Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Не се свиква.... много боли,... просто продължаваш да живееш с дупка в сърцето и душата!!!!! Прегръдка!

Охх...няма възраст за тази работа...

И аз съм си мислила, че на 20, 30 и 50 еднакво боли...Но друго си е да е видяла сватбата ти, да познава децата ти....Друго си е...
Иначе си боли до края на живота...
Прегръдки...

Болката ми е, че се е мъчила много преди да умре. Че не умря у дома си, а в гадната болница. Че не успях да ида да я видя, докато беше там, защото бях болна от грип. Остана само 5 дни, вчера трябваше да я изпишат и си виках, че има време, ще ида. А я видях на гробищата. Ей такива ми са камъчетата, дето ми убиват в обувката. Да й е светло на душицата. Поне вече нищо не я боли.
 

Днес е Задушница. Господ да прости близките ни, които са отвъд.

Ън, моите съболезнования.
Аз също често премислям какво е можело да направя още и се обвинявам. Но може би, ако мога да върна времето назад, би се случило съвсем същото. Нямаме контрол над всичко в живота. Не сме всесилни. И ми се струва, че чувството за вина, което ме обзема, е измамна форма на мъката, че тези хора ми липсват толкова много и повече няма да са до мен. Просто сърцето не може да поеме толкова много мъка и я видоизменя в друго.
Най-добре отклонявай такива мисли. Тъгувай, споделяй, радвай се когато можеш. Тя не си е отишла съвсем - оставила е нещичко във всеки, който я е обичал. А и знаем ли, може би не всичко свършва до тук.

Днес е Задушница, Бог да прости всички починали...
Ън, съболезнования!
 На колкото и години да е , майката е единствена и незаменима. Празнината, която остава след смъртта й не може с нищо да се запълни. Нито деца, нито партньор, нито други близки роднини. Моята почина преди 3 години и 2 месеца и още нощем с будя с усещане, че се е случило непоправимо зло, че мама я няма, че никога няма да зърна очите й и да чуя гласът й. НИКОГА!
Не се забравя, не се преживява, само свикваш да живееш със загубата...

Ох като видя тази тема да се повдига и изтръпвам. При мене също ще станат 3 години след 2 месеца, но никое чувство все още не е дори малко притъпено.

Чета и ми звучи отчайващо. Надявах се ,че след време ще утихне и няма да боли. Пък то....
Погребахме я навръх Задушница. Мисля, че това не е лошо.
Много правилно, не бях го мислила преди, но е точно така.

С годините след загубата на мама се научих някак си да се „изнасям“ от съзнанието си. С широка усмивка днес приемам поздравления и цветя за женския празник, а всъщност го свързвам само и единствено с нея и всичко ме натъжава. Така е и при други празници, когато цари еуфория по почивки, подаръци, козунаци, боядисване на яйца, а аз оставам на работа, защото там ми е по-добре. Скръбта, просто сякаш вече е вкоренена в мен като някаква…апатия. Все по-рядко плача, но не бих казала, че ме боли по-малко. Наистина, времето не лекува, но някак видоизменя, преобразува емоциите, като с това обаче променя и самата ни същност.  В началото се чудих как изобщо ще дишам, ще живея и един ден от живота си без мама, а ето че вече минаха осем години. Излизам, веселя се, работя и през всичко това се промъква тъгата и явно така ще бъде докрай. Примирих се, че няма житейска справедливост; че няма вселенска сила, която да възнаграждава с добро благородните хора. Че незаслуженото страдание, болестите са най-големия враг.  Живея по течението с позитивите и негативите му. Майка ми беше моето семейство- научих се да бъда сама. Осъзнах, че човек може да си позволи да бъде дете докато има родители. Аз пораснах . Само мисълта за силата на майчината любов, която вярвам,  е способна да пробие измерения и пространства ми дава упование. Осъзнах, че човек влага толкова време, енергия, за да печели външни хора- познати, партньори, колеги.., а всъщност у дома са най-стойностните връзки.
Изживях разочарования от роднини, близки, които само ми доказаха каква безценна майка съм имала. Психиката е нещо интересно- имам чувството, че моята още не може да преодолее шока или може би някакъв своеобразен егоизъм ме тласка напред в дните ми. Но не минава и един без да си мисля за нея, за всичко, което тя незаслужено преживя, за моето безсилие да й помогна.Това е кошмар, който няма да ми даде мира и който се връща чрез сънищата ми. Съгласна съм с казаното по-горе, че няма други хора, които да заменят тази липса-никой. Предполагам, че и с вас е така- просто нещо се откъсва от теб безвъзвратно и около тази рана се трупат новите емоции- просто си съжителстват заедно в сърцата ни.
Но в днешния ден не искам да говоря за собствените си чувства- те не са толкова важни, тъй като слава Богу нас ни има, тук сме и ще поддържаме паметта на жените, дали ни живот.
Честит празник на нашите майчици, на които за съжаление не можем да целунем ръце, да поднесем цвете и да благодарим за посвещението към нас.

Не е за вярване, че човек на моята възраст и положение може да се чувства като сираче. Осми март е една от датите, на които това чувство е силно обсебващо. Слагам маската и си пожелавам по-бързо да мине този ден.

Airy , това което си написала ми звучи толкова Мен в момента. Сутринта с баща ми отидохме на гробищата. Спрях да ходя толкова често, но днес нямаше как да пропуснем. Винаги много съм харесвала 8ми март и ми е много мъчно днес, но се радвам че поне последният и 8ми беше освен майка, и баба. Липсва ми безкрайно. Но гледам днес наистина да се усмихвам и да се опитвам някак си да продължа. Но никога този празник няма да е същият....

Винаги ще е тъжно на този ден.
Аз я изгубих преди 20 години,когато бях на 9 години.
След толкова време болката не минава , но най-много се плаша,че започвам да забравям гласът й.

ЗАКЪСНEЛИ ЦВЕТЯ
/Вера Илиева /

Когато сълзи гърлото ми стискат
и пари болката по теб,
от ъгъла на мойта стая
аз взимам малкия портрет.

На него ти си млада и красива
със тъмна, свилена коса,
и сигурно била си тук щастлива,
щом грейнала в усмивка си така.

Да можех да те върна миг дори
и сгушена до пазвата ти мека
да кажа колко ме боли,
че виждам друга в къщата да шета.

Тя няма твоята усмивка бяла,
ръцете ти, ухаещи на хлебен квас,
и никога до мен не е седяла,
когато плакала съм в късен час.

Днес празник е и ако беше жива,
за твоята любов и доброта,
майчице, аз бих ти подарила
букет от слънчеви цветя.




https://www.facebook.com/VeraIlievaStihove/photos/a.353710588017 … ype=1&theater

Много е красиво!

Здравейте момичега.Искям да ви питам как се преодолява ,как да я забравя болката
МАМА почита 23.11 ,тогава бях в 7-ми месец бременна.

Аз не мисля, че се забравя или преодолява. Много ми се иска ей така да има хапче - пиеш и хоп все едно не е било, ама няма на мен детенцето ми е утеха и ми дава сила. Сега почвам й работа и ще се разсейвам още повече, но тъгата пак я има