Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Десет години- никога не съм вярвала, че толкова много време може да мине, а болката да си остане непроменена. Липсата е голяма. Липсата да имаш до себе си  безусловни и нищо не искащи в замяна любов, топлина и подкрепа, да си най-обичаното човече и ритъма на нечие сърце. Част от мен завинаги ще бъде застопорена в онзи ужасен миг, когато мама си отиде и взе със себе си целия ми тогавашен свят.  Сринаха се много отношения и представата ми за близките ми дотогава хора. Животът за мен продължава, благодаря на бог за което, но никога след това не съм се чувствала щастлива и омиротворена. А от дните, когато се наложи да изпразня тогавашното ни жилище и да го освободя от всички вещи, включително и нейните, нямам мира. Към скръбта ми се добави и чувството за огромна вина, че не съумях да запазя нейни неща, за което не спирам да се коря, да чуствам страхотни угризения и да се обвинявам, че съм лоша дъщеря.  Знам, че нищо предметно след като вече си е отишла, не е важно, но просто сякаш я загубих отново и това ме опустошава вътрешно. Сякаш унищожих всяка следа за нейното присъствие и то заради мои решения, които, макар и взети при стресови обстоятелства,  сега намирам за грешни.  Боря се и си казвам,  че каквото било-било, че тези предмети, дрехи, макар и нейни, носят енергия от предишен живот и да ги нося със себе си би ме товарило,  че всичко е в главата ми и трябва да си дам тласък и да живея пълноценно този мой-неин живот, но не намирам радост, вълнение и вдъхновение в нищо. Сега и нещата ми липсват и за тях плача. Всичко ми се вижда имитация на емоции до момента, в който се затворя в черупката си и започна да си страдам, вайкам и преповтарям вината си. Чувствам се остаряла. Нямам с кого да споделя, за хората времето върви с друго темпо и не искам да ги товаря с моето “циклене” Знам, че мама би искала да съм щастлива и всичко би ми простила, но ....така искам да я сънувам и да си поговорим и да намеря покой.....Как се справяте със собствените си терзания? Вече след толкова време си мисля, че сякаш с тъгата и сълзите, а не с радостта и усмивките се свързвам с нея,а не искам да е така...И се извинявам за пространните писания...

Написах пост и го изтрих, защото само мисълта, че съм го написала черно на бяло ме разплака 3 пъти. И за съжаление не става въпрос само за майка ми.
Ами, правя това, което ще ти дам и на теб като съвет. Кога сполучливо, кога - не. Опитвам се да загърбя всичко и да изградя нещо от останките от живота ми. Вероятно съм доста по-голяма от теб. Опитвам се да гледам на това като на свобода. Опитвам се да правя неща, които по-рано не бих могла да си позволя. Не мога да кажа, че много успявам, но това е.

Неловко е да се меся в мъката ви. Думите не променят емоциите. Ще споделя лично преживаване.
Присъствах на сбогуване на моята баба с дъщерите и. Бе с тумор в гърдата. Тъгата и по мъртвия, първороден внук ескалира болестта и. Лекарят твърдеше, че скръбта и депресията я погубват основно. Към леля ми тя бе лаконична. Но на майка ми говореше с дни. Съветваше я да търси щастието и да се бори, заради другото си дете (мен). Намери сили за майчински наставления, в последния си миг. Не искаше да повтаряме житейски грешки. Още чувам спокойния и монотонен глас. Никога не е парадирала с успехите си и обществената признателност. Подари ми монета. Пазела я е от дете. Най-важния и комплимент получила от учител. Казал и ,че с нравствената и доброта сияе като ангел. Подарил и монетата. Тя е даде на мен, с усмивка. Монета с патина, заредена с обич и оптимизъм. Смъртта и бе страшна и грозна. Жажда за вода и капки живот. Отчаянието и се смени с борба за последните слънчеви лъчи, гласове и изгубени очаквания. Цинично е, но нейната смърт бе полезен катарзис за нас. Особено за майка ми. Тя бе като отнесен призрак. Мъката, болката и гнева към загубения син се редуваха с апатия. Не забелязваше безсънието ми, загубата на тегло, отчаяните ми опити да я събудя от кошмара и. Беше се затворила в личния си ад.
След смъртта на баба ми, спази съветите и. Осъзна, че може да е следващата жертва. Стресът и негативните емоции са деструктивни. А животът е ценен. Намери сили, цели и причини да живее пълноценно. Преодоля тежките физ.диагнози. Естествено, няма да е същото. Но миналото е изгубено. Липсата на загубени хора е осезаема. Усеща се на всеки празник. Липсва ми хумора, съветите, искрените отношения.
Но зная, че личното ми щастие би ги радвало. Това ме мотивира, особено в критични ситуации, лични дилеми и рискове. Неосъзнато копирам и дарявам тяхната любов и хуманизъм. И точно тяхната преценка и съвети ме предпазват от грешки. Те са част от нас.

Моля, поправете ме, ако не съм според регламента. Моята майка е още жива, макар с деменция, така че все едно я няма. Но пък татко ми си отиде от мен преди няколко часа. Очакваше се, той  беше  на 89 години и в недобро здраве. Обаче за мен времето спря. Боли, бе хора, боли ....

Няма да е нормално да не боли. Дай си време. Прегръдки.

Пак да напомня, без да звуча сурово - в реда на нещата е, родителите да си заминават преди децата.

Когато почина баща ми, реагирах много странно. Бях сама с него вкъщи, обадих се първо на ММ, след това на лекар, който да дойде да констатира смъртта. След това седнах на компютъра да чета какво става с душата след смъртта. Представях си как пътува.

И мама ме напусна днес - пет дена след татко. Дано са щастливи заедно. Вече не съм дете на никого. Останаха ми само спомените и безкрайната ми обич към тях.

Много съжалявам, прегръщам те и ти желая много сили! Днес станаха точно две години, откакто ни напусна и моята майчица♥️♥️♥️
Светъл да е пътят на милите ти родители! 🌹И ти винаги, винаги ще бъдеш тяхното дете, тяхното момиче!

Съболезнования!
Макар отдавна да не съм дете, когато загубих мама се почувствах осиротяла, сякаш пораснах за пръв път истински в живота, както и поех нейните отговорности и грижи към останалите ни близки. Всеки който иска да си я спомни се обажда да си поприказва с мен. Много ми е успокително това.
Мисли за това, че те са заедно там някъде във вечността и винаги бдят над теб.

И при мен бе същото, въпреки че бях на 34.

calculator, съболезнования!

Точно на толкова бях и аз когато я загубих..

Благодаря ви, момичета!

Това е жестоко...безмилостен удар. Надявам се да имаш с кого да поговориш. Съболезнования.

calculator, моите искрени съболезнования.

Три месеца и една седмица без мама. Ужасно се чувствам. Разбира се, животът продължава, задължения всички имаме. Но след кратките разсейвания, когато посегна към телефона и бруталната действителност отново излезе на преден план, много боли. Много ми е мъчно, не мога дори да намеря точните думи.

Прегръщам ви! Съжалявам за загубата ви!
Аз след всяка загуба на любим човек се чудя, как света си продължава по обичайният път...
Но това е живота...Глобално никой от нас няма голямо значение. Освен за тези, които ни обичат. И това е безсмъртието. Те живеят в нас.