Здравейте момичега.Искям да ви питам как се преодолява ,как да я забравя болката
МАМА почита 23.11 ,тогава бях в 7-ми месец бременна.
МАМА почита 23.11 ,тогава бях в 7-ми месец бременна.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 7 ноем. 2026, 22:21 ч.
# 1 305
22 март 2019, 10:55 ч.
Виж целия пост
Няма как да спре болката. Аз утре ще правя панахида за три години от както го няма мойто "пухче" така и казвах. Болката поне при мен става все по-голяма. Ние имахме мн. силна връзка. Все още всяка вечер заспивам с нейното лице.
# 1 306
22 март 2019, 14:02 ч.
Момичета най -тежи това ,че не видя дъщеря ми.Защоооооо в този момент трябвашееее.Не е честноооо.Много щеше да я обича.Как да спря да мисля,не ставааа.Имам и син на 20год колко много го обичаше и всичко правеше за него.За малката също щеше да е така ,как как ми кажете да преодолея тази мъка.Много е тежкоооо.В чужбина съм и не можах да я изпратя от това ме боли много също,но нямаше как да пътувам в 7 ми месец.Надявам се,че мама не ми се сърди.Добре ,че лятото си отидох за 8 дена,толкова исках да си отида ,а тя беше "добре" казвам добре защото по -нищо не личеше ,че има заболяване.Миома е имала от 2 год някъде и само на малко хора е казала,но я е страх било да ходи на лекар.Ноември я заболява и за 20 дена си отиде.Защоооо,мамооо мъката е голяма.Извинявам се,че в предишните постове имах грешки момичета,но не бях на себе си.Прегръщам ви
Виж целия пост
# 1 307
23 март 2019, 20:46 ч.
С времето свикваш да живееш с тази болка. А липсата няма кой да я запълни.
Наскоро едната ми дъщеря сънувала сън в който взимам нея и сестра и от училище и трите отиваме на гости при мама. Обясних и със свито сърце, че това е само сън, който няма как да се случи в реалността
Виж целия пост
Наскоро едната ми дъщеря сънувала сън в който взимам нея и сестра и от училище и трите отиваме на гости при мама. Обясних и със свито сърце, че това е само сън, който няма как да се случи в реалността
# 1 308
24 март 2019, 22:34 ч.
Днес ходихме на гробищата. Трябваше да идем онзи ден, че ставаха 20 дни на майка ми, но не успяхме. Подготвяхме погребението на баща ми. Той почина 20 дни след нея. Не успя да се съвземе от смъртта й, получи инсулт и сега е при нея. Погребахме ги един до друг,мястото до майка ми още не беше заето и поискахме да го сложат до нея. Чувството да стоиш пред два пресни гроба е доста потискащо.
Опитвам се си върна ежедневието, да работя, но както правя нещо и изведнъж се сещам ,че ги няма. Всичко започва да ми се струва толкова безмислено....Изобщо не ми се ходи в апартамента им. Пусто, празно, никой не се показва да види кой влиза. Гледам, че и сестра ми не е ходила. Съвсем нищо не ми се прави. Искам просто да си седя и никой за нищо да не ме закача. Може би е рано още и затова не съм излязла от летаргията, която смени двойния шок. Не знам какво може да ми върне живеца обаче, нищо не ме интересува. Абсолютно.
Виж целия пост
Опитвам се си върна ежедневието, да работя, но както правя нещо и изведнъж се сещам ,че ги няма. Всичко започва да ми се струва толкова безмислено....Изобщо не ми се ходи в апартамента им. Пусто, празно, никой не се показва да види кой влиза. Гледам, че и сестра ми не е ходила. Съвсем нищо не ми се прави. Искам просто да си седя и никой за нищо да не ме закача. Може би е рано още и затова не съм излязла от летаргията, която смени двойния шок. Не знам какво може да ми върне живеца обаче, нищо не ме интересува. Абсолютно.
# 1 309
24 март 2019, 22:43 ч.
Ох, Ън, това е кошмарно. Да им е светло и спокойно на душите.
Кики,
майка ми почина 20 дни преди да родя. Абсолютно внезапно, като гръм от ясно небе. И аз дълго време се питах защо, как може да е толкова несправедливо, толкова дълго си чакаше внучето, правехме планове как ще ми помага, ще го гледа, толкова години го чакаше, как някакви кирливи 20 дни не ѝ стигнаха да го види... Ядосвах се и още се ядосвам на съдбата, страшно ме е яд. Съчувствам ти много, не знам какво друго да кажа.
Виж целия пост
Кики,
майка ми почина 20 дни преди да родя. Абсолютно внезапно, като гръм от ясно небе. И аз дълго време се питах защо, как може да е толкова несправедливо, толкова дълго си чакаше внучето, правехме планове как ще ми помага, ще го гледа, толкова години го чакаше, как някакви кирливи 20 дни не ѝ стигнаха да го види... Ядосвах се и още се ядосвам на съдбата, страшно ме е яд. Съчувствам ти много, не знам какво друго да кажа.
# 1 310
25 март 2019, 02:09 ч.
Ън, разтърсена съм...
Няма смисъл от думи, предстои ти труден, черен период. Прави това, от което имаш нужда и не прави нищо повече. Позволи си период на траур.
Аз не си го позволих, а се разбих от правене на хиляда неща, уж да се разсея и след 11 месеца се сринах и стигнах до много тежък период, до психолози. Те казаха точно това - прескочила съм периода на траур. Това било огромна грешка.
Прегръдки.
Виж целия пост
Няма смисъл от думи, предстои ти труден, черен период. Прави това, от което имаш нужда и не прави нищо повече. Позволи си период на траур.
Аз не си го позволих, а се разбих от правене на хиляда неща, уж да се разсея и след 11 месеца се сринах и стигнах до много тежък период, до психолози. Те казаха точно това - прескочила съм периода на траур. Това било огромна грешка.
Прегръдки.
# 1 311
25 март 2019, 06:25 ч.
Съжалявам,Болката е огромна.Аз още не мога да повярвам
Виж целия пост
Днес ходихме на гробищата. Трябваше да идем онзи ден, че ставаха 20 дни на майка ми, но не успяхме. Подготвяхме погребението на баща ми. Той почина 20 дни след нея. Не успя да се съвземе от смъртта й, получи инсулт и сега е при нея. Погребахме ги един до друг,мястото до майка ми още не беше заето и поискахме да го сложат до нея. Чувството да стоиш пред два пресни гроба е доста потискащо.
Опитвам се си върна ежедневието, да работя, но както правя нещо и изведнъж се сещам ,че ги няма. Всичко започва да ми се струва толкова безмислено....Изобщо не ми се ходи в апартамента им. Пусто, празно, никой не се показва да види кой влиза. Гледам, че и сестра ми не е ходила. Съвсем нищо не ми се прави. Искам просто да си седя и никой за нищо да не ме закача. Може би е рано още и затова не съм излязла от летаргията, която смени двойния шок. Не знам какво може да ми върне живеца обаче, нищо не ме интересува. Абсолютно.
Опитвам се си върна ежедневието, да работя, но както правя нещо и изведнъж се сещам ,че ги няма. Всичко започва да ми се струва толкова безмислено....Изобщо не ми се ходи в апартамента им. Пусто, празно, никой не се показва да види кой влиза. Гледам, че и сестра ми не е ходила. Съвсем нищо не ми се прави. Искам просто да си седя и никой за нищо да не ме закача. Може би е рано още и затова не съм излязла от летаргията, която смени двойния шок. Не знам какво може да ми върне живеца обаче, нищо не ме интересува. Абсолютно.
# 1 312
25 март 2019, 06:30 ч.
Да при мен 2 месеца преди да родя.Знам ,че няма какво да кажеш.Болката ни е една и съща.Много ми е жал ,че детенце не видя
ЕЙ ТОВА БОЛИ МНОГО.Колко време се мина при теб вече.Кога се случи.Имам нужда от нея точно сега.Кажи ми ходи ли да си я видиш на изнасяния.Аз чакам лятото да дойде и да отида ,тъй като живея в чужбина.Боли ме и от нова ,че неможах да я изпратя,но нямаше как да отида.Споменах в предишния пост
Виж целия пост
Ох, Ън, това е кошмарно. Да им е светло и спокойно на душите.
Кики,
майка ми почина 20 дни преди да родя. Абсолютно внезапно, като гръм от ясно небе. И аз дълго време се питах защо, как може да е толкова несправедливо, толкова дълго си чакаше внучето, правехме планове как ще ми помага, ще го гледа, толкова години го чакаше, как някакви кирливи 20 дни не ѝ стигнаха да го види... Ядосвах се и още се ядосвам на съдбата, страшно ме е яд. Съчувствам ти много, не знам какво друго да кажа.
Кики,
майка ми почина 20 дни преди да родя. Абсолютно внезапно, като гръм от ясно небе. И аз дълго време се питах защо, как може да е толкова несправедливо, толкова дълго си чакаше внучето, правехме планове как ще ми помага, ще го гледа, толкова години го чакаше, как някакви кирливи 20 дни не ѝ стигнаха да го види... Ядосвах се и още се ядосвам на съдбата, страшно ме е яд. Съчувствам ти много, не знам какво друго да кажа.
ЕЙ ТОВА БОЛИ МНОГО.Колко време се мина при теб вече.Кога се случи.Имам нужда от нея точно сега.Кажи ми ходи ли да си я видиш на изнасяния.Аз чакам лятото да дойде и да отида ,тъй като живея в чужбина.Боли ме и от нова ,че неможах да я изпратя,но нямаше как да отида.Споменах в предишния пост
# 1 313
25 март 2019, 07:25 ч.
Ън, прегръдки! Колко е несправедлив животът понякога!
Определено щеше да ти е малко по леко, ако единия беше жив, но не сме ние, което определяме това.
На мои приятелки/две сестри/ родителите си отидоха за около 5-6 месеца. Апартаментът им стои все така, като е бил, когато там е имало живот. В центъра на града ни е/т.е продаваем е/, но за сега не мислят да го продават. Казват, че си правят срещи там, все едно родителите им са живи и са на гости "у мамини".
Всеки човек е различен, знам ли.
Свекърва ми почина и къщата на село се изпразни/свекъра почина много преди това/. Сега когато отида сякаш не мога да вляза. Все още не мога да го преодолея някак си. Почина в болница, та не и от това.
Баща ми почина 3 месеца след нея, в къщи, в ръцете ми., но майка ми е жива и не че не тъгувам за баща си, определено беше добър човек, но като отида в тях виждам майка си някак си се стягам заради нея.
Хората сме различни и май няма рецепта за това, как да го преодолеем.
Виж целия пост
Определено щеше да ти е малко по леко, ако единия беше жив, но не сме ние, което определяме това.
На мои приятелки/две сестри/ родителите си отидоха за около 5-6 месеца. Апартаментът им стои все така, като е бил, когато там е имало живот. В центъра на града ни е/т.е продаваем е/, но за сега не мислят да го продават. Казват, че си правят срещи там, все едно родителите им са живи и са на гости "у мамини".
Всеки човек е различен, знам ли.
Свекърва ми почина и къщата на село се изпразни/свекъра почина много преди това/. Сега когато отида сякаш не мога да вляза. Все още не мога да го преодолея някак си. Почина в болница, та не и от това.
Баща ми почина 3 месеца след нея, в къщи, в ръцете ми., но майка ми е жива и не че не тъгувам за баща си, определено беше добър човек, но като отида в тях виждам майка си някак си се стягам заради нея.
Хората сме различни и май няма рецепта за това, как да го преодолеем.
# 1 314
25 март 2019, 08:13 ч.
През лятото ще станат 7 години. Ходих първите няколко дни на гроба, заедно с баща ми и сестра ми, но след това много рядко. Мразя гробища, мразя помени, знам, че това е за живите, на починалите не им е от значение. Паля свещи в църквата, понякога си паля и вкъщи. Тежко е, точно заради загубените моменти, когато малкият направеше нещо ново, нещо интересно, забавно, си мислех "ех, да беше тук да го види, колко би се зарадвала". Тя би разбрала гордостта и любовта ми по-добре от всеки друг. Но факт, че се научаваш да живееш с това. Ще мине време, ще го приемеш, ще останат само хубавите спомени.
Виж целия пост
Колко време се мина при теб вече.Кога се случи.
# 1 315
25 март 2019, 08:54 ч.
Ох, мила, Ън, не знам какво ти е, но ти изпращам много, много, много прегръдки мила, помагат, успокояват, плачи колкото ти се плаче, изливай мъката си...не задържай в себе си, повече ще те боли 
Виж целия пост
# 1 316
25 март 2019, 10:04 ч.
През лятото ще станат 7 години. Ходих първите няколко дни на гроба, заедно с баща ми и сестра ми, но след това много рядко. Мразя гробища, мразя помени, знам, че това е за живите, на починалите не им е от значение. Паля свещи в църквата, понякога си паля и вкъщи. Тежко е, точно заради загубените моменти, когато малкият направеше нещо ново, нещо интересно, забавно, си мислех "ех, да беше тук да го види, колко би се зарадвала". Тя би разбрала гордостта и любовта ми по-добре от всеки друг. Но факт, че се научаваш да живееш с това. Ще мине време, ще го приемеш, ще останат само хубавите спомени.
Да и аз това си мисля,колко щеше да се радва.Както се радваше и на сина ми.Не знам ,благодаря ти че ме разбираш.Незная как и кога ще го приема.Вече 2 месеца отхкакто се е родила беба всеки ден плача.Как за го приема ,трудно ми е .
Виж целия пост
Колко време се мина при теб вече.Кога се случи.
# 1 317
25 март 2019, 11:43 ч.
Майка ми почина преди почти три години навръх Великден, а баща ми 47 дни след нея. Детето ми тогава бе на 6 месеца, видяха я едва няколко пъти. Оттогава аз се чувствам сама и изоставена, и някак апатична. Промених се, много неща изгубиха смисъл. Все още я карам на автопилот и само детето ме крепи.
Виж целия пост
# 1 318
26 март 2019, 10:11 ч.
Истина е, че си променен завинаги, когато загубиш родителите си, както и да си го преживял, на колкото и години да са били. Аз пък много обичам да разглеждам нещата и шкафовете им, някак успокоително ми действа. Въпреки, че когато намерих кашон с писма на майка ми, ми подейства много шокиращо - все едно цял ден съм разговаряла с нея, а не съм чела всичко, само няколко неща. Оттогава прибрах кашона надълбоко и нямам намерение да го отварям повече. По същият начин постъпих и с нещата на баща ми - пазеше си снимки, писма, дори и бележки, които са разменяли с майка ми като гаджета.
Виж целия пост
# 1 319
26 март 2019, 21:10 ч.
Баща ми преди няколко месеца ми каза, че има писмо за мен от майка ми. Рана ми отвори, не искам да го виждам. Да не беше ми казвал! Щяла съм да разбера много неща - какви?! Имаше нещо негативно в думите му, той има навик да тълкува нещата грешно, нямам представа за какво става въпрос. Мира нямам, но не искам да виждам това писмо. От тогава се опитвам да забравя за него. Той каза, че като умрел, щяла съм да го намеря...
Намерих си писмо, което ми е писала през първата година, когато напуснах дома и замина за чужбина. Нищо особено като съдържание, без някакъв патос, макар че тя ужасно страдаше, но толкова близко, майчинско, свойско. Мисля, че писмото, за което говори баща ми ще е свързано точно с това нейно страдание. Само мога да гадая, а не искам дори да мисля за това. Не мога да повярвам, че е писала прощално писмо. Тя през цялото време се правеше, че смъртта въобще не е опция и вярваше, че ще оздравее на пук на всички прогнози. Сигурно е било театър, да не страдам.
Ох...... Само вие можете да разберете това, което изпитвам...
Виж целия пост
Намерих си писмо, което ми е писала през първата година, когато напуснах дома и замина за чужбина. Нищо особено като съдържание, без някакъв патос, макар че тя ужасно страдаше, но толкова близко, майчинско, свойско. Мисля, че писмото, за което говори баща ми ще е свързано точно с това нейно страдание. Само мога да гадая, а не искам дори да мисля за това. Не мога да повярвам, че е писала прощално писмо. Тя през цялото време се правеше, че смъртта въобще не е опция и вярваше, че ще оздравее на пук на всички прогнози. Сигурно е било театър, да не страдам.
Ох...... Само вие можете да разберете това, което изпитвам...
Препоръчани теми