Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Да, и мен ме връхлиташе тази мъка в началото. Още се разплаквам, когато чуя разговор между майка и дъщеря, в който дъщерята е твърде агресивна. Идва ми да хвана дъщерята за врата.
Но заради мама се борих, ииии... сега аз и дъщеря ми сме тези хора, които правят мъката ти да те връхлита. Тази, по-възрастната жена (аз), вероятно вече няма майка, но е насреща за дъщеря си - просто така върви светът.

SCHREIER много ми е позната ситуацията, която описа. И аз, се чувствам така, когато съм с дъщеря си. Наистина така е устроен светът.

Минаха толкова години а понякога се чувствам така сякаш вчера изгубих мама. Понякога ми е тъжно, че не чувствам липсата и. В ситуациите в които попаднах след загубата и, които не сме споделили двете заедно сякаш привидно не ми липсва. Преди време баба ми, ми каза "Колко щеше да се радва на близначките Н. (мама), как щеше да се грижи за тях и да ги мисли, но нея я няма а аз съм тук и опитвам да я заместя донякъде". Ей това изречение ме разплака  осъзнах колко много са изгубили децата ми, колко много изгубихме всички със загубата на мама. Да моята баба се грижи за правнучките си, но друго би било тези грижи да идват от баба им.

И най-вече колко много е загубила тя.

Загубата ни е обща. На баба мога само да се възхищавам на силата с която понася загубите на близките и хора. Надживяла е две деца (сина си го е изгубила още бебе) и съпруг, който гледа на легло 10 години. Дори понякога да ме разплаква със спомени, не и се сърдя, напротив винаги ми е приятно да я изслушам и поговоря с нея и без това е далеч и друго не мога да направя за нея 

Имах пред колко много е загубила майка ти. Аз само затова си мисля - всичко е ок с мен, с децата ми, с майка й /която също е жива/, ще се справим, но нея я няма да се радва, да живее. Живите живеят, тежко за умрелите.

Аз загубих моята майка преди година и половина. На 25 години съм и никога не съм очаквала ,че толкова рано ще остана без нея. Тя не можа да ме види като булка , нито ще види и  бъдещите ми деца ... 

Моята майка беше най - добрата ми приятелка. До последно преди да почине бях до нея. Тя беше претърпяла операция  от рак преди 4 години , и после уж казала че се бил върнал. Заведох я на сума ти изследвания и нито едно не показа рак. Но самите доктори с тези си мисли я тласнаха към това тя да си мисли че го има и че ще умре. А то като ти го вкарат в акъла , колкото и друг да ти казва че не е така ...
Падна на легло. Грижих се за нея, опитвах всичко.  По принцип аз съм борбен човек , много при това. Досега каквото съм искала съм постигала. Бях си казала ,че ще я дигна на крака , независимо от всичко.  Но загубих тази битка. Една сутрин след поредните нощни инциденти , тя почина пред мен. Видях и последния дъх който си поема. Никога няма да забравя тази гледка.  Може би това което до някъде ме успокоява е ,че докато беше жива правех всичко възможно да разбере че я обичам. Пет минути преди да почине и казах че я обичам , и разбрах че тя ме чу....

Сега ми е доста трудно . Трябва да взимам трудни решения сама. Да се справям с хората и негативизмите им , без да има на кой да споделя. А като ми се случи нещо хубаво няма как да и кажа , и тя да се зарадва. Единственото което ме крепи е ,че като умра може би ще я видя пак , но дотогава има много време.
Завиждам на мъжът ми ,че си има майка. Завиждам на всеки който ми говори за майка си. Знам че не е нормално , но така го чувствам.  С времето се научаваш да живееш напред , но винаги я има празнината....

Напротив - най-нормалното нещо на света.

+1  Никой не може да те вини за тази завист, ревност или който както го определя това усещане.

Предполагам , че е така .  Просто винаги сама съм си набивала в акъла ,че завистта е лошо нещо.
Благодаря за успокоителните думи. Наистина е хубаво да разбереш ,че и други хора се чувстват като мен.

По принцип е така, завистта не е хубаво нещо  Но пък е факт и понякога личи (с което не се гордея), преди години дори бившата ми вече свекърва го усети още в началото на познанството ни. Дори беше предложила на БНД в техен личен разговор ако аз ще се чувствам по-добре да не се обръща пред мен към нея с "майко". На което аз възразих, но ме трогна жеста.
 Аз за разлика от теб не съм гледала никога на този тип ревност като на лошо поведение, приемах я за нещо нормално а и тя намаля с годините при мен.

Мавдаринчето
Аз отдавна 6ъм минала твоята възраст но това, което си написала напълно отговаря и на моите терзания 
Мъчно ми е много че не може да се радва на децата, че те я познават само по снимка, че няма са ги види в 1 клас. Завиждам на всички, чиито майки са живи в т.ч и на мм  искам си майчето. Др месец е рождения ден на дезата.  С това на 2. Иде Коледа след това, а стават и 2 години откакто я няма, моята най-добра приятелка

Четири месеца без моята майчица... Моите терзания са същите. Как няма да може да се радва на внучката си, как няма повече да чуя гласа й, как няма да си правим нашите разходки по магазините, до като ни заболят краката... Мина и първият й рожден ден, без нея, сега предстои моя. Трудно е, а на моменти непоносимо. Когато ми се случи нещо хубаво, нещо лошо, веднага посягам и до ден днешен да й се обадя по телефона.    Противно на моите очаквания, че носенето на нейни дрехи ще ме разстройва, носи ми спокойствие, все едно тя ме е прегърнала и е с мен. За завистта, още се боря с нея, изпитвам я, признавам-свекърва ми не е ...как да кажа, изобщо по никакъв параграф не се доближава до виждането ми за майка или баба, виждаме я толкова рядко, че детето я забравя... реално има половин баба сега, и ми е мъчно, когато виждам дечица с бабите си, мъчно ми е когато мои приятели ми разказват как бабите глезят внучетата, взимат ги от градина, водят ги на разни места. Искам и моето дете да има такава баба, но уви, тя ще остане само усмихнатия образ от снимките, които съм прибрала в албума си.... Днес съм особено меланхолична и с разхвърляни мисли, моля ви, да ме извините... просто исках да си споделя. Прегръщам ви и за съжаление ви разбирам толкова добре... 

Аз пък не завиждам на хората с живи майки.

Аз имах противоречия с майка си, но сега, 9 години след смъртта й, в чисто битов план виждам, че няма кой друг да си жертва част от времето и силите, и то немалка, за да ми помогне. А е трудно са малко дете, работа, готвене, водене и вземане от училище  и т.н. Мъжете, колкото и да помагат, са си мъже. А пък на свекърва не случих. Добра е, възпитана е, но никаква ангажираност да помогне.