за деца с увреждания –

а във връзка с това какво реално е прието от тези хубави неща като помощен учител , повече часове ресурсен, психолози в училищата и други екстри ,,,,,,,,,,,,, та кое от тези ще го има от тази учебна година и или нещата са само в проект

Абсолютно никаква идея нямам, това е проектозакон на МОМН, първо трябва да се напише той, плюс всичките му стандарти, вкл. и този за Приобщаващото образование, и след това да се приеме от НС.  Призлява ми като си помисля... До края на тази година белким мине през НС. За тази учебна година освен облекчени раници и някои учебници, облекчени като материал, не разбрах друго реално да има. за новата година.

ТЕО, а проектът може ли да се прочете някъде?

По конкретния въпрос - да се приеме, че всички деца в първи клас задължително трябва да бъдат в масово у-ще, би означавало да се отрече индивидуалния подход към всяко дете. Надявам се новите стандарти в достатъчна степен да зачетат мнението на родителите и да не ги въвлекът в още по-утежнени административни процедури.
Лично моето мнение е, че за много деца в начален етап ПУ може да е подготвителна стъпка към училищното обучение въобще и- дейности по самообслужване, ако щете - усвояване на уменията за работа на маса и ред други на вид елементарни учебни навици и умения, за които понякога е необходимо доста време.
teo7777 моделът, който описвате звучи добре, но изисква сериозни материални и човешки ресурси, а именно - множество специалисти в услуга на едно дете, класове с по-малка численост (10-12 ученика, от които 1-2 с нарушения), сериозно обучение на масовите учители, достъпна среда и др. Не си представям истинска интеграция и включване за дете с умерена или тежка умсвена изостаналост, аутизъм+УИ, множество увреждания да се случи без изброените и други предпоставки.
Опасявам се, че отново всичко звучи добре, но пари ще се окаже, че няма. И сега е заложено да има достъпна среда, колко са училищата с рампи?

Aми изисква, да, въпросните човешки и материални ресурси се случват с пари, нали така?! А сега знаете ли какви пари се отделят от нашите общи данъци за целта? Писах по-напред, преди да търсим и настояваме за нови и допълнителни пари, трябва настоящите да ополозтворяваме ЕФЕКТИВНО, разбирайте в полза за децата, а не за държавни структури и служителите им!

Как е сега, знае до болка всеки един родител, проблемът е как да се променят нещата, системата и настоящата организация, понеже е очевидно, че обрича стотици деца да са без какъвто и да е шанс за бъдеще, деца притежаващи и потенциала и възможностите, обречени само и единствено по медицински показатели.

И това дето всички обясняват как било безумно сложно, като как щяло деца с множествени увреждания в обща среда, ама лежащи били, ама не знам си какво, не ставали за нищо...., ами не, оказва се, че изобщо не е толкова сложно и трудно, на всичкото отгоре, представете си, в много краища на България, се случват чудеса именно с тези деца, само и единствено благодарение на Човеци... Тези чудеса благодарение на въпросните Човеци, педагози по призвание, се случват не от вчера, и примерите са много за чудесата им. Човешкият фактор е всичко, парите са после, ако нямаш и не подготвиш и си осигуриш, обучиш първото, каквито и пари да наливаш в системата, ще са като в продънена торба....

Откъде да го отпочна да давам примери, не знам, дали с легендарния учител в нашето обикновено квартално училище, дето преди много години в най-тъмните все още времена, повярвал в едно дете с аутизъм и това дете, благодарние на неговат вяра в способностите му, при възможно най-строгите изисквания, завъшрва само с шестици..... Дали с детето със слухови увреждания в училището ни, което според дъщеря ми ще стане най-великия Мим в историята на човечеството, дали с Препоръките и мнението на Европейската комисисия по социални права и категоричното й мнение по отношение на спецаилните училища и категорично недоказаната им полезност за децата, не просто у нас, ами в цял свят! Обратното, всички изледвания сочат едно единствено нещо, ВРЕДА, за децата, не каква да е, а огромна!

Простите човешки истории са най-истински, затова копирам една такава, историята на една майка и на третото й дете, с множествени и тежки увреждания...


"Дъщеря ми е на девет години.
Сляпа, с епилепсия и детска церебрална пареза след вирусна инфекция в бебешка възраст.
 Първите две „терапевтични” години от живота й минаха в група за деца с увреждания в „масова” детска ясла- през 1999-2000 година това беше наистина революционен пилотен  проект,  втория след „Карин дом” Варна. Идеята за  създаването  му/ с проект  на посолството на Великобритания и на тогавашната директорка на яслата , сега терапевт в Дубай!!!. Целта е била спасяването на яслата от закриване поради липсата на деца. Към момента на създаването на т.нар. център за деца с увреждания  в яслата, т.е преди да се роди дъщеря ми и да се „преквалифицирам” в родител на дете с увреждания, бях журналист, кореспондент на столичен ежедневник и на тогавашен електронен бюлетин на Европейската комисия в преприсъединителния период на България към ЕС. С огромен възторг описвах ентусиазма по  реализацията на проекта, но малко по-късно осъзнах, че няма нищо по-жестоко от българската администрация, която е способна да унищожи всяко добро начинание още в зародиш.
Създаването на центъра мина през остри родителски протести против настаняването на деца с увреждания в яслата, с аргументите, че това е опасно за здравите. В двора на яслата възпитателките разделяха децата на две групи-„специалните” в единия край на двора, здравите в другия. Едните си седяха в количките като кукли, докато  две лелки край тях разискваха битови клюки и болежки, вместо да ги занимават с нещо или  поне да им разказват какво се случва със света около тях.Покрай другите персонала се суетеше  и тичаше -да не паднат, да не се нараранят... По-късно процеса на работа, организиран от британски специалисти , включително квалификация на терапевти, възпитатели и обслужващ  персонал, представляваше терапия на деца с различни увреждания от 3до 5г възраст в специалните кабинети и последващи занимания и хранене в „масовите” групи заедно със здравите деца. А майките на здрави и „нездрави” деца по естествен начин стопиха  „ социалното” напрежение и различия. Което всъщност е всеобхватната цел на интеграционния процес, от който се нуждае обществото ни!
 Докато проекта беше под надзора на британските партньори, се развиваше добре. На по-късен етап директорката беше принудена да напусне, вследствие на  интриги, подпомагани от общински служители-това е обичаен  повсеместен административен манталитет за България.. Новата директорка, протеже на кметицата на общината, с  психологически тормоз / доказан с жалби и медицински документи/ принуди всички специалисти , обучавани от британския екип, да напуснат, после родителите на деца с увреждания се отказаха от услугите на центъра и  на мястото на центъра  се създадоха нови яслени групи за здрави деца, а „бракът” с увреждания беше преместен в ИЗОЛИРАН !!!дневен център- въпреки неистовите протести на родители. И така създадена, новата ” социална услуга”  в същността си не се различава от институциите за изоставени деца, освен, че от едната родителите си ги водят и прибират у дома.

Опита ми да настаня дъщеря си в масова детска градина претърпя  унизителен неуспех.
Обясних на директорката, че детето ми  е със съхранен интелект и има нужда основно от присъствие в ЕСТЕСТВЕНА ОБЩЕСТВЕНА детска среда и че няма да ангажирам персонала по никакъв начин, а за „специалните му потребности” ще идват специалисти от Ресурсния център. Получих категоричен писмен  отказ, в който дебело се подчертаваха диагнозите и уврежданията на детето ми, т.е. колко е некачествена дъщеря ми, поради което нямала място там. Нито една институция не реагира на жалбите ми, други проблеми ме забавиха да подам жалба до КЗД и в съда. Нещо повече, от общинския отдел по образование ми отговориха колко разпоредби са нарушени с отказа на директорката, но не направиха нищо. После за известно време посещавахме Ресурсния център. Екипът беше много симпатичен, но  някои от тях със спорен капацитет като специалисти.  На логопедката възможностите й стигаха до там да пее песнички на дъщеря ми, а една от терапевтките имаше   меко казано нестандартна артикулация и  дикция . В занималните миришеше на мухъл / а децата със зрителни проблеми са с изострено обоняние и някой би трябвало да го знае/, в стаите се влизаше трудно с количката, през стъпала и тесни врати... Нямаше помощни технически средства, само  стари очукани мебели и подръчни материали за работа. И понеже като логопед и специален психолог се справях далеч по-ефективно, макар и непрофесионално, прекратих посещенията ни там.

През 2009 година дъщеря ми постъпи в подготвителна група в общообразователно училище. Стаята за  „специални” занимания беше разположена срещу ужасно смърдящите тоалетни, представляваше  склад на чинове, столове и други непотребности,  и в едно ъгълче   терапевтите от ресурсния център / и тази с особената дикция/ провеждаха НЯКАКВИ занимания С ПОДРЪЧНИ СРЕДСТВА. Предложих на терапевтите да се обърнем към директорката на училището  ресурсния кабинет да бъде  преместен. Споменах, че за децата  с увреждания / особено ментални и сензорни/ е от образователна важност да има обособено учебно пространство- за да се научат   ДА РАЗЛИЧАВАТ И ОСЪЗНАВАТ този характерен процес от всеки останал от битието им. Обясних, че вниманието на дъщеря ми е ангажирано с ужасната миризма, а не със заниманията на логопедката и че детето, седейки в инвалидната количка, а не в терапевтичен стол или вертикализатор- трудно ще си създаде точна представа за учебен процес.
Понеже нищо не се промени, напуснахме и подготвителната група.
После дъщеря ми постъпи в първи клас в друго общообразователно училище. Класната й чистосърдечно призна, че е притеснена от много неща, защото не е работила с деца с такива проблеми, но ще направи всичко по силите си дъщеря ми да се чувства добре в класа й. После аз обясних на другите деца по разбираем  и достъпен за тях  начин, че дъщеря ми е в това състояние, защото едно дете по невнимание я е ударило и ги помолих да бъдат много внимателни един към друг. По-късно от всички стаи се чуваше блъскане на врати, викове, тичане, а  нашата класна стая сякаш беше празна. Споделих с класната ни и тя каза- „ами аз обясних на децата, че ако вдигат шум, Песи ще я боли главата и сега нямаме никакъв проблем с дисциплината”. Когато излизаме от стаята с дъщеря ми-децата ни правят път и ни изчакват. Родителите ми помагат по всякакъв начин. Съучениците й подаряват  „вълшебни” рисунки, които „трябва да я излекуват”.... Едно момче Симеон, определено от специалистите като „хиперактивно”, цял месец  пазило един кроасан в раничката си , докато дъщеря ми боледуваше. Накрая Симеон казал, „Госпожо, Песи май няма да се върне повече при нас....А Волен го апострофирал”Не бе, Мони, най вероятно майка й не може да я доведе, защото  инвалидната количка трудно върви из снега, защото улиците от месец не са разчистени.”
В края на учебната година, след тържественото връчване на свидетелствата, благодарих на родителите и учениците, че направиха първата учебна година на дъщеря ми толкова хубава и вълнуваща, уточнявайки, че има вероятност да се местим в друг град и че всички ще ни липсват. Родителите и децата бяха истински развълнувани, а някои от децата ме попитаха „ ама защо ще се местите, нали не сме я наранили Песи с нещо?”
 В крайна сметка, наблюдавайки от девет години целия този сектор, съм категорична, че:
Присъствието на децата с увреждания в общообразователните училища и детски градини е по-полезно за здравите деца, а успешното образователно и социално адаптиране на децата с различни трудности е въпрос на  съвместни позитивни усилия на родители и институции и на държавна политика.
Имайки предвид информацията ,която съм получавала от родители със сходни проблеми смятам, че специализираните училища са добър, но много крайно изкслючителен вариант !. НО!!!Такива училища не могат да се открият във всеки град или село и тези деца отиват там, където ги има. Живеят в пансионатни условия, ако родителите им не се преместят заедно с детето и то ако училището е в голям град с възможности за намиране на работа. Така или иначе това е свързано с огромни неблагополучия:
1. В пансионатния живот децата по принцип са сравнително неглижирани, т.е те са предимно източник на заетост и заплати за персонала. Често са жертва на организираната просешка мафия, търговия с наркотици и в зависимост от възрастта -на проституция.  
2. Ако родителите се преместят заедно с детето и си намерят прилична работа, имат разходи за квартира, която изяжда поне едната заплата, което води до обедняване  до доживотно мизерно оцеляване.
3. Тези училища не предоставят  и не стимулират постигането  на достатъчно висока квалификация, така че децата  да са конкурентно способни на пазара на труда, а социални предприятия по принцип няма или там, където ги има са на ръба на фалита, защото няма държавна политика за съществуването им.
4. В специалното улилище не може да се продолее изолацията  и  съответно невъзможността за адаптация в стандартната обществена действителност.

Според мен трябва да има специализирани паралелки в масовите училища, особено в малките градове.


           При паралелка в масово училище специалистите ще могат да обясняват на останалите деца и ученици как по-лесно да разбират или просто да изграждат поведенчески манталитет с децата с увреждания.

Защото в крайна сметка целта на реформата е от една страна по принцип гарантиране на достъпа до образование на децата с увреждания, но и  чрез образование адаптирането им към естествената социално-обществена среда. Едновременно с това да се създадат условия и за адаптирането на  "социално-обществената среда" като отношение и разбиране към и на децата с увреждания. Дали детето ще се адаптира, зависи от  единствено и само от позитивното  желание, отношение и УСИЛИЕ на родителите и учителите/ персонал, специалисти и т.н./
Когато затвориш едно дете в специфичната му среда, напр. дете с двигателни проблеми в инвалидна количка- като си изтърве химикалката, в специфичната му среда учителката ще му я подаде, но в "масова"-та  или Иванчо СЪПРИЧАСТНО ще му я подаде ,или то ще види как Иванчо  си изтърва химикалката и  САМ СЕ НАВЕЖДА и ше бъде естествено провокирано да направи същото.
При децата със слухово-говорни проблеми в специфичната им среда обучението става по пряк  почти пасивен начин- т.е "набива им се в главите",  това, което трябва да усвоят, но в "масова" по косвен път детето има повече възможности да осъзнае и научи какво правят "здравите" му връстници, и т.н.
И любимият ми пример: ако затвориш една маймуна в клетка от три квадратни метра, не можеш да очакваш тя да се научи да прескача  петметрови огради, дори и да я дресираш....
И още един конкретен пример- в Ботевград в общообразователно училище „Васил Левски”, едно от най-големите в града, в едно от крилата му е базиран дневен център за рехабилитация на деца с увреждания, и е построен спортен комплекс с басейн, в който се извършва хидротерапия на деца с увреждания. Дневния център е доста занемарен, но самото му базиране е изключително удачно откъм интеграционна философия.


С уважение,
Красимира Обретенова"

Благодаря за споделения разказ 
Тео, повечето родители говорят / вкл. и аз/, че е добре да има специализирани паралелки в общообразователното училище, а ти беше казала , че това се отрича и се предлага някаква сграда в двора или до него. Каква точно е разликата?

Ами във всички европейски документи, ще потърся да цитирам дословно, от опита си в реалността и практиката, понеже са минали през тези "специални паралелки", са много лаконични и категорични, не се получвало.... Тези класове и учителят им били наричани от другите деца, учители и персонал изобщо: "класовете на бавноразвиващите се" примерно..... Все определения и етикети на целия клас и учителя им, от този сорт.

Лично според мен най-доброто е възможности за максимално гъвкави програми и форми на обучение, съобразени с индивидуалните потребности и обстоятелства на детето. Т.е. възможности за обучение и в масов клас + индивидуално + дистанционно, всичко това комбинирано, което да е отделна форма на обучение, обезпечена финансово.  Отделно гъвкави и свободни възможности на училището (автономност и свобода на възможностите) и директора да привличат всички необходими специалисти, които са им необходими, било на щат, в зависимост от потребностите на децата си, било на договор, няма значение, всичко съобразено с конкретните деца и потребностите им, обучаващи се в училището или градината.

И ресурсните центрове и специалните училища, заедно със специалистите си и специалните си методики, предмети, материали и всичко, трябва да забравят статичното си положение, Сградата си, и да станат Мобилни. Да разкрият кабинети и центрове в самите обикновени и масови градини и училища. А училищата и градините да имат възможност и да са обезпечени за целта да привличат нужните им специалисти от всички възможни структури, било центрове, ресурсни, логопедични, други, било университети, всичко в зависимост от местната си общоност и обстоятелства в нея....

В момента в нашето най-обикновено квартално училище има ок. 20 деца, с Етикета СОП. Те са си в обикновени паралелки, а не в специални, единственият им проблем е, и на тях и на ресурсния, че децата в клас са много, няма и изобщо липсва необходимата им адекватна образователна подкрепа, и като специалисти, и като материали, среда..... Никак няма да ми хареса варианта, да ги отделят в "специална паралелка"..., сякаш са някакви.... прокажени....

Не знам, аз не ги харесвам тези неща.

От СОП до СОП има огромна разлика. Имам приятелка с хиперактивно дете, то също е с ресурсно подпомагане съответно, но няма умствено изоставане.
Ама и моята Мария е със СОП , а не може да говори, има сериозни проблеми с моториката и тн.
Та имам предвид, че докато първото дете с подпомагане може съвсем спокойно да се справи с учебния материал, при нас не виждам как ще стане. Затова и през цялото време идеята ми е, че нуждите са коренно различни, както и възможностите на децата.
Отсега казвам, че дъщеря ми няма да се научи да разказва уроци и да решава задачи спрямо материала на първокласниците, а какво да говорим за по-горните класове. Може и да стане, но на нея ще са и нужни 5 години , да речем.
Затова за мен е важно тя да научи това, което може, но да научава, а не да гледа другите как учат.

Лично според мен най-доброто е възможности за максимално гъвкави програми и форми на обучение, съобразени с индивидуалните потребности и обстоятелства на детето. Т.е. възможности за обучение и в масов клас + индивидуално + дистанционно, всичко това комбинирано, което да е отделна форма на обучение, обезпечена финансово.  Отделно гъвкави и свободни възможности на училището (автономност и свобода на възможностите) и директора да привличат всички необходими специалисти, които са им необходими, било на щат, в зависимост от потребностите на децата си, било на договор, няма значение, всичко съобразено с конкретните деца и потребностите им, обучаващи се в училището или градината.

Съгласна съм с твоето мнение - много сърцати специалисти и в момента се опитват да се борят със статичната и трудноподвижна система. Уви, все се оказва, че желанието им да развиват дейности в най-добрия интерес на детето са едва ли не незаконни.
Надявам се това да се промени, масовото училище да отвори врати за всички и да поеме отговорността и инициативата.

Баш за това дето пишеш иде реч, че Всяко дете е Различно, ама много различно. И именно в това различие е най-голямото богатство!!! Ама не просто морално и духовно, ами и съвсем практично, и икономически и финансово, за обществото. Е, това, когато го проумеем, ще сме се оправили..... Богатството и просперитета ни са възможни, когато оценим Различността си като индивиди и полезността си именно като Различни за обществото, а не като Еднакви. Никакви полза няма от нас, Еднаквите, по простата причина, че никога не сме били еднакви и няма как да бъдем, всеки един от нас е Различен. Най-богати са тези общества, които ценят и използват ресурса на Различността и индивидуалността на индивидите си, от които се състои, потенциала на всеки, а не се стреми да ги постави в калъп и еднаквост за удобност на устройството и системите си.

Не знам какво да кажа повече от Краси Обретенова, децата с увреждания, са в пъти по-полезни за останалите деца в класа, групата, със самото си присъствие и потребности..... Те допринасят по уникален, неповторим и естествен човешки начин относно възпитанието в естествени понятия като Човещина и толерантност, и за едните и другите...., ама адски простичко, без приказки, нещата просто се случват..... Ние възрастните дори няма, а и е противопоказно според мен, да се намесваме, защото вероятността да объркаме детето с изкривените си понятия е в пъти по-голяма, отколкото ако ги оставим сами да се Приобщят едно към друго.

Вижте, у нас обърквацията е голяма, Интегрирано и Включващо образование са синоними на един и същи безумно остарял процес, дето слагаш детето, и чакаш да се адаптира към статичната система. Като не се адаптира, отпада! Детето трябва да се адаптира, а системата е статична. Тя е център,  съществува сама за себе си, детето съществува, за да я има системата...

По цял свят Приобщаващото образование значи съвсем различно нещо, променяш системата, гъвкава, способна, адаптивна, автономна като възможности, за да се адаптира към Всяко дете.

Детето е Уникалното и Центъра, а не Системата. Системата е Услугата, дето съществува в служба на детето, за да осъществи Уникалния му потенциал, такъв какъвто притежава.

Простичка схема, на всичко дето изписах!

http://dox.bg/files/dw?a=660b020f3c

Да, така е, цял живот в кюпа са ни опитвали да ни вкарат, различните винаги са сочени с пръст.
В нашата ДГ в момента нещата са точно така, както поне аз ги виждам. В началото имаше логопедична група, но децата останаха само 2-3 и полека лека ги събраха с масова група, главно от гл. т . на разходосъобразност. В началото нашите деца само ги бутаха на последните столчета да не пречат на другите, докато имат учебни занимания и т.н. Намесихме се родителите и сега вариантът е докато другите деца имат уч. занятия, нашите също имат групово занимание според възможностите си - в отделен кът. След това децата играят заедно и който когато има час, го привикват за логопед, психолог и т.н.
В началото моята дъщеря беше по-агресивна - нова обстановка - шумове, много дразнители. Съответно имаше проблем с хапане и скубане. Сега, когато им се обръща специално внимание, тя е спокойна, което се отразява и в играта с останалите деца в масовата група, както и на възприемането на учебния материал.  Имат си 2-3 деца, които много ги закрилят и помагат