Майка ти почина - преодоляхте ли го?

vaychka мъчно ми стана за теб, аз съм малко по-голяма на възраст, студент и малко дете имам, късат ми нервите много често. Имам и здравословни проблеми, и моят баща излезе и в ковчег се върна преди близо 20 години.
Не искам да звуча грубо и да си пъхам носа в чужд живот, но помислете за осиновяване.
Това би ти дало нов смисъл.
Форест. Има - няма нещо след смъртта, със сигурност имаш само един живот - този.
Звучиш интелигентна. Шест години вече ли живееш с АД? Джипито ли те тъпче с тях?
Моля те, иди на психиатър, моля те, заради децата. Защото се съсипваш и сама не можеш да си помогнеш.
***
Фейсбук ми напомни днес, шест години, откакто мама ми дойде на гости. Майчица, куфара и беше пълен с посуда за мене, почти не си беше взела дрехи. Разкошни моменти имахме заедно, чудни, още чувам смеха ѝ и я виждам щастлива и усмихната. Няма ден, в който не се сещам за нея, вероятно ще е така доживот.
Гледам един сериал, там главният герой умря и отиде във Валхала (там отиват викингите), и видя там всичките си починали приятели и близки, да се забавляват на една голяма маса. Ревах като бебе. Аз още във Валхала не отивам, но ми стана изключително мъчно.

Elizabeth_, преди шест години животът ми се преобърна заради нещо, свързано със сина ми. Дълга е историята. Всъщност започнах АД и успокоителни година по- късно, след като синът ми отключи епилепсия, лежахме в болница, направиха му ЯМР и една лекарка ми наговори ужасни неща, свързани с бъдещото му развитие. Не се оказаха верни. Даже впоследствие невролозите ме успокоиха. Само има лек двигателен проблем, който засяга основно фината моторика на дясната ръка и съвсем леко е засегнат десният крак, но е почти незабележимо. Рехабилитират го от бебе и става все по- добре. Скоро навършва 7 г. Много е умен, общителен, приказлив. Напълно нормално дете е. Епилепсията е овладяна отдавна. Когато се случи това, преди години обаче изведнъж рухнах. Беше точно 24.12, когато направи гърч, в отделението видях такива тежки случаи, че го чаках да заспи и започвах да плача. Когато се прибрахме, вече бях срината.  Буквално се наложи психиатърът да дойде вкъщи. Започна се с един АД, но не помогна, после втори, трети. Пила съм сигурно поне 20 от всички групи. Консултирала съм се и с различни психиатри. Била съм при най- добрите. Обясниха ми, че има една малка група хора, при които АД не действат по очаквания начин. В един момент ги спрях, искахме второ дете. След като родих дъщеря ми, я кърмих една година, така че отново не бях приемала никакви лекарства. Благодарна съм много, че децата ми са добре, но покрай преживяното със сина ми отключих параноичен страх за здравето им. За най- дребното изпадам в ужас и ги водя по лекари. Пред тях не показвам. Мъча се максимално да им съхраня психиката. Не искам някой ден да са като мен. А те вероятно са обременени, понеже тези състояния са резултат от гени и отключващ фактор. Страховете ми още повече се засилиха, като видях как тези некадърници в болницата оставиха баща ми да умре.

Добре, след като не действат АД, защо продължават да ти ги изписват и да ги приемаш, още повече си имала периоди и без тях. Аз бих опитала други начини. Все пак АД не са съвсем безобидни, още повече като и не постигат очаквания ефект.

С психолог работила ли сте? Струва ми се, че проблемът идва от страх от нещата, които са извън ваш контрол. Всички се страхуваме от тях и това е нормално. Но когато се страхуваме постоянно от нещата, които не можем да контролираме, въпреки, че те в момента не се случват, страх ни е от хипотезата, че могат да се случат, това ни ограбва живота. Това ми е познато и на мен. Аз направо блокирам и не мога да мисля рационално. Мисля, че почти всеки е усещал нещо от сорта по време на ковид пандемията. Може би вие успявате да се съберете в тежка ситуация, но после ви е трудно да се отпуснете, докато повечето хора се паникьосват в стресовата ситуация, блокират и после се успокояват, но без да са си дали напълно сметка какво са изживяли. Струва ми се, че проблемът е чисто психологически и трябва да говорите с психолог. Но нека някой да ви препоръча добър психолог. И това не значи да спирате с хапчетата без консултация.

Форест Рейн, най важното е говорене , споделяне, изказване на всичко.
Говорете постоянно,пишете ,но трябва душата малко да се успокои иначе е много трудно.

Аз знам, че темата не е конкретно за психологическа взаимопомощ, но единствено тук се чувствам комфортно да пиша. Болката може да е оръжие, а може и да е пречистване. Аз я превърнах в оръжие, което насочих срещу себе си и всеки ден се тровя. Чудя се кога ли ще ме връхлети някоя болест, резултат от душевното ми състояние. Много е трудно да възпитавам децата си в любов към живота и хората, в светлина и топлина, в доверие. Понякога не им спестявам истината, но им я понасям деликатно. А всъщност аз виждам света като едно черно, противно, жестоко място. Повечето хора ми носят усещане за студ и отблъскване. И това противоречие между емоциите ми и начина, по който уча децата си да гледат на живота, ме изяжда. Не знам къде е границата между истината и лъжата. Когато баща ми умря, братовчедите ми, които е отгледал като родни деца, се нахвърлиха върху мен, обиждат ме, обиждат него заради един съсобствен имот. Ненавиждам хората. Поне повечето.

Forest, мисля, че тази тема е една от най-смислените във форума. Тук минаваме през едно и също (загуба на близък) и болката и мъката са ни познати на всички. Не се притеснявай да пишеш, когато имаш нужда.

Мисля, че децата не бива да ги намесваме в нашите си мъки и болки. Ако на нас ни е тежко, че сме загубили родител, при тях възприятието може да е различно. Аз все пак мисля, че живеем в хубав свят и ако се обградим с правилните хора, по-малко виждаме лошото. Така е устроен света, че да преживяваме загубите на близки хора. Много ме боли за баща ми, за братовчеда на мм, който си замина на 26 години... просто сърцето ми скъса, с него сме почти набори, а аз го видях в ковчег. Два ужасяващи момента за мен бяха най-тежки: да кажа на майка ми, че татко е починал и да видя майката и бащата на това младо момче да вървят след катафалката към гробищата. Няма по-голяма болка от това...
И въпреки всичко щом още сме на този свят, значи е с причина. Има много радости, които ни предстоят да изживеем, в случая ти имаш и деца. Не знам колко са големи, но и при тях със сигурност предстоят важни моменти в живота. И съм сигурна, че и ти ще си много щастлива да ги видиш тези моменти.


На родата не се връзвай... като почина бабата на мм и някакви хора започнали да говорят на баща му как не я бил гледал, как не я бил водил по лекари. Това не беше вярно. Каквото можаха, направиха. Много грозно е да се кажат такива думи, хората не мислят какво дрънкат.

Forest rain помисли, кое е важно за теб и другото го остави на заден план. Научи се да прощаваш. Хората са такива, каквито са. Дори и роднините. Никой не си избира роднините. Това е като лотария. Прости им. Не казвам да не си защитаваш интереса и този на семейството си. Защитавай го най-рационално, но им прости. Ти нямаш ангажимент към това, което те правят. Това си е тяхна работа, карма или както там искаш му казвай. То си е за тях, на тяхна сметка. Ти просто го пусни това и им прости. Може би ще ти е трудно, защото прошката е едно от най-трудните неща. Не случайно и в най-популярните молитви се говори за прошката: "прости греховете ни, така както ние прощаваме на нашите длъжници". Всеки човек е грешен и не е наша работа да съдим. Да, да си гоним нашия интерес е правилно, но да си терзаем душата, защото някой е несправедлив към нас - полезно ли е? Ние също несъзнателно можем да сме лоши и неволно да правим грешки. Прости на всички и погледни света освободена от това тегло, то не ти е нужно. Това е напълно в твоята воля и не зависи от друг.

25 години днес без нея.
А съм на 33 аз.
Липсва ми.

Много съжалявам,бог да я прости .
Твърде малка си била , твърде малка да останеш без майка

Лисичка, мама се гордее с теб, с порасналото си момиче, сигурна съм 🤗

Ужасно още дете ....те първа трябващо му майка💛
Вие сте много силна.

Много силно те прегръщам! Не знам защо толкова силно ме трогваш всеки път, когато пишеш за майка си.
Надявам се, че те вижда, че ти помага, че се радва за теб! Знам, че винаги ще ти липсва. Но това само трябва да те прави по-отговорна към собственото ти здраве, за да си максимално дълго с децата си!

Здравейте.Скоро ще станат 5 месеца.Писала съм и преди.Понякога сънувам и двамата си родители.Липсват ми много.Просто исках да споделя тук , защото нямам на кого на кажа освен тук в форума.Тъжно ми е,дори когато изляза с приятели и родителите им звънят.Честно казано им завиждам.Ние не живеехме заедно с баща ми и исках да имам повече спомени с него.И понякога имам чувството , че майка ми е до мен.Когато си седя в леглото , и гледам към мястото където тя си седеше.Преди дни,когато търсех една дреха , попаднах на нейните и отчаяно ми е прииска да усетя миризмата й.Страх ме е ,че един ден ще забравя гласа й.Роднините ми са при мен и понякога им звънят децата и ги чувам как си разговарят щастливо.Всичко което им се
случи беше ужасно несправедливо и ме боли за това.Не знам.Имам чувството , че доста възможности бяха отнети и чувствам вина за някои неща.Понякога ми олеква когато пиша тук.И съм наясно , че мога да отида на психолог.

Итстайм,болката ще си остане,няма да те лъжа. На 5ти този месец ще стане година откакто майка падна ,а на 19ти година от както почина ,болката и сълзите са си същите . Когато чуя някой да говори с майка си (приятелка ,непозната или роднина) сърце ми се къса .
И аз като теб си мисля дали някой ден ще забравя гласът ѝ ,аромата ѝ ,но не мога да кажа, защото не знам това и тази мисъл ме измъчва