Какво има след смъртта извън християнския догматизъм

Тц, тц, кой не е чел темата.
Щели сме да се преместим на друга планета, душите ни де.

Почти всяка религия предлага и пакет "живот след смъртта" под някаква форма - което пък винаги донякъде обезценява живота тук и сега.

Ами все пак при вечния живот, ти си си все още ти и отговаряш за делата си. Докато при прераждането, един рестарт оправя всичко. Да му мисли следващото ти тяло.

Да бе, а когато цялата Вселена изчезне, ще се преместим в паралелна. И въобще отърване от живота няма. Само уроци, уроци и пак уроци!... Не е ли досадно?!

Защо да го обезценява, напротив, дава надежда, че там някъде може да бъде по добре, предупреждава, че може да е и по зле. Това прави живота още по ценен, защото в един кратък отрязък от време си този, които предопределя съдбата си или тази на душата /зависи от религията/.


Много даже, но защо човек винаги се е стремял към безсмъртие.

Защо само в кратък отрязък от време? При идеята с прераждането непрекъснато определяш съдбата си, нали така - при всяко прераждане?


Поради най-банален страх от голямото нищо след смъртта?

Мисълта да те няма изглежда плашеща, но пък реално в това няма нищо страшно. Може би ако го осъзнаем няма да имаме нужда от вяра в невъзможното.

    Ако хората се раждаха изцяло с душевната си настройка от миналата инкарнация няма как да приемат импулсите на епохата в която се инкарнират. Те биха навлезли в пълен конфликт с новата действителност. Ако един рицар от средновековието се пренесе в днешният живот той няма как да получи полезни опитности от новият живот. Затова е нужно да има един период на пренастройка. А именно ранните детски години и съзряването. За да може човек да се нагоди към новите условия. Затова човек постепенно с напредването на годините и узряването си става все по - съзнателен за своята индивидуалност. Все пак, непреходното в човека и дълбоките опитности, които той е придобил в миналата инкарнация никога не се губят. Именно затова, хората се различават толкова много в зрялата си възраст. Тук става въпрос не човек да си спомня точно ситуациите в миналият си живот, просто той живее с техните плодове в сегашният.
  Примерно никой не си спомня колко трудно му е било да се научи да чете и пише в зрялата си възраст. Ако един човек, когато започне да пише в зрялата си възраст си спомняше всичките трудности които е изпитал при заучаването на всяка буква, той не би бил в сътояние да напише нищо. Важен е резултата, а именно, че вече знае буквите и може да пише.

   Всеки е свободен да има свое мнение по тези въпроси, даже в днешната епоха много повече от колкото преди.   Когато човек търси причината за нещата, непредубедено и с жаждата за обективно знание, той винаги намира обяснение на това което го вълнува. Понятно е, ако един човек търси знание по този начин. Непонятно  е когато човек вече си е изградил обяснение за нещата и не може да се примири с факта, че може да има и други обяснения освен неговата индивидуална позиция.

А къде са обясненията всъщност? Аз виждам само хвърлени твърдения (което е различно от "обяснения").

За наследствеността ще обясниш ли или не ти харесва въпроса?

   Всяка наследствена линия притежава определени качества на тялото. Обикновено се проявяват доминантните гени. При човека също е характерно и кодоминантно унаследяване. Така определени наследствени линии могат да имат натрупване, както на положително така и на отрицателни морфологични или анатомични белези на индивидите с все по - голямото разклоняване на родословното дърво.
   Човешката индивидуалност когато се насочва към инкарнация избира да се въплъти в потомък от такава наследствена линия, каквато най - добре отговаря за нуждите на нейното развитие.  Тя ще избере онова тяло, което би било най-удачният ''инструмент'' за нейното развитие. При това, ще го избере от позицията на едно свръхсъзнание / характерно за живота между смъртта и новото раждане/, което е много по- всеобхватно от съзнанието което има човек между раждането и смъртта.
  Затова и един дух, който трябва да се инкарнира и да придобива опитности в земният живот като композитор, ще избере точно определена наследствена линия.  Той ще избере да се прероди в потомък с определено изострена чувствителност както на целият слухов апарат, така и на зоната в кортекса в главният мозък, който отговаря за анализа на информацията. И най -талантливият и опитен майстор  не може да прояви способностите си без подходящите инструменти.

Талантът и интересите въобще не се унаследяват и нямат нищо общо с гените. Интересите до голяма степен се формират в и от семейството, т. че може да изглеждат като унаследени. Те са продукт на средата обаче. Така например, децата на лекар или адвокат често наследяват професията на родителя си, не защото имат талант или интереси в тези области, а защото такава е семейната традиция и образованието и възпитанието, което са получили. Когато става въпрос за голям талант или гениалност обаче нещата са точно обратни. Децата на гениите са повече от посредствени,  че дори и малоумни. Човек наследява от родителите си плът и кръв, някоя наследствено предавана болест, евентуално. Нищо повече.

А кои са тези, които избират да се преродят в тяло с посредствен мозък, увреден слух и наследени психични заболявания например? Да сложим в добавка и родители-насилници.

Защото само една много малка част са композиторите, родени в идеални семейства. Повечето хора се раждат при условия, които едва ли биха избрали сами.

И ако не стигат телата на композиторите - кой има предимство сред всички желаещи да заемат такова?

Въобще не съм съгласна. Със сигурност за интелекта, темперамента и паметта наследствеността има огромно значение - дори решаващо.

Кои са тия малоумни деца на гении?

Благодаря на Xylometazolin за търпението, с което обяснява всеки път.
А Tea13 не разбира или не иска да разбере какво имам предвид. Не става въпрос за възпитание, среда или традиции, а конкретно за гени. Няма как да се отрече унаследяването на повечето характеристики на личността.

Има една философска теория, но първо ще дам примерите и после ще обясня теорията.
Представете си, че се намирате близо до слънцето (не толкова близо, за да ви убие, естествено, но все пак близо). Наблюдавате го пред фотофилтърово стъкло. Филтърът пропуска само 4% от светлината на слънцето. Т.е. виждате само 4% от светлината му. Ако смените филтъра с такъв, който пропуска 5% светлина, в ретините ви ще настъпят необратими изменения, т.е. очите ви ще изгорят  и ще ослепеете. Значи, има едни 96% слънчева светлина, които ние никога няма да видим, защото сме ограничени от сетивата си.
Друг пример- за мравката, която ходи по перваза на прозореца- това е целия й свят. Тя и идея си няма, че след перваза има стена, стая, коридор, стълбище, свят навън, космос....... Това е така, тъй като сетивата й са ограничени. Мухата е свикала да вижда света на фацетки (заради структурата на очите си), някои животни виждат само черно и бяло- за тях това е истината за света.
Та теорията е, че човек никога не може да прозре истината на 100 %, просто защото е ограничен от сетивата си. Теорията продължава с хипотезата, че човек ще прозре истината само тогава, когато "се освободи" от ограничените си сетива- а това става, когато умре. Има логика, но има логика и в твърдението, че нищо няма да прозре, защото докато е жив има поне тези 4%, а после и тях ги няма, т.е. работата отива на "или всичко или нищо".  Да не забравяме и, че никой не ни е обещавал да има логика в цялата работа- това не е математика  
От друга страна не съм сигурна ако можех да избирам да имам така да се каже свърх сетива, дали бих избрала да имам. Т.е. в първия случай да гледам без филтър светлината на слънцето и да не ослепея. Т.е. сетивата ми да можеха да улавят всичко- слух, зрение, вкус, мирис, усещания на 100%. Замислям се какво ли бих видяла, усетила, чула и т.н.- паралелни светове, духове на умрели и други щуротии. Някакси все още ми се ще да си тъна в блажено неведение, че поне в тоалетната съм сама.  
Има теория, че всички екстрасенси и тем подобни (говоря за истинските, не шарлатаните) имат по- изострени сетива, за да виждат разни неща. Но все пак да не забравяме историята на Икар, а именно, че прекаленото любопитство убива.