Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Нещото, което мен ме накара наистина да повярвам, че не сме просто тела с умствена и сърдечна дейност беше един сън с дядо ми. Той почина краят на 2020 в ръцете ми, него го обичах повече от цялото си семейство взети заедно, та го понесох доста тежко. Преди него пък почина кучето, което имахме 13 години. След смъртта на дядо може би прибързано си взех друго кученце, но се оказа болно и въпреки усилията ни почина и то. Всичко в рамките на два месеца.

Реших, че повече не желая да се грижа за каквото и да е. По мои планове щях да взема животно евентуално ако бъдещите ми деца поискат. Само, че няколко месеца по-късно сънувам дядо как влиза в кухнята с куче на повод и го питах, защо идва с куче. Той само ми отвърна: "Това куче, каквото и да е, ще го гледаш."

Замълчах си, нищо не казах на никого и си продължих. Два месеца по-късно ме прилъгаха близките ми да "ходим на кафе", пък ме заведоха в къщата на развъдничката и се прибрахме с малката топка козина. Бях просто в ступор като ми я връчиха да я гушна.

Хем я чувствам като награда свише за преодоляните травми в предните месеци, а след като почина майка ми миналата година и още куп други гадости се случиха, ако не беше това куче сигурно близките ми щяха да ми идват на свиждане в някоя лудница или да носят цветя.

Съболезнования на всички. И аз не се справям добре със загубата, макар че минаха почти 2 години. Още ми е трудно, когато ходя до майка ми. Искам да си върна хубавото детство и да си остана завинаги дете с двама родители.
Знаци и сънища не съм имала. Не желая да имам, блокирала съм съзнанието си в тази насока. Една приятелка ми звънна веднъж, за да ми каже, че го сънувала. Действително в думите й имаше неща, които нямаше как да знае, понеже не съм й ги споделяла. Друга приятелка след смъртта му ми казваше, че го е виждала на ръба на скала, докато беше интубиран. Все ми е тая. Знам, че беше готов да си тръгне. Каза го на последния си рожден ден, макар че живееше спокоен и хубав живот и беше напълно здрав. И аз съм готова да си тръгна, но имам две деца. След смъртта на татко си казах, че ще избутам, докато пораснат, сега знам, че трябва да бутам много по- дълго, защото искам да им помагам във всичко до последно.
Аз вярвам, че смъртта не е краят, дори съм убедена. Вярвам, че някои хора предусещат смъртта си и тази на близките си, вярвам, че човек може дори да предизвика смъртта си, без да се налага да се самоубива, вярвам, че децата са много по- интуитивни. Когато бях на 8г. усетих мига, в който баба ми почина.
Прадядо ми пък без да има никакви оплаквания, в нощта на смъртта си се е облякъл с костюм и така е легнал да спи. Знаел е.

И знаци имах, и сънища имах. Преди и след като си отиде. Вече месец го няма. Като момиче нямах търпение той да замине за някъде, за да сме си само с мама, а сега ми се иска да можех ей така поне за минута да съм с него. Не бяхме близки през годините, ясно показваше, че държи повече на сестра ми. Някак негласно ни бяха разделили с майка ми - аз повече към нея, сестра ми към него. Има и предистория - дълги години бездетие. После се появявам аз. Може би породена ревност или коментар на изключително близък роднина, че това бебе ако не приличало на баща си, "щяхме да кажем, че е крадено" някак си охладило радостта на баща ми към мен. С времето простих много неща, доста травми обработих, но все си казвах, че той, а майка ми са направили най-доброто, на което са били способни. Последните години затоплихме отношенията, най-вече с раждането на сина ми. Много го обичаше и искрено му се радваше. Отиде си на 80, две седмици след рождения си ден. Събра ни на обяд по случай празника си, беше жизнен, весел, смяхме се, направихме си семейна снимка с деца и внуци, и само няколко часа по-късно бяхме в болница за спешен прием и операция. По-време на прегледа в спешното откриха, че има и тумор в стомаха. Питаха ни дали е имал болки, дали е повръщал, защото образуванието се беше разпростряло почти изцелия стомах. Нямаше такова нещо, броеше дните до тръгването му за село, където изкарваха с майка ми по цяло лято. Преживя операцията (тоест бяха две), хирургически се възстановяваше бързо и изведнъж се влоши. Свалиха го в реанимация, започна бавно подобрение, имахме възможност да го виждаме и там. Ходехме и му говорехме мотивиращо, беше си в ясно съзнание, но трудно говореше. Ноща, в която се е влошил го сънувах - яви се пред мен здрав, пълен с енергия и много усмихнат. На сутринта е починал. На следващата нощ се включи играчка на сина ми, която говори (не е със сензор). "Обичам те. Ти си ми приятел", а после песен. Знам, че беше той. После го сънувах няколко пъти и все е здрав и спокоен. В един от сънищата му го питах как е с мен, след като е починал. Каза "Жив съм". Синът ми, който е на почти на 3г. една вечер посочи към градината ни и каза "дядо". Усмихваше се и дълго гледаше в тази посока.
Вярвам, че има нещо след това, но какво точно е едва ли някой знае. Реших да прочета някои от книгите, които се препоръчват по групите и честно казано това бяха едни от най-лошо похарчените ми пари.
Преместихме се при майка ми, но не се чувствам комфортно тук. Като да вървя по тънък лед и всичко ми е едно нереално, като да съм просто наблюдател.

Мойте съболезнования на всички загубили близък!
Аз все още не мога да се справя с болката , тъгата вината и вс останали чувства в мен. Майка ми почина преди 2 г и 7 месеца. В тази година се случи най- хубавото нещо в живота ми - роди ми се детенце и най- лошото - загубих майка си. Майка ми се отиде сама в Пирогов, без да ми кажат нищо и без да мога да я видя. Все се обвинявам , че можех да направя нещо повече , за да знае че съм до нея. Толкова ми е тежко , няма ден, в който да се мисля за нея. Задушавам се от болката. Не мога да отида до апартамента й .. нямам сила..Толкова ми се иска да ми даде знак , че това не е краят, толкова мн имам нужда да се свърже мама  някак с мен… колкото и смахнато да звучи за някои .. мн ми е зле и не знам какво ще правя…

В подобна ситуация бях и аз. Не можа да остане скрито от мен, само началото на диагнозата, но ..така или иначе- разбрах. Разбрах, че имаме максимум година заедно. Виждаше ми се ...като да имаме време. Е да, но не. Отлетя като миг. Родих и след три месеца, тя отлетя. Благодарна съм, че поне го видя. За това време- нищо не си казахме. Някак...така. Правехме се, че не се случва. Имах възможността и нищо! Връщайки се назад обаче, знам, че така трябваше! Нито тя, нито аз можехме да си го позволим една на друга. Нужни ли са думи в тази връзка? Има ли смисъл да си казваме ясни и за двете ни неща? Да оттекват едни последни думи в душите ни...знам, че ме обичаше безкрайно- и тя знаеше, какво е за мен. Заръча само- сега ТОЙ е най- важният. Това е твоята задача. Беше...предай нататък. Предай живот и любов.
Не страдай за това...тя си е знаела всичко,което искаш да и кажеш. Майка и дъщеря е особена връзка. Думи...не са нужни. Просто- предай нататък!

Tirex, прегръдки, това все едно аз съм ги писала . Знаех отлично, че краят е предизвестен. Тя може би също . И ние се правехме, че болестта е между другото, не говорехме , не я споменавахме дори с истинското и име . Последните дни също не си казахме нещо по-различно, макар и двете да знаехме , че няма повече. Просто се лъжехме взаимно, че и това ще мине, за да не рухнем. Честно казано, не съжалявам! Цял живот връзката помежду ни е била изключителна!Без да се кажат някои неща, те се знаят, те са в сърцето. Как да се сбогувам с нея преживе, как се прави това? Как да говорим, че това е краят? Незнам…. Ние не можахме, прекалено много се обичахме , за да се нараним по този начин. 
Различни сме хората, всеки го преживява и чувства посвоему, само болката е една и съща и няма минаване…

Момичета, припознах и себе си в тези думи и размисли. Хем се обвинявам, че не сме си казали достатъчно, че все можеше и още нещо, хем няма как да се сбогуваме приживе. А и не е редно. Бяхме толкова близки, едно цяло. Разбирахме се с поглед, а дори и да не -безкрайната и безусловна любов компенсира всичко.
Аз съм се отдала на дълбоки философски размисли и се чудя -дали просто опитвам да избягам от реалността и емоциите си или наистина съм най-жестокият и безчувствен  човек на света. Не че има значение, но съм объркана. Кати цяло усещането ми е, че самият живот е една голяма илюзия..или изобщо какво е животът? Не са ли със смъртта двете страни на една и съща монета, щяхме ли да изпитваме каквито и да било емоции, ако бяхме безсмъртни ?

Абсолютно същите чувства! Как да си го причиним, как да си покажем страха и сълзите?! Та ние ..цял живот сме си спестявали една на друга тези неща. Пазехме се до края... Но виждаш, хората сме различни. На много забелязвам, че им е важно това. Аз имах възможността и я пропуснах. Просто някак знам, че и тя искаше  така.

Момичета, не се обвинявайте. Така е трябвало да стане. Не съм вярваща, но може би има някаква карма и на всеки пътят в този живот е предопределен.

Майка почина от ковид. Видях я за последен път когато я приемаха в отделението. Беше относително добре, само лек задух и кашлица. Не съм предполагала, че я виждам за последно. След няколко дни рязко се влоши и почина. Погребението беше в затворен ковчег. Вие поне сте имали време да се настроите психически за края. При мен шокът беше голям.

Когато за първи път отидох в дома й - бяха се минали вече 40 дни от смъртта й едва издържах. Дрехи, съдове .. всичко както тя го е оставила, когато е тръгнала за болницата. На масата намерих брошура от верига супермаркети и отгоре бележка с нейния почерк - списък с планирани покупки за идната седмица.. тук вече помня, че не издържах и се разплаках. През тази седмица се влоши и почина, а е имала други планове ..

Аз също не вярвам в прераждането и съществуването след смъртта, макар че съм чела по темата и накупих някои книжки.
За мен всичко има своето логично обяснение, но сега си спомних за единствената гледачка, при която съм ходила преди Ок. 16-17 г. Беше най-известната в родния ми град. Отидох по-скоро като придружител на приятелка и бях скептична, изобщо не съм го приела насериозно. Но си спомних само две неща- че ми предрече брак и едно дете момче ( тогава нямах никакви настройки за това, по -скоро мислех, че ще си остана стара мома , което е факт към момента и че на 38 ще преживея много тежък момент. Отказа да каже какво точно, но все едно го видя, беше много убедена, затвори очи и замълча, та ми ясно. Тогава ми се стори твърде далече във времето, майка ми беше в цветущо здраве и не съм се впрегнала особено . Реално изплува сега, когато се случи. Факт е, че съм на 39 вече, а не на 38, но пак си е необичайно съвпадение. Напълно възможност да е чиста случайност и налучкване, но пък човек в такива моменти търси всевъзможни обяснения и знаци.

И аз не съм очаквала, че я виждам за последно, не трябваше да я оставям  , трябваше да съм в болницата с нея дори да не мога да я видя… трябваше да притискам лекарите да я гледат по-добре…трябваше нещо да направя .. ама аз с новородено бебе , което кърмех през 3 часа и недоспала , просто не знаех от къде ми дойде всичко това, бях в стрес, не знаех какво да правя, а в деня , в който ми го казаха просто бях в шок, отивам в Пирогов в ковид пандемията , а те ме разходиха мн добре из болницата по няколко пъти та дори и в моргата, не можах да я видя , беше ме страх , че ще остане в съзнанието ми това , което видя … още не мога повярвам какво ми се случи, и че мойто детенце няма да има такава прекрасна баба. Тя се готвеше да идва да ми помага от следващата седмица , а пък то какво се случи. Това което ми каза последно - човек си прави планове, а то се случва съвсем друго…

И аз неможах да видя майка , много ми тежи това.

Днес се навършват 2 години от смъртта на татко. И аз не можах да го видя в болницата. Уж беше по-добре, а като отидох на свиждане ми казаха,че 10 минути преди това е починал.Беше невероятен шок за мен. Цял ден слушам любимата му песен и се съдирам от рев. Много боли.

А аз успях да видя майка ми буквално часове преди да получи втори инсулт ( най-тежкият възможен, стволов) и да изпадне в кома.
Успях да я целуна и да й кажа , че в обичам. Да й оскубя веждите и да в изтрия малко с една кърпа , защото не беше къпана от седмици (
Разбрах, че е много зле, но избягах-не извиках линейка и като че ли подцених състоянието й. А тя тъкмо е получавала този инсулт.
Оставих я да поспи, защото едвам говореше и..така и не се събуди.
Аз пътувах с нощен влак от София до Варна специално да в видя и поне ми е утеха, че успях. Но и не можах да помогна , пак ми е гадно. Все едно я оставих й да умре на това ужасно място- беше в хоспис временно след първи тежък инсулт.
Излязох и след няколко часа ми се обадиха , че е почти в безсъзнание

Днес стават 3 години откакто майка ми почина. Не че не ми е мъчно, но гледам да не го мисля много, знам че не би й харесало да съм тъжна.