Потресена съм! Някой иска ли да стане приемен родител на едно слънчево детенце?

Благодаря ти за линка, прочетох, но тоест аз не съм се изразила правилно, искам да осиновя дете, не да съм приемен родител.
Ще го направя не от егоистични подбуди, че не мога да имам дете, имам син, жив и здрав на 5 годинки, а защото искам да дам шанс на една малка душа, която не е имала този късмет да се роди при хора, които да я искат и обичат. Да знам звучи много одухотворено, благородно, милосърдно и детско-глупаво за вас, но пък ако човек има финансова възможност и чувства отвътре, че ще се справи, защо да не даде любов на такова дете.
Прави сте за едно, не се дрънка много по форуми, може само да четеш, четеш и събираш информация, така и ще правя.
Благодаря за написаните постове по-горе, всяка една дума от тях ми дава информация за реалните неща с които ще се сблъсквам, когато започна този процес.  

заринтия, сори, ама осиновяването не е благотворителност, нито милост към бедните сирачета. По-добре си вземи куче от приют, а не осиновявай дете. Детето се обича, не се взема от жалост.

Andriel, в поста си Зеринтия говори и за любов все пак, не само да спасение и шанс.
Зеринтия, ако прецениш, че ти като човек можеш да дадеш обич на едно чуждо дете, така като даваш на биологично своето, направи тази стъпка. Имай предвид обаче, че за децата е все едно дали ще ги отглежда някоя леля в дом или в апартамент (е, второто е за предпочитане все пак, щото по-малко народ ще се мотае). Те имат нужда от истинска мама, а мама е, както знаеш безрезервна, всеотдайна любов. От това имат нужда всички изоставени деца.
Аз като човек, имащ себе си за непривързан към собствените си гени и собственото си генно наследство, бях много уверена в началото, че лесно ще се справя с привързването и обичта. Но се иска време, търпение и човещина, за да дойде тоя момент в който ще ти прескочи сърцето, когато малкото чуждо същетво се разболее, удари краче или просто ти се усмихне. Иска време, не става от раз. Имай и това предвид, още повече ти имаш биологично дете и неминуемо ще правиш сравнения между двете деца.
Не те разубеждавам, ни най-малко, просто ти давам още един аспект, от който да погледнеш нещата, за да може да обмислиш добре всеки детайл от тови процес. Защото, ако аз започвах сега, при този опит който вече имам, далеч по-добре щях да се справя с многото трудности в началните ни месеци заедно с моето детенце. Успех.

Заринтия, да осиновиш дете означава в твоя случай да имаш второ дете, но по друг начин. Всичко друго ще бъде някакъв вид приемно родителство. Не става дума за чисто юридическия аспект, а за реално осиновяване (приемане за свое) на дете.  Моите разбирания са такива.

Възможно е да греша, данО да греша! Някак, като го чуя или прочета вариация на "да дам шанс", и настръхвам. Не знам защо, но в съзнанието ми изниква онази абсурдна инициатива преди години "вземИ дете за Коледа" - всички телевизии и радиа се скъсаха да показват едни известни и заможни дами, които казваха, че искали да дадат шанс на децата да видят какво е Коледа в семейство. Още веднъж, извинявам се, ако не съм разбрала правилно!

Това с даването на любов е сложна работа. Веднъж започне ли да мисли човек кой заслужава обичта ни и кой не я заслужава, та да я дадем, неминуемо изниква въпросът за благодарността на получателя. Лично аз най-много се страхувам от това, да не съм направила така, че моите деца да се чувстват благодарни. Не, че го няма и при биологични родители ('отгледали сме те от едно парче месо' и подобни варианти), но при осиновяването повечето хора мислят за благодарност. Затова реагирам така остро на всеки, който почне да говори за мисия и раздаване. Това са неща за благотворителните вечеринки. Не стават за основа на връзката между майка и дете. Вземаш дете, обичаш го безрезервно и толкоз. Но е много трудно да се извърви този път. Материалното 'стъпване на крака'  е най-лесната крачка и категорично не е най-важното.
Темата е за друго обаче - можем ли и бива ли да вземем дете от състрадание? По-грешно ли е това от другите мотиви? Не знам... Зависи какво става по-нататък.

може би е възможно, ако става въпрос за приемно родителство за кратки периоди, и за  сравнително кратко време, нещо като кризисно такова - трябва на момента да се помогне на детето, да се приюти, да се обгрижи човешки, и утре то си отива вкъщи или го осиновяват. Но за осиновяване едва ли може от състрадание, все пак това са отношения родител-дете цял живот.

Andriel, и аз настръхвам. Самата нагласа "да спася дете" за мен предполага някаква отсрещна благодарност, а майката обича детето си без да очаква нещо насреща. Малко като сделка ми звучи.
За мен отношенията майка-дете не може да се основават на състрадание. Това създава неравноправно положение на детето, а нали трябва да ги приемаме като част от една пълноценна връзка. Аз и за миг не съм изпитвала състрадание към детето си. В началото беше по-скоро някакво топло чувство на загриженост, което постепенно прерастна в любов, но никога не съм съжалявала детето си.
А да даваш любов, наистина не е толкова проста работа. Но, най-важното е да я изпитваш, за да може да я давеш някому.

Когато осиновявахме дъщеря си, в дома се запознахме с едно много младо и симпатично американско семейство (с години на раждане, започващи с осмица ). Те имаха биологична дъщеричка на три и бяха дошли в дома, за да осиновят едно шестгодишно сладурско момченце с даун синдром... Може да се каже, че имаха добър професионален живот (съпругът беше известен спортен журналист, работещ в телевизия), т.е., не го правеха, за да "запълват дупки" или за "социални помощи" (както преди време чух злъчни подмятания явно от незапознати с това, колко скъпа е международната осиновителна процедура)... На неминуемите и често задавани въпроси, защо го правят, хората отговаряха просто, че искат да дадат ШАНС на едно дете за равен старт в живота... Не са споменавали любовта, но според мене (а предполагам, и според тях) тя се подразбира... Нали знаете - това е едно от нещата, за които не е необходимо да се говори - или даваш любов или не, какво да се коментира толкова...

По мои наблюдения много семейства с биологични деца имат желание да осиновят детенце и вярвам, че мотивите им далеч не са свързани с благодарността след време... Въпросът е, че у нас голямата част от онези, които наистина проявят интерес и се поинтересуват на практика от детайлите - от процедурата, спецификите и т.н.... като поразмислят и в крайна сметка се отказват...

Не съм поглеждала от тази гледна точка... Детските селища като идея ми харесват много повече и причината е от една страна в това, че не мога да си представя, как едно детенце може да схване, че хората, които го отглеждат са му родители, но не съвсем;.. че братята и сестрите в семейството всъщност не са му братя и сестри, че бабите и дядовците не са му такива и т.н... Как това дете хем ще живее като в обикновено семейство и ще се привърже към приемните родители, хем ще знае, че е там временно, "на гости"... И как ако един ден това детенце е осиновено може да му се обясни, че осиновителите са вече неговите НОВИ родители и т.н...  От друга страна във връзка със случаите на недобра грижа от страна на приемните родители (в чужбина такива не са рядко и някои са доста фрапиращи) си мисля, че в защитените жилища, или както там им е названието, персоналът ще се контролира и мотивира взаимно... Лично мнение на човек, незапознат в детайли с материята...

Чандра, на чужденците нагласата май е друга. Тя са широко скроени души (и джобове), щом осиновяват деца със заболявания и деца от малцинствата. За тях е нещо напълно естествено, те такива предразсъдъци нямат. Гледам едни клипчета в нета за международни осиновявания на деца от България и ми прави впечатление калко естествени и искрени са тия хора в желанието си да обичат тия деца. Тъй, че зад техния мотив "да спасят" наистина да стои желанието да обичат още едно същество.

Аз също харесвам детските селища, но исках да подчертая голямата разлика между сумите, които се дават за едното и за другото. Доброволната приемна грижа мисля, че е дългосрочна, така че там поне няма да разнасят детето насам-натам.

Не ги идеализирайте толкова чужденците, и те са хора като нас. Да не говорим, че при тях има и още един момент: те съжаляват нацията ни като цяло! Гледала съм предавания за много от тези пораснали деца, на които са искали да дадат шанс: много от тях се борят със същите проблеми, както в нашия подфорум, а в допълнение и вината, че са 'изоставили'  другите си нещастни сънародници. Много е сложно, човек може да навреди и с най-добри намерения.
Ако искат да дадат шанс на децата, да дойдат тука и да направят една училище в ромската махала, примерно. Не е само това. Мотивите винаги са лични, което не ги прави непременно неморални.

Впрочем и аз съм поддръжник на защитените жилища, по много причини.

Аз не обичам обобщенията - не идеализирам чужденците и не подценявам българите... Как може да се каже, че всички съжаляват нацията ни? И както всички осиновени деца (в чужбина или у нас) се сблъскват с идентични трудности, така и осиновителите навсякъде по света имат сходни мотиви и проблеми... Иначе... всеки избира сам, по какъв начин да даде ШАНС на едно или повече деца... и дали изобщо да тръгва в такава посока...

Чандра, абе така и не разбрах защо не сте от нашето домче. Човърка ме нещо. Пиши на лични ако предпочиташ.
Не ги идеализирам, но те осиновяват просто деца. Без значение от здравословните им или други проблеми. Колко българи го правят? Няма да коментирам причините, но е факт. Добре че има и международни осиновявание, че да има някакъв шанс за неосиновяемите тук деца.

Сисли, Чандра, съгласна съм с вас, обаче у нас има тази склонност да се самоподценяваме. Не говоря за всички, естествено, картината е смесена навсякъде. А международното осиновяване като начин да се даде семейство на деца си има много, много големи свои проблеми, които са предмет на друга тема. Най-важното е да няма 'предлагане', все дотам опират нещата

Съгласна съм. За мен най-важното е всеки да знае точно какво прави и докъде може да стигне.

Ние тук все говорим за осиновяването като най-добрия шанс. Но един казус, на който се натъкнах, не ми дава мира от известно време насам и все се лашкам в една или друга посока на мисли. Няколко пъти се опитвах да го напиша и все писах и брисах, но наистина много ме гложди историята и ще я напиша.
Накратко:
Средно заможно семейство с две дъщери- осиновена и биологична. Децата израстват в прекрасни условия, родителите никога не правят разлика между тях и не жалят средства всяко от тях да се развива в посоката, която иска. Но идва ден, в който единият от родителите се разболява и не се знае какъв ще е изходът от болестта. И точно тогава решават да помислят как да бъде разпределено приживе семейното имане, което включва и стара фамилна къща. На практика материално няма ощетяване за нито едно от децата, но точно фамилната къща много държат да премине изцяло във владение на биологичното им дете, а другото получава равностоен по оценка имот. Много добре ги разбирам хората, далеч съм от мисълта да ги съдя, но понякога, като се поставя на мястото на осиновената им дъщеря, в гърлото ми се появява един горчив привкус.