Какво мислите за детския плач?

Е, щом е за по принцип - мисля че детския плач не е нормалното състояние за дете. Възрастния затова е възрастен, да предвиди/избегне/предотврати причините.
Всичко зависи от възрастта, дали ще е с отклоняване на вниманието + обясняване, дали ще е само обясняване при едно по-голямо дете, или пък задоволяване на това, което причинява плач, ако е необходимо - плач от глад, жажда и т.н.
Игнориране съм прилагала само през бебешкия пубертет, но преди това отклоняване на вниманието, т.е. или си тръгваме или отиваме на др. място, след което обсъждане на ситуацията. Опитът ми с нея показа, че игнор, но оставане на място или говорене в момента на бурята имат за резултат рев посиняване, просто изключваше, нито приемаше, нито предаваше.


За травмите е ясно, едва ли има разногласия тук...

Когато приспиваш бебето си вече 5 часа, и най-накрая си успял и другото ти дете, примерно 4-годишно, писне и реве, че му няма играчката примерно. Това не само дразни, но в такава ситуация си е направо кошмар.

Защото аз мразя всеки един силен шум - рев, надута музика от кола, говорене на прекалено висок глас. Това ми нарушава личното пространство, но се владея. Когато обаче ежедневно едното дете пречи на друго с викове и ревове да спи, тогава не можеш да не го научиш да пази тишина. И не, представи си няма баби наоколо, а се касае за ежедневие.

Родителите с едно дете обикновено си живеят в един съвсем друг свят и няма как да разберат за какво става въпрос. Примерно двете ти деца са се изподрали от бой и реват. Бояна, тогава отново ли ще успокояваш?

Плач от раздяла, тъга, и въобще подобни чувства - никога не бих игнорирала плач от такова естество, но обикновено плачът и ревът са породени от съвсем други ситуации. А децата доста умело се научават да манипулират слабохарактерни родители.

Повечето хора смятат, че случаят им е уникален и некой не може да ги разбере, но това е друга тема.

До момента не съм споделила  постъпвам аз и темата не е за мен. Ако двете ти деца са се изподрали е нормално да реват. Друг е въпросът защо са се били.


напълно съм съгласна. И по тази причина смятам, че за порицание и ограничение не са плачът и изразяването на чувствата, а реакциите на родителите. И в началото казах, че плача като средство за шантаж се използва само от деца, които вече са имали успехи с този номер. децата са умни и не се хабят напразно в актьорски изпълнения, ако няма да постигнат нищо желано с тях.


Мреси. А ако обижда някого в пристъп на гняв? И с какво предлагаш да замени желанието да удари. /Питам, защото от теб винаги човек може да получи ценни идеи за решения на подобни ситуации/

Не съм ЧеКа, но желанието да удари или да обиди, трябва да се замени с игнор, примирение или смирение. Не можем да преживяваме всички дразнители в този живот, а напротив трябва да ги прескачаме вместо да се чепкаме с тях.

Въобще не мисля, че случаят мой или който и да било друг е уникален. Просто с едно дете е мега лесно.

Бояна, това става в случаи, когато нямам сили да изтърпя рева , рядко, но за съжаление се случва. Та ето признавам си, че въпреки че не искам да стопирам да изявява емоциите си, не всеки път успявам да понеса тирадите от рев .

И на мен ми е интересно да прочета мнения за начините за изразяване на гняв, обида и т.н.

O, мерси за комплимента. 

Уча се в крачка в доста случаи. Минала съм през удрянето в пристъп на гняв с големия ми си. Предлагала съм като алтернатива удряне на дивана, тропане с крак и стискане на юмруци + да каже, че е ядосан.

С обиди в пристъп на гняв не съм се сблъсквала, но бих почнала с това вместо обидата, да каже "ядосан съм".

Вероятно е така, но нали темата е за друго. Ако вземем двете деца за пример, когато бебето плаче нощем никой не му запушва устата, въпреки че буди другото дете. Ако голямото се удари и заплаче докато бебето спи също. Няколко пъти уточних, че не говоря за плача от глезня, който въобще не е изблик на чувства и не детето е отговорно за подобен навик. Обичайно с възрастта децата намират по- малко поводи да плачат, защото имат други изразни средства, могат за по- дълго да почакат, да отложат изпълнението на желанията си и тн. Да не говорим, че и те започват да държат на личното си пространство, не обичат някой да им шуми, ако слушат/ гледат нещо, ако спят и с времето развиват способността да са емпатични, да си представят какво им е и на другите.

 За удрянето заместено с игнориране- а ако детето е ядосано съвсем сериозно, ако другото дете го е ударило, ако е го е нагрубило, ако му е взело нещо, тогава?

ПП Вероятно за гнева е нужна отделна тема, защото там границата е много тънка. При плача, т.е. страданието, като че ли нещата са по- ясни.

ЧеКа И аз благодаря за отговора. И аз наблюдавам, че подобна стратегия работи, но се радвам, че и според твоя опит с две по- големи деца с времето не се изхабява.

Lilcho а, аз не порицавам постъпката ти, но ми беше интересно каква е причината. То е ясно, че колкото и да ни се ще никой от нас не е от желязо. Тук си бистрим теорията. На практика всеки сам знае кога и колко може. Приза за майка на година и тази година няма да го дават.

Бояна, едва ли има дете, което да не пробва с плач, и разни други подобни да се наложи и да получи това, което иска.
Така че да, случвало се е и моето да го прави. Обичайно не помага и не постига желаното, а точно обратното.
За "театралният" плач, няма смисъл, защото просто тя си хаби гласа и пак няма да стане каквото е решила. ) Но пък това не я спира да пробва. )

синът ми е на 6 и повече от половина, преди година спря да плаче - просто спря - е, няма такова чудо, бъдете щастливи, че децата ви реват - имат емоции, изкарват ги на вън, независимо дали от инат, проклетия, болка или каквото и да е

ПП и за да не ме съжалявате, преодоляхме проблема, ходихме и на психолог, сега детето си плаче - нормално дете, та по този повод - за мен няма нищо по-хубаво от детския плач - това е начин децата да изкарат напрежението на вън 

Относно плача "за да се наложи", а допускате ли, че едно дете може наистина много да страда заради това, че не е станало така както иска?

И аз като възрастен изпитвам различна палитра от емоции когато някои неща не стават така както аз искам. И имам нужда някой да му посъчувства и да ме разбере, а не да ми каже, че няма никакъв смисъл да се ядосвам или да страдам.

Разбира се, че страда. Ще уточня какво имам предвид под  плач "за да се наложи". Наскоро имах възможност за по- дълго време да наблюдавам едно дете на годините на сина ми. То никога не е чувало "не", наистина никога. Ако му откажеш нещо изпада в истерия. сигурна съм, че страда, защото няма опит с отказите, но и шантажира близките си с плача си. Едва ли е съзнателно, не вярвам да вижда шантажа от наша гледна точка, но неговия опит показва, че това средство работи и води до получаване на желаното.
И въпреки това и подобен плач, манипулативен, не е повод детето да бъде игнорирано /т.е. наказвано/, поне за мен. Ако родителя не се ядоса, не направи контрадрама, а започне разговор по темата, поотрази емоциите на детето и не ми се вярва това да се превърне в ежедневие.


Дзвер   радвам се, че сте добре вече и благодаря, че писа в темата. 

  Едно е сигурно: детския плач може да бъде ужасяващо вбесяващ особено за родител, който дава всичко от себе си, за да го сведе до минимум. И парадоксалното е, че ние родителите често трябва да прибегнем до границата на умението ни да сдържаме емоциите си, за да не реагираме първосигнално и да нанесем травма на малкото човече принуждавайки го то от своя страна да се научи да го прави.

Детския плач все още много ми говори за децата, повече, отколкото обясненията им. Знам кога ги боли, кога тъгуват, кога са обидени (голямата се обижда от почти всичко, което започва да ме дразни), кога им е време да си лягат, кога са превъзбудени.
Има плач, който предпочитам да спре, защото ще се разберем по-добре, ако си поговорим (при някаква обида), защото е безсмислен, според мен - когато реват, за да постигнат нещо, да ни изнудят. Плачът от болка и мъка ме гипсира, само гушкам и повтарям, че всичко ще мине, искам веднага да спре, но знам, че ще плачат, докато я има причината. Когато мрънкат/плачат, защото са уморени, се изнервяме всички, но как да им се карам, да ги утешавам, като е по-добре да ги сложа да спят.
А когато реват, защото са събрали напрежение, предпочитам да ги оставя да си пореват.

Но при голямата плачът е едно, а при малката - съвсем друго.
Голямата плаче от всичко, ама всичко, бързо, лесно и за кратко. Лесно ѝ отвличам вниманието, защото знам какво да ѝ кажа, за да се успокои. Вече определено ме дразни фактът, че продължава да използва толкова често плача, за да комуникира (предимно с мен), вместо да говори, да ми каже какво я тревожи, ядосва. А определено има дар слово. Започвам да си мисля, че реве именно да ѝ кажа нещата, които ще я успокоят. Но тя расте, аз не мога да съм безкритична. Да не би да съм много критична? Много плаче това голямо дете. Та, с нейния плач имам проблем, да.
Малката е съвсем друга. Тя реве страшно малко, освен от умора и превъзбуда, което не е рядкост за нейната възраст, но то се овладява веднага, щом се отстрани причината. Не реве, когато не стане на нейното, нито за да манипулира, други неща прави в такъв случай. Но ревне ли - от обида, мъка, то това е краят на света - плаче дълго, напоително и изтощително, нищо не може да я разсея, да я утеши. Аз нямам проблем с този и плач, ако е обидена от някого или тъгува по нещо, се гушва и плаче, докато спре. Ако е обидена на мен/баща си, сама отива някъде насаме, по някое време идва и се прегръщаме. Почти всички други имат желание да я накарат да спре да плаче, включително мъжът ми. Но проблемът е техен.
Когато някое от децата ми реве навън и привлича вниманието на другите, ми става притеснено и нервно, но не заради децата и плачът им, а заради реакцията на околните. Знаете за какво говоря. Знам, че не винаги трябва да утешавам, да угаждам, да моля, но не винаги успявам да се спра. Да, заради околните.

Признавам си, че имам голям проблем с разбиране на изрази като "реве, за да ме манипулира" и "реве, за да се наложи". Защото и аз смятам, че едно малко дете няма уменията първо, съзнателно и съвсем хладнокръвно да реши "ей сега ще се разрева" и второ, да го инсценира така убедително, че да изглежда като истински плач. Аз за моите деца в нито един момент не мога да кажа, че са ревали и реват, за да се наложат или за да ме манипулират. Плачът им за мен винаги е бил израз на някакво искрено страдание - реват, защото страдат/се ядосват и т.н, а не за да ме манипулират.  Виж, театрално подсмърчане и хлипане знам какво е. Големият никога не го е правил, но малкият е цар. Само, че аз се попикавам от смях като вземе да го прави - и за нас това се превърна във вид забавна игра.  

Може да има и рев с цел постигане на нещо - да се пусне забранено детско предаване, да се купи кукла. Децата реват, ако им се откаже.

Едно от децата ми ревеше сутрин да не ходи на градина, и аз като добра майка в името на детето не го пращам, за да е щастливо. Ето това е манипулиране. Не искаше да ходи на градина, за да не изпусне еди-кое си предаване. Защото кажа твърдо НЕ много бързо се примирява и престава да плаче, без да страда

Никога не съм се притеснявала, ако плачат на публично място и никак не ме интересува мнението на околните.

Ментова, може би има нужда от малко повече гушкане и ласки, и в момента плачът наистина да е опит за привличане на внимание.