Майка ти почина - преодоляхте ли го?

donau_janine2 преживяното от вас е най големият страх на всички майки. Дано детенцето ви е добре и никога повече да не се налага да влизате в такова отделение.
Не са ни пускали предполагам заради ограничаването на зараза, все пак тези хора там са изключително тежко болни. А и заради факта че всеки момент някой от тях може да е на прага на смъртта.

Ужасно нещо е детско интензивно. Носехме маски, престилки, тестове за Ковид искаха и мен ме беше страх да не вкараме и външна зараза, то стига, че имат вътрешноболнични инфекции. Може би да са ни пускали, защото става дума за дете, и без това родителите са смазани. Във всеки случай съм им безкрайно благодарна, че  бях там.
 Няколко месеца след това, като го заведохме на контрола, лекарката ни качи горе, за да могат сестрите да го видят и да се порадват.

Толкова хубаво си го написала…
Същите мисли и чувства са и в моята глава и душа :/
Аз видях мама след като си беше заминала и този фрагмент се е запечатал в съзнанието ми - виждам го по н-броя пъти всеки ден. Тя беше с болногледачка в дома си - 24/7. Жената ми се обади един ден и каза, че не й харесва дишането й, но аз някакси отказах да приема това като признак на края. Можех да се юрна и да я хвана още жива, но трябвало ли е…?! Сега като чета последните коментари, май щеше да е голям бич за мен - това да си свидетел на последния дъх на най-скъпия ти човек... Щеше да е още една доза травма отгоре на всичко…
Видях я 2 часа след това. Една обвивка. Любимата обвивка, чието най-съществено съдържание съм Аз. Майчината ръка - олицетворението на всичко най-мило свързано с МАМА, отпусната отстрани. Лицето - спокойно. Челото - студено. Целунах го 3 пъти… за СБОГОМ. Но знаех, че тя вече не е там. След като вдигнаха тялото и леглото остана празно, дълго го гледах и не можех да осъзная как изведнъж е вече празно. И ще остане такова. Шокът и болката са ужасяващи!
Доста често се обвинявам, че не съм била там. Както и за много други неща. Разбрах, че е нормална фаза на скръбта. Ще мине.
Иначе избирам да вярвам, че енергията на добрите хора остава, около нас или някъде на по-хубаво място, тях ги има и може би приключението за тях тепърва започва. Надявам се само някой ден отново да се съберем под някаква форма. Мъжът ми вярва, че тук е само едно “ниво на играта”; минаваш го, ако си си научил уроците и продължаваш напред, към следващото. Интересно
Онзи ден като палих свещичката пред портрета и си говорех с мама, й казах колко чудовищно трудно ми е без нея и я помолих да ми даде знак, че е наоколо, че ме вижда и чува. Минути след това холната лампа започна да примигва и почти угасна. Мъжът ми махна крушката, защото реши, че изгаря и излезе навън. По-късно вечерта я сложих обратно и си светеше нормално, без никакъв проблем. Вярвам, че може да е бил така чаканият знак… (имам и видео!)
Любов за всички вас, готини хора! Ще се справим с всичко и ще ги пазим в душите си винаги ЖИВИ!

Rayana, настръхнах. Какъв по-сигурен знак от това…
При нас няколко пъти се случи да намерим отворена вратата на входното ни жилище без  причина ( тъкмо се бяхме нанесли , а тя много искаше да го види ) . Вратата си е стабилна, метална и не отвява току -така. Отделно сънищата, като веднъж буквално ми се ‘яви’. Просто дойде, за да ми каже , че е там, че е добре и да съм спокойна. Усетих го. Без драма, без дори на сън да си фантазирам, че е жива.
Аз дълбоко в себе си съм скептик, за всичко търся и намирам рационална причина, но все пак в съзнанието ми има едно малко отворено кътче и за такива неща.

Колко силно Поликсени! Да- ние сме най- същественото им съдържание! Това е единственият смисъл. И да има и да няма друго ниво- ние сме продължението и чудото им. И аз гледах втренчено ръцете...в ковчега в църквата. Цялата беше толкова променена, но тези ръце- бяха израз на всичко най- скъпо и мило. Майчината милувка е като гума, която изтрива всичко лошо,пази и зарежда. Те са магия и сила.
Сега при всяка възможност галя сина си. И винаги се сещам за онова чувства, когато аз бях галена по главата...

Ох ,как ми е мъчно за отминалото време,дори и за лошото през което сме преминали с майка и татко. Мъчно ми е защото знам че няма връщане назад . Като гледам баща си толкова болен вече 5м и като виждам че вече не е той ,не е същият човек се съсипвам. Знам,за тази болест няма оправия никога и знам,че ще го загубя .Страхувам да не остане в мен лошо чувство от това което преживам с болестта му в момента.
Всеки ден плача пред снимката на майка и я моля за помощ,за подкрепа,да ме усили във вярата ми . Защото вярата ме напусна и се чувствам безсилна с огромна тежест и болка,разочарование.Но в същото време чувствам една любов, такава една, която не е човешка ,а сякаш от друг свят и се питам не е ли от тази  майчината и истинската . Любов , която няма граници , любов , която е толкова чиста и свята!

На мен всичко ми се върти на лента как се случи, понеже майка ми си отиде неочаквано и поради лекарски грешки в рамките на 1 седмица. Постоянно се обвинявам, че не прочетох листовката на лекарството, което я уби, а вместо това я пратих при предписващия лекар, който я доуби с друго лекарство. Вината я чувствам постоянно и все едно е някакъв ужасен филм на ужасите, който се случи.
Искам да ви питам за дрехите на починалите. Когато обличам нейни дрехи, чувствам, че тя е по-близо до мен. Но четох, че носело негативна енергия, и въобще се чудя някой носел ли е дрехите на починалата си майка и дали е забелязал да му се случват лоши неща и т.н. Майка ми толкова искаше да се гласи, беше си купила дрехи, не скъпи, но хубави. И по различни причини не успя да ги носи и да им се порадва. Сега ми е много мъчно да ги изхвърля.

Не приемам тези суеверия. И аз пазя дрехи на любимите ми хора и понякога ги изваждам.  И нали като почине някой се раздават негови дрехи, аз също раздадох. Защо се раздават, ако е вярно и как хората си ги носят? Даже и обувки на баба взе една нейна племенница и си ги носи понякога,от 15 години ги има и си е жива и здрава.

Нося дрехи от мама, при това с голямо удоволствие.

Недейте се обвинява за неща, които не са ваша вина. Най-нормалното нещо, при здравословен проблем, е да потърсим или изпратим, съответно заведем близките си на лекар.
За съжаление, понякога и лекарите не могат да помогнат, а понякога може и да не са компетентни.
Аз понякога си мисля, че трябваше да настоя, принудя татко да влезе в болница, но…имах ли и това право. Това беше неговият си живот, избор.
След ужаса с майка в болницата, той сякаш знаеше, че няма да излезе жив оттам. И дори и в последната вечер си беше пил питието и слушал любима музика.
Запазих за себе си няколко от дрехите на мама, но така и не ги облякох. Не ми беше…комфортно, не от суеверие.
Голямата част от дрехите ги оставих в контейнерите на БЧК.
Бижута нейни нося и до момента, 10 години след смъртта и’.

Аз също нося дрехите на майка, въобще не се притеснявайте! Така съм по спокойна,все едно е с мен

Когато аз се обадих на джи пи-то на баща ми да му кажа, че според мен е развил пневмония,  той ми обясни, че ако го закарам в болница ще го хвърлят съблечен в интензивното и най-вероятно няма да го погледнат повече. Че според него е по-добре да си остане у нас. Изписа ми силен антибиотик, но беше неспасяемо вече. Благодарна съм му за съвета. Баща ми си почина вкъщи, не го разкарвах по болници.

Оф, какво да правя с дрехите на мама? Не ми се иска да ги хвърлям. Знам, че през лятото, когато хвърля.дрехите на мама, много ще плача и къса сърцето ми от мъка. От време на време галя.дрехите й, възглавницата й. Ухаят все още на нея. Тя все питаше какво щяхме да направим с дрехите й, след като почине. Разстроих се още от сега.

Може да го дадете за рециклиране.

В контейнерите за дрехи оставих аз , знам че се ползват после читавите дрехи.В НМ отиват за рециклиране негодните, а годните се продават, даряват: