Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 967
  • 5 666
# 2 865
Може би грешно съм се изразила, исках да кажа ,да кажем  ,, обичам те  ,,в момента в който си отиват от нас .
Виж целия пост
# 2 866
Малко ми се освобождава душичката. Има хора, с които да сподели човек, както и да подкрепи. Имам чувството, че е само тук.
Сега си спомням, колко често мама тъгуваше по баба, все за нея говореше. Дори и последните дни, когато прекара у дома, пак за баба говореше.
Виж целия пост
# 2 867
Когато мама почина брат ми с който сме близнаци беше при нея в болницата. Писа ми на вайбър около 30 мин. Преди да почине... Усетих, че се срива и го набрах на видео връзка.  Когато вдигна тел. го беше сложил до лицето и и аз я виждах идеално и чувах и започнах да и говоря. ( бях на 500км. далече от тях) Говорих и и не спирах. Повтарях и колко много я обичам, обичаме, поисках прошка, казах и как искам да съм отново малка и да се гушна в нея и тогава една сълза се търкулна по лицето и ( вече не можеше да говори) . Знаех, че ме чува. И пак и повтарях колко много я обичаме и да е спокойна и че я обичам и пътувам към нея и, че я обичам. Плачех и го повтарях непрекъснато, и след около десет мин. монолог почина пред очите ми . Отиде си някак спокойна. От една страна макар и далече се радвам,  че имах шанса да и говоря, да не се чувства сама , но от друга страна поне първите няколко месеца след това всеки ден умираше в ума  ми. 😔 Трудно е. Много е трудно. Сега се насилвам да си представям само моментите когато беше жива и усмихната. До някъде успявам. Аз самата съм в ремисия с две деца и трябва да се пазя.  Скоро ще стане една година.  
Светлина на душичката ти мамо!
Виж целия пост
# 2 868
Моята душа също се освобождава малко тук ,като пиша и чета . Tatatuni ти си имала сили и късмет да можеш да ѝ кажеш , че я обичаш да я видиш макар и за последно. Знам, че ти е било трудно ,но тя е починала като чува твоят глас и думите които и казваш,вижда лицето ти и това вярвам я е успокоило.
Виж целия пост
# 2 869
Оф, момичета.. уж се държа, ама и аз имам слаби моменти.

Ей, сега зачетох една друга тема в СО и някак се жегнах.

Да си излея тука душицата, че ще ме разберете…

Като бях тийнейджър и после студентка, не се имах хич с нашите. Те си бяха и властни, контролиращи, а аз не понасях това. Записах да уча висше, а те малко по малко сякаш ме “зарязаха” да се боря сама с живота, не ме подкрепяха много и финансово. В крайна сметка почнах работа, завърших семестриално и 2 г не се дипломирах. Накрая вече реших да се взема сериозно, да завърша и да се приключи с тоя университет. Междувременно работех, не съм се спирала и за ден. Тежеше ми, че нямам подкрепа от тях.
Накрая защитих дипломна, дойде време за дипломиране и отказах да ходя. Реших, че няма смисъл, няма да съм с моя курс така или иначе.

Взех си дипломата от канцеларията без никакви официалности. Обадих се на майка ми да й кажа, на баща ми не помня дали му казах тогава…

Толкова им бях ядосана, че сякаш исках да ги накажа и да ги отделя от мен, защото това е мой успех, предвид нулевата им подкрепа в тия моменти.

И ей сега ми стана толкова гадно. Уча магистратура, след година ще се дипломирам. Вече съм по-зряла, уча нещо, което наистина харесвам и понеже съм пораснала, нямам нужда от тая подкрепа, която исках, когато бях на 20.

Миналият месец ме повишиха в работата. Татко щеше да е горд. И нямаше как да му кажа... догодина живот и здраве ще се дипломирам, пак няма да види. В такива моменти е много гадно!

Като знам, че идва Коледа другия месец, просто не знам майка ми как ще я преживее без него.
Виж целия пост
# 2 870
Трудно е като идват празници ,ето идва и Коледа ,до дни ще имам рожден ден ,а само 2дни след рождения ми ден ще правим 6м на майка.
Момичета сърцето ми се къса ,плача си по пътя да не ме видят близки ,но пак не минава . Знам вече нищо няма да е като преди ,само татко ми дава сили ,за него се държа както и той за мен.
Виж целия пост
# 2 871
И аз се зачетох в темата за отношенията с майките. Карах се с мама, бях бунтарка, но мама беше много търпелива. Нито ми се е карала за ниски оценки, не ме приеха първата година , записа ме на уроци, намери ми трудна работа, но добре платена, по специалността. На първите изпити дойде при мен да ме подкрепя. Иначе беше много вироглава. Работеше като пенсионер в някакво барче, на крак, тежка работа, а вече имаше прекаран инсулт и коксартрозата се влошаваше. Карах се много с нея за това, но тя ми казваше глупости от сорта, че татко я карал, че искала да има пари. Плачех и я молех да се кротне, за да е здрава. Тате отричаше да я е пращал да работи.
Виж целия пост
# 2 872
Дина , явно тя е искала да има спестени парички заради децата, заради вас ,била е много работлива . Родителите винаги искат децата им да са добре , направила е всичко , защото ви обича.
Майката винаги ще си остане майка ,дори и да я няма вече ,тя пак ще мисли за деца си. Поне аз така го чувствам .
Виж целия пост
# 2 873
Като малка, много обичах баба ми. Тя живееше с нас. Станах свидетел и на инсултите й, и на бавната й смърт. Накрая вече не ни познаваше. Беше религиозна. Аз бях на 8г. и всеки ден й четях от една детска Библия. Не знам защо го правех, никой не ме е карал. Не знам чувала ли ме е, разбирала ли е нещо. Знаех, че умира, а когато почина, макар че страдах много, го приех по- мъдро, отколкото сега. Страшно ми е мъчно. Скоро ще станат 3 месеца. Полагам големи усилия на работа да не ми личи, но когато мога, избягвам колегите, особено ако са се събрали на групи. Нямам сили, гледам да си стоя постоянно в офиса. Искам да се скрия от всички.
Вкъщи ме избива на плач, децата ме виждат, провалям се и като майка. Вместо аз да им бъда опора, те ме успокояват. Дори дъщеря ми, която е само на 2г., разбира. Лъжа ги, че ме боли нещо, и заради това плача.
Като се върна към погребението, не проумявам как успях да се откопча от баща ми, за да затворят ковчега. Още на моменти говоря за него в сегашно време. Понякога си мисля за нещо и си казвам, че трябва да му звънна, за да го питам. Забравям за малко, че е умрял. Имам чувството, че полудявам. Сливат ми се моменти отпреди и след смъртта му.
Не знам дали да не си започна пак антидепресанта. Откакто го спрях, станах много по- зле, отколкото бях преди. Постоянно съм тъжна, постоянно ми се плаче. Изписаха ми един друг, но от него повръщам, и не мога да го пия.
Някоя от вас прибягвала ли е до медикаменти, за да се справи с болката?
Виж целия пост
# 2 874
Форест, аз като бях дете, на около 5-6 починаха баба ми и дядо ми през година. Бяха много възрастни (късно са станали родители и имаха голяма разлика и с баща ми) и си заминаха през 1 година. Не са ме пускали много да седя при тях, защото вече не можеха да се грижат за внуци. Отгледали са брат ми, но той е по-голям.
Аз нямах много силни спомени с тях, баба ми имаше склероза и не ме помнеше. Аз не я помнех преди склерозата Sad

Когато починаха помня, че и на двете погребения мама и татко много страдаха. Помня сълзите на всички. А аз страдах за това, че родителите ми плачат. Сякаш мъдро приех, че баба ми и дядо ми са мъртви, съзнавах какво се случва. Мислех, че се освобождават от болките на тялото си и се спасяват. А толкова ми беше мъчно за мама и татко.

След това не бях губила близки, до този момент, когато 2022 ми взе  татко и малко преди него един близък приятел. Замина си от ковид по най-нелепия начин. Остави жена и дете. Чудя се как на 5 съм имала толкова трезва мисъл, а сега ми е толкова трудно?

Аз нямам опит с антидепресанти, въобще не исках да залитам натам. Доколкото знам не се спират от веднъж,  а постепенно.

Надявам се времето да те утеши. Друго не мисля,че помага.
Виж целия пост
# 2 875
Така е, аз винаги спирам всичко от раз. Последният психиатър ми каза, че това може да доведе до епилептичен статус, необходимост от поставяне в изкуствена кома и т.н. Според него или някакъв там ген ми липсвал и не усвоявам лекарствата, или организмът ми много бързо се изчиства от тях, и това ме е предпазило досега. Аз и успокоителни, които съм пила в конски дози, съм ги спирала рязко и нищо ми няма, но се оказа, че може да е животозастрашаващо. За мен очевидно не, иначе досега да съм умряла, но имайте го предвид, ако пиете такива лекарства.
Децата приемат смъртта философски. Сякаш знаят нещо, което после, като възрастни, са забравили.
Виж целия пост
# 2 876
Децата приемат смъртта философски. Сякаш знаят нещо, което после, като възрастни, са забравили.
Точно. Аз вярвам в прераждането. Сигурно като деца помним някакви моменти от предишни животи и после ставаме твърде земни. А и честно казано татко почина на 66. Приятелят, за който споменах на 51. Еми .. не съм вярвала, че толкова рано ще ги загубя.
Виж целия пост
# 2 877
Аз вече не знам в какво вярвам. Мисля, че и аз клоня към прераждането. Майка ми е много религиозна, баща ми беше атеист. Като малка, нямаше от къде да знам за минали животи и т.н. Никой не ми е говорил за това. Обаче вярвах точно в прераждането. Това помня, не знам с какво съм го свързвала и какво съм осъзнавала.
Виж целия пост
# 2 878
Знаех, че умира, а когато почина, макар че страдах много, го приех по- мъдро, отколкото сега. Страшно ми е мъчно. Скоро ще станат 3 месеца. Полагам големи усилия на работа да не ми личи, но когато мога, избягвам колегите, особено ако са се събрали на групи. Нямам сили, гледам да си стоя постоянно в офиса. Искам да се скрия от всички.
Вкъщи ме избива на плач, децата ме виждат, провалям се и като майка. Вместо аз да им бъда опора, те ме успокояват. Още на моменти говоря за него в сегашно време. Понякога си мисля за нещо и си казвам, че трябва да му звънна, за да го питам. Забравям за малко, че е умрял.
И аз имам подобни усещания, но гледам да не се оставям на тях твърде дълго. Говоря от време на време за майка в сегашно време, в някои моменти за секунда си помислям за нея, все едно е жива - да й звънна за нещо, какво ли би казала за друго и в следваща се усещам, че вече я няма. 
И мен ме избива на плач и в автобуса, и на работа, и вкъщи като гледам снимката й. Смазва ме усещането, че нея я няма, не съществува и няма да я има в тази форма, в която я познавах, дори и да има прераждане. Но както казах, гледам да се оставя на сълзите и мъката за кратко време, защото само си вредя - това усещане те оставя в някаква сковаваща безпомощност и колкото повече си там, толкова по-трудно е да се откъснеш.

Страдам като се сетя за престоя й в болницата и как нямаше възможност да бъда до нея и да й помагам. Сестрата ме беше изгонила, когато бях влязла да й взема дрехите за пране, а после като я попитах за последните й часове ме смъмри, че съм питала за глупости, не трябвало да го мисля това... Боли ме, че нямаме подобна практика по болниците - да позволяват на близките, ако имат желание и възможност, да се грижат за болния дори и с присъствието си. И да, знам, че е интензивно отделение, но мисълта да оставиш човека сам там, без личен контакт с някой, който да му вдъхне кураж и сили, е смазваща, особено когато си отиде завинаги.

Forest rain, виждаш, че всички, които споделят тук, страдат за загубата на родителя си - на мен лично вашите думи ми дават  сила, че колективно си помагаме в болката - това е част от пътя ни като човеци да разберем живота, любовта, загубата, радостта и да учим другите след нас на това, да ги насочваме, след като сме изживели тази мъка. Forest rain, струва ми се, че ти искаш да прекратиш мъката, но трябва да осъзнаеш, че това няма как да стане - тя е част от теб и ще остане част от теб, така както любовта към баща ти, радостите, които сте споделяли и трудностите, през които и сте преминали. От теб зависи колко дълбоко ще потънеш или ще изплуваш и ще погледнеш напред, но знай, че ако не си обичала баща си, само тогава нямаше да страдаш.
Виж целия пост
# 2 879
Аз вече в нищо не вярвам ,не виждам смисъл ,а вярвах много , може би зрънце ми е вярата ,но не е пълна . Съжалявам ,че казвам това ,но е това което чувствам.
Болка е точно думата описваща това чувство . Да и аз си говоря с нея ,признавам и плача ,в автобуса ,по улицата и така , просто като те заболи заплакваш нали!? Заплакваш от чувството в сърцето,а не от физическа рана която чакаш да зарастне ,мисля ,че тази рана ще остане отворена. Мисля,че ще остане за цял живот (говоря за себе си ) .
Аз също гледам снимката ѝ и я целувам ,говоря ѝ ,поне така имам мъничко облекчение.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия