Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 909
  • 5 666
# 2 850
Прави сте, че времето помага. И един съвет от мен - заровете се в работа, не оставяйте мозъка си да бездейства и да мисли за глупости. Аз в началото бях толкова обсебена, че сънувах моменти от погребението и се будех цялата в сълзи. След като се върнах на работа и ежедневието ме завъртя вече много рядко изпадам в подобни кризи.
Виж целия пост
# 2 851
И аз ще се заровя в работа, започвам и на ново място, където и без това, е много натоварено.
Винаги баща ми е бил олицетворение на сила. Ясно ми е, че всички умират, но неведнъж животът му е бил на косъм по някакви причини, и му се е разминавало. Сега умря в резултат на едно нищо и никакво изследване. На моменти още не мога да повярвам. Може би му е дошло времето. Като се сетя колко пъти и аз съм се поставяла в ситуации, след които е чудо, че съм жива, си давам сметка, че може би, смъртта е предначертана.
Виж целия пост
# 2 852
За съжаление не можем да контролираме тези неща. Просто не зависят от нас. Мисля, че всеки е имал опасни ситуации, в които е минавал на косъм.

Баща ми беше човек на живота, на крайностите и на емоциите. Обичаше да живее на широко и то във всеки аспект. Пиеше алкохол, пушеше цигари, беше кулинар, ловджия, хапваше, беше винаги готов да посрещне гости, да направи трапеза.

Пушеше цял живот, от 12-13 годишен е почнал. Това го уби. Имаше много други здравословни проблеми, но бяха съвместими с живота. Но ракът не прощава. Улових се, че яко намразих цигарите покрай смъртта на татко. Вече абсолютно не паля цигари (преди припалвах с биричка някой път), не сядам на задимено и не толерирам пушачите около мен. Просто не мога и не искам.
Виж целия пост
# 2 853
Извън темата е, но по повод последния коментар се сетих за една колежка, която два пъти пребори рака, издържа три-четири операции, имаше прекаран инфаркт, като по-млада едва е оцеляла в тежка катастрофа, преживяла е ужасен развод и е имала още по-ужасен брак с побоища и не знам още какво. Винаги беше усмихната и позитивна, за всички от нашия колектив беше вдъхновение и пример за сила и борбен дух. Накрая почина много нелепо - саксия паднала от балкона на един апартамент върху главата й докато разхождала кучето си в квартала. Та толкова по темата с кармата. Когато нещо е писано да стане не можеш да избягаш от него.
Виж целия пост
# 2 854
По- лесно ще ми е, ако повярвам, че така е било писано. Но още не мога да простя на онези некадърни тъпанари, а и на себе си, че им го поверих.
Виж целия пост
# 2 855
Аз си спрях лекарствата и нещата се влошиха много. Преди осъзнавах, че баща ми го няма, болеше ме, но някак, болката стана търпима. Сега воалът падна и се стовари върху мен всичко онова, което не съм успяла да почувствам.
В момента чета една книга- "С мисълта за края" на Катрин Маникс. Тя е била лекар в отделение по палиативни грижи. В книгата са събрани истории от последните дни и часове на умиращи хора, начинът, по който те и близките им са се справяли с мисълта за приближаващата смърт, както и съдействието и подкрепата, които са получавали, от лекари и медицински сестри. Искам да разбера какво е усещал баща ми. Умря сам. Не ме пуснаха да го видя дори. Първата нощ не ми дадоха да остана даже пред врата на отделението. Исках да съм близо до него. Показаха ми го отдалече, омотан в тръби.
В книгата ми прави впечатление, че са пускали близките на умиращия, оставяли са ги насаме с него, насърчавали са ги да му говорят. Аз исках да кажа нещо на татко. Толкова ги молих да ме пуснат само за една минута. Мразя ги от дъното на душата си, такава омраза никога не съм изпитвала. Сега освен силна болка, чувствам и безкрайна омраза. Толкова грубо се отнесоха, когато отидохме с майка ми на другия ден след смъртта му, за да оправим документите. Тази омраза не ми дава покой, искам да я излея някъде. Не мога да се справя, не мога. Те убиха баща ми. Даже не знам кой от всичките нещастници е виновен.
Виж целия пост
# 2 856
Форест Рейн, и аз като теб молих да видя майка поне за секунди,да ѝ напиша бележка (написах бележка,но нямаше как да я дам) . Ходих до интензивното отделение (реанимация) беше много страшно ,молих на вратата ,молих ,но ми я затръшнаха . Всичко това което се случи ми е пред очите и е страшно.
Не съм лекар, но хапчета само подържат възприятията малко по лежерно,но знам от близки ,че ако се спрат изведнъж става много лошо , затова лекар преценя как и по колко.
Знам ,ще ти е трудно ,но ти трябва да успееш!
Виж целия пост
# 2 857
Мен ме пуснаха при мама в интензивното, но... както си мислех, че искам и имам какво да кажа, така вътре езикът ми се скова, казах й, че я обичам и се разревах. Уж трябнаше да съм силна, да й вдъхна кураж, но като я видях с тръбите, кислородната маска и отслабнала, на лицето й само едни огромни тревожни очи и езикът ми се скова, не можах да се сбогувам. На тръгване й казах, че пак ще дойда, така наивно я лъгах, не исках да призная пред себе си, че ни е последна среща.
Виж целия пост
# 2 858
Момичета, не си представяйте, че сбогуването с близките е като по филмите.
В реанимацията нашите близки нямат нищо общо с това, което са били преди това.
Аз съм писала…бях с майка почти 2 месеца в болница, хранех я със сонда през носа, накрая просто ставаше и припадаше, обслужвах я с подлога. За всичко това плащах “дарения”. Изписаха ни, за да не им влезе в статистиката в болницата.
Кошмарът вкъщи беше още по-голям. Тя умираше пред очите ми, умря в ръцете ми, а аз часове преди това вече се молех да спре всичко, да спре да се мъчи. Нито имах сили, нито знаех как да се сбогувам с нея. Просто изпитвах страх, ужас. Бях като робот, не бях аз, не можех, не исках и не говорех. Година поне ми отне да възвърна някакъв хубав спомен за времето с нея, а не пред очите и в мислите ми да минават онези последни кошмарни месеци, дни и часове.
Та приемете, че може би сте пощадени, че можете да запазите едни други спомени, моменти с тях.
Виж целия пост
# 2 859
Момичета, аз пък бях с мама, когато я приемаха в болницата... Седяхме, чакахме, държах й ръката, заедно с баща ми, докато й правеха изследването и я преглеждаха. Исках толкова неща да й кажа, но се опитвах да се убедя, че ще се видим отново. Дори обичам те не й казах, казах й само, че всичко ще бъде наред и я целунах по челото... Седях там 4-5 часа и си тръгнах, защото се притеснявах, че имам работа да довърша в офиса  Мен пък това ме изяжда – че можеше да зарежа всичко, да полегна до нея, да почакаме още малко заедно.
Баща ми е останал до самото приемане, още час и нещо, но и аз не спирах да го мисля.
И какво? Както Elpis и Силвиана писаха.... Мислим непрекъснато, цял живот – какво щеше да стане, какво можеше да стане, какво сме пропуснали. Ужасно трудно е да приемем нещата, знам. Това, че виждаме какво е можело да поправим ни изяжда отвътре. На теория знам как и защо се случват тези неща, знам как да ги „мина“, но на практика не винаги се получава, за съжаление.
Виж целия пост
# 2 860
Момичета и аз смятам , че сте били пощадени. Аз бях с майка до края. Умря в ръцете ми и да, не е като по филмите и книгите , както казва Елпис. Трябва да продължите. Родителите ви биха искали това от вас.  Преживели сте нещастие . Не превръщайте в трагедия останалия си живот.
 Винаги има въпросите , ами ако... Може би в друго измерение се е случило. Има и , такава, дори научна теория , за струнната Вселена. Но в настоящата е това.
 И моята майка си отиде без време , преди доста години. Голям шок беше , но и заради нея , съм се стремяла да съм силна , да продължа , да сбъдвам и нейните надежди за нас. Зная, че тя би искала това.
Виж целия пост
# 2 861
Моята майка си отиде преди години, беше изпаднала в будна кома след инсулт и я изписаха от болницата в това състояние.
Понякога идваше в съзнание и тогава много й говорех,хранех я, тя се опитваше да ми каже нещо, но е можеше.
Последните три дни не поемаше храна и вода. Беше към обяд, отворих вратата на стаята, в която беше и видях, че е в съзнание. Веднага взех лъжичка, за да й дам вода, но мама само ме гледаше и водата не поемаше. Казай й колко много я обичаме и тя се усмихна. Излезнах от стаята и след малко се връщам. Мама вече я нямаше, затворих й очите, остана си с лека усмивка на лицето.
Моята майчица винаги ми казваше, че децата трябва да погребват родителите си,че имам свое семейство и те с баща ми няма да оставят сираче.
Виж целия пост
# 2 862
Момичета,като чета виждам ,че на никоя не е било лесно . Всяка от нас е искала да каже ,, обичам те,, на родител ,но не е успяла.
Мисля ,по спомени ,че успях да ѝ кажа ,, обичам те мамо,ще се оправиш,, ,това бе сутринта в понеделник минути преди да я закарат на операцията. Спомням си ,че тя ми се обади преди 7.00ч да и занеса някакви лекарства ,и тогава ѝ казах ,че я обичам.
Виж целия пост
# 2 863
Съгласна съм, че сбогуването не е като по филмите
В моя случай майка ми не беше на себе си, и то от няколко дни. Подвикваше, ядосваше се, явно я е боляло, а беше тежка и едва я местехме 3 души.
Все търсеше брат ми или момичето, което идваше да я обгрижи. На всичко отгоре същия ден с брат ми се скарахме и го пратих да си почива, беше моето дежурство. Та любимият й син пропусна, но пък дъщеря ми "уцели" момента да посети баба си...
Виж целия пост
# 2 864
Момичета,като чета виждам ,че на никоя не е било лесно . Всяка от нас е искала да каже ,, обичам те,, на родител ,но не е успяла.
Много по-важно е какво сме им казвали и показвали в едни други моменти.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия