Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Знам, че в дните, в които бавно си тръгваше от нас мама имаше нужда да е тихо, тъмничко и спокойно.
Аз трябваше обаче да съм съвсем наблизо през цялото време, а не бях.
Нямам представа дали психиката ми щеше да понесе да бъда там в момента, в който си отива... мислех си, че имам защита, но виждам, че се пропуква.
Тези дни установих, че прагът ми на търпимост е паднал доста.
Не ми се слушат празни приказки, не мога вече с часове да съм попивателна на чуждите мъки и житейски ситуации, а някак между другото да си отделям внимание на това, което се случва с моята душа. Ограничила съм си контактите до хора, които тотално не ме натоварват и не приемат по презумпция, че от мен се иска да бъда просто един добър слушател, който не е нужно много да бъде изслушван.
Ще споделя нещо, което може да ви се стори малко странно, даже малко стивънкинговско.
И мама, и татко са кремирани.
По времето, когато татко си отиде не беше позволено урната да бъде където човек поиска, а сега не е така. Тогава имахме "късмета" да получим място за урнов гроб в Драгалевските гробища (сложих го в кавички, ама си е баш късмет, имайки предвид, че имотнто разпределение в Драгалевци е такова, че кооперации вече се строят точно на границите с гробищетои разширение не се предвижда, а ние пък от друга страна сме "прикари" и фамилни места там си нямаме).
Обаче... нещо все повече усещам, а и хората около мен, включително децата, че ни се иска нашите близки да са си на място в градината, където можем да направим така, че да бъде кътче за спокойствие и красота.
Въпросът е, че не знам как се процедира в такъв случай... тук е стивънкинговския момент - не ми се ще да си го представям като тайно открадване на любим човек от отвъдното, а някак да има процедура за такива случаи, в които на човек му е дошъл друг акъл.
Дано не съм ви стреснала с моите размишления, сега в момента такива ми се въртят в празната глава.

Както го усещаш, така го направи.
Когато мама почина се наложи урната й две седмици да стои вкъщи. Ами ревях по 24 часа, само като погледнех към скрина, където беше тя. Коремът ми се обръщаше по сто пъти как съм я изгорила и натъпкала в глинен гювеч (защото урната прилича баш на това). Така че не е моето да стои вкъщи. Занесох си я при родителите й в Пловдив. Сега пътувам.

Според мен- не си го причинявай!
"Това" не са твоите хора. Грубо е, но може и да не е тяхната пепел дори.
Не прави такива светилища в двора си. Това дърпа назад ежедневно.
Изпълни дома си с детски глъч и красиви цветя. И без това трудно ще спреш да мислиш за това. Свекър ми искаше урната на свекървата при него...изключително странно се почувствахме от това. Тогава- не можеше, но го беше измислил- служебно да я изискал в селището на вилата и от там да си я вземел. Слава Богу-  отказа се и я положихме. Аз държах нейна снимка до едно кандилце в спалнята. Знаех, колко липсва на съпруга ми...в един момент, той самият помоли да я приберем.
Сега, след загубата на мама се побърквам да видя нейна снимка...веднага потъвам. Не знам, дали изобщо някога ще мога, без сълзи...това не значи разбира се, че не искам да я гледам, просто не мога. Не искам снимка- искам нея!

Ами... мястото, на което е татко, от сравнително уединено място, на което можеше човек да приседне и да потъгува се превърна в краен ъгъл, в който нон-стоп се валят боклуци и бучат от всякъде строителни машини и автомобили.
Аз много не го възприемам като светилище, а като място за контакт и размисъл, а и наистина не ми вдъхва ужас урната, ама може би така сме си нагласили честотата на възприятие в нашия дом, не знам. Градината беше любимо място и на двамата, затова си мисля, че някакво кътче може да си е тяхно - без да е място, което да е обречено само на мъка, а по-скоро за хубави спомени.
Нямаме краен срок за решение, така че ще го обмислим добре.
Важното е всички, които имат някакво отношение по въпроса да сме на едно мнение.

Е...ако ще се чувствате добре- направете го.
Но...някак си, дай си време. Болката и чувствата се променят.
Обсъдете...помисли и тези горе, как биха реагирали и действай.
Иначе...и без урни там, вярвай ми- дълго няма да си тръгнат от вашата градина!

Деси, за съжаление май не е много лесно официално да си вземеш урната (поне преди години не беше), но от друга страна, има голямо търсене на гробищни места, та може нещо да се е променило.
Да, аз спрях да ходя на гробища по сходни причини…не мога да седна (а нарочно сложихме пейка), да се уединя, да съм сама с майка и брат ми. Не съм предприела нищо, защото майка искаше там да е “вечният и’ дом”, до детето и’.
Нашите гробища, за съжаление, не са място за утеха, размисъл, контакт, не са никакъв “парк”.
Писала съм и друг път, мъжът ми, ако го надживея и съм все още с него, съм обещала точно с коя песен, да, песен ще го изпратим и къде ще разпръсна праха му.

Местата на мама и тате са близо до входа на нашите гробища. Те са стари места, на бабите и дядовците, има сенки от дървета, тихо е и има много, ама много птички и катерички. Имам една тесличка и почиствам, когато отида. Оставиха си парите хората, опитвам се да изглежда добре. Ходя и на една роднина на гроба.  Където два, там и три гроба. Беше много тревясало, в неделя бая трева махнах.
Не харесвам плочи върху гробовете, нито камъчки. ММ един път се изцепи и ми е влязло в ума - тези плочи отгоре са сякаш да не избягат покойниците, И аз правя нещо, което не е много ок, ама предпазва от плевели, най-вече от балура. Купувам изкуствени цветя и почти целите гробове са с изкуствени цветя. Имам някои цветя - алпийска роза, но на нея не й трябва вода. Купувам и от Джъмбо разни глинени статуетки. ММ казва, че така е по-добре, пък и нашите нямаха против изкуствените цветя. Отдалече им се виждат местата.
Ще взема тротоарни плочки и ще направя пътечки от алеите до гробовете. Сега ги обработвам с тесличката, но е проблем в кално време.
Така ми олеква като се грижа, те ми говореха, как са сигурни, че няма да зарежа вечните им домове... Аз и без това ходех да оправям местата от много години. Тате молеше да купувам биричка за прости (много я обичаше), а мама обожаваше орхидеи, като видя такова изкуствено цвете някъде, купувам за гроба. Някак ми олеква.
Аз хвърлих кръста на мама в казана (гледам един човек до нас го направи и си викам, така се прави), а на тате - синът ми се ядоса и го остави до казана, легнал. Не съм носила черно, черни шалчета. Не съм взела нищо от апартамента им, той остана на брат ми. Само искам снимките, ще му кажа някой ден. И някои дрехи, които съм купувала на тате, все още си ги нося. Какво като ги е носил? От военен магазин му бях купила ватирани блузи, елеци. ММ ги искаше, ама не му ги дадох. Изобщо не съм по традициите, някак другояче усещам нещата. Брат ми се спука да реве на погребенията, ама не стъпваше да ги види, да им помогне, да свърши нещо. Това сме хората. Някои тъй, други - иначе. Тук сме се събрали много чувствителни хора, обичани и обичащи. Един живот го е имало, създал е поколение, другото е суета.

Ами да! Няма как да не сме чувствителни, щом изобщо имаме нужда да споделим това...
Тази тема е много различна.Тъжна, силна и...помага. Не си съвсем сам.
Еднакви сме в болката си. Всичко друго е безпредметно ...

Липсват ми букетите, които мама правеше за моите деца по различни поводи в училище. По едно време си мислех, че не е много добре така, но набързо ми стана ясно, че няма по-хубаво нещо от бабиния набран с любов букет.
Опитвам се да го направя, но не е същото... то и цветя няма в момента.
А и този дъжд.... чувствам се като в "Сто години самота".

Искам си мама

LemonDesi, толкова съжалявам. И аз искам татко. Преди няколко дни синът ми имаше спектакъл по повод завършването на предучилищното си образование. И все си мисля как баща ми щеше да е там, до майка ми, а вместо това, до нея  беше най- добрата й приятелка и кръстница на дъщеря ми. Татко винаги е искал да има  син, моят син му беше един вид утеха. Бях едновременно щастлива и нещастна. Дори си представях, ако беше там какво точно щеше да му каже. Затова аз му го казах. С баща ми много си приличаме.
Синът ми не спира да говори за дядо си, и го прави с такава лекота, въпреки че вече знае какво е смъртта. Аз още не мога. В перспективата на бъдещето всички ще приключим живота си. И като се замисли човек, самият живот не е толкова дълъг. Вярвам, че ще ги видим някой ден. Родителите трябва да са първи, колкото и да боли. Обратното е безумно жестоко за тях самите.

Деси, прекрасни са букетите! Със сигурност, учителките не са получавали други такива! Като бях малка много обичах да си бера полски цветя,...нищо и никакви цветенца, спрямо купените, но цялата стая миришеше на поле,пролет,лято...просто бяха истински.
Форест, съчувствам искрено! Голяма мъка е да не можеш да споделиш радостта и гордостта си. Сякаш...основно за тях сме ги създали тези деца. Моят татко сега се радва на малкият си внук,мама- не. Много често казва, ще правим това и онова, дядо ще го води еди къде си...е- няма да доживея ти да ме возиш дядо, ама нищо...каквото успея да видя...
Любовта, към внуци е огромна. За това е хубаво да имат време заедно.
Бяхме на бал. Лелята на мъжа ми изпрати внучката. Ами...завидях и! Грозно, но наистина и завидях...питах се, с какво е по- добра от мама, че заслужи да види това, а мама едва дочака първото си внуче. Не можа и половин година да е с него...
Срам ме е от тези чувства, но ги чувствам!

И двете сестри на мама са живи - над 80 г., ожениха внуците си  , а мама почина на 64 г., татко и той в 60-те си, след като беше болен години. И почти накрая се разбра откъде са били проблемите му , всъщност е било лечимо, но много беше напреднало всичко. Не дочакаха двете деца на брат ми.Снаха ми беше бременна като починаха- двамата в рамките на няколко месеца. В деня на смъртта на мама се разбра пола на детето. Казах и , тя беше много зле , но се усмихна и каза , че е разбрала.Но такъв  е животът , всеки получава и хубаво , и лошо. Ванга казваше , че доброто и лошото във всяка човешка съдба са поравно.Едната ми леля я сполетя най-лошото - почина синът и. Той не дочака внуците си . Първото  му внуче се роди няколко месеца след смъртта му.
 Сега младите се женят и раждат късно и все по-малко баби ще дочакват бала , сватбите на внуците си. На ММ бабата видя и се порадва на всичките си правнуци.

Да, така е..но не боли по- малко. Егоистично исках още поне 5-10 години да имаше. 62 е...като точно да започне времето на тези неща. Философски опитвам да погледна...винаги има и по- лошо, но пак много ме боли. Още по- тъжно ми е като гледам, как някои хора, които имат това щастие- не го осъзнават и ценят.

Здравейте,
И аз изгубих своята мама през октомври 2022г. на 53г.
Беше шокиращо. Тя страдаше от МС, имали сме много ситуации с болници и спешно, но този път беше различно.
Когато ми съобщиха изпаднах в ужас, шок (то просто няма друга дума да обясня), буквално изпитах как се отвори дупка в сърцето ми, една празнина. Никога не съм чуствала нещо подобно до този ден. Задух, стягане в гърдите.
Беше ужасно, сили нямах да кажа на брат ми и помолих тате да го направи. Мина погребението, до тогава бях като кон с капаци, просто не осъзнавах, очаквах, че е шега, тъпа шега. Не исках да я видя за последно, та аз я видях преди това жива и здрава. Беше петък, в неделя погребението. Реших да се върна отново на работа още в понеделник, реших, че ако се върна в реалността ще ми помогне. И се почна - изпадах в рев непрекъснато, питах я, говорих и, крещях, исках да и звънна непрекъснато (защото бях свикнала да сме нон стоп на телефона, особено като вървя някъде пеша). Мъжът ми беше в тотален страх, не знаеше какво да направи. Благодаря му много! Показа ми защо е мой съпруг. Влизам да се къпя примерно и изведнъж започвам да рева, той милия чука от другата страна и се моли да изляза поне да ме прегърне.
До 40тия ден ходих всеки ден на църква, а не съм много вярваща. През този период на най-силната депресия имаше и моменти, когато и бях сърдита, че ме е оставила. Че няма да види внуци, че няма кой да ми каже мами или детенце. Че нея я няма.
Сега 8 месеца по-късно не рева нон стоп, понякога се будя от кошмари, от задух. Така да ми липсва!
Нали това са нещата от живота, но за мен това е най-трудното нещо, което ми се е случвало!!!
Благодаря, че има с кой да споделя и темичката.
Още когато ми се случи започнах да чета тук такива теми, даже си откраднах едно стихотворение, което съфорумка беше  написала за нейната майчица.
Доста дълъг пост. Съжалявам.
П.С. използвах "рева", а не "плача", защото аз буквално се дерях!

Ооо, скъпа Emmmiiii, съжалявам....
Как те разбирам.....и при теб автоимунно, отвратително просто...
Не знам къде се намирам, толкова ми е пусто и празно, липсва ми жестоко, днес са докарали урната, утре тръгваме към морето да я оставим на вечното синьо...
Не знам дали е нормално, но много плача, много, нищо не ме интересува, живея на пълен автопилот....