Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Подкрепям  те Дина с не с 2ръце, а с 10, ако имах !
Тук лекарите не стават . Обезобразяват (колко случай е имало)и убиват сякаш умишлено хората , защото не им пука , защото не са хора .
Не знам Елизабет къде живее ,но желая никой да не се сблъсква с лекарите тук.
Има може би една или 2 болници , където хората да са прекрасни , читави , кадърни и истински . За мен Сърце и мозък е една от тях . Това не е реклама а благодарност , защото подариха една година на майка ми , всъщност тя щеше да живее още ,но отново некадърността на лекарите я уби.
Първото нещо ВАКСИНА Pfizer ,тази ваксина и докара инфаркт сложена от личен лекар . Пфайзер не се слага на възрастните хора,а се слага до определена възраст, тя е за млади само.
Некомпетентността на лекарите убива много хора. Хората в България мрът и на никого не му пука.
Ще допиша и ще кажа мнение по повод мнението поста на itsmeitsme 33 за това ,че е искала ако може да дари бъбрек на майка си , само за да живее. Аз също бих го направила ,бога ми бях готова на всичко и кръв дадох (само аз от близките) и високо бих дала разберете ,но тия мошеници лекарите нямат сметка от това . Разберете .
Диализата им е по доходоносна от колкото трансплантация. На ден в един диалезен център минават сумати хора ,болни ,но за тях това са пари , разберете. Не им пука ,дали апаратите работят добре ,важното е да дърпат пари от болните ,пък до колкото издържат толкова (извинявам се ,но това е истината)
Колко трансплантации са направени ,вие чули ли сте въобще за такова нещо.
Аз не съм чула да предлагат на болните такива неща,а на запад правят постоянно трансплантации ,там е нещо как да кажа нормално , всекидневно.
Истината е ,че нашите лекари са мошеници .

Ще кажа само, че моя колежка, англичанка е, имаше камъни в жлъчката. Тази болест не се брои за животозастрашаваща тук и чака три месеца за операция, накрая отиде в частна клиника.
Англия е на първо място в света по починали хора пред спешни кабинети, може да чакаш над половин ден.
В България всичко е от недоимък, така си мисля. Затова няма достатъчно читави кадри, достатъчно техника, доболнична помощ и т.н.
Приключвам по темата. Мъчно ми е, ако беше жива, мама щеше да има рожден ден на трети.

А моята на 7ми:cry:
Хванали са ме лудите още от 9те меца през февруари

моята има рожден ден на 25,а баща ми имаше рожден ден на 14 ти февруари , почина на 15

Миличка , ще ти е тъжно ,като наближават празници като 40 ,3м ,6м ,9м ,задушница ,техните именни и рожденни дни , както и твоите .
Аз изпадам в рев , незнам къде се намирам .
Миналата година бях сложила на ръката на майка мартеничка ,тя толкова я хареса ,че не искаше на друг да слага мартеница ,само моята . Сега я няма ,закачих я на кръста. Аз още в неделя и сложих под формата на лястовичка.

Моят баща почина два дни след рождения си ден

Майка почина на Коледа. Беше просто ужасно. Всички празнуват, веселят се, снимат се на фона на елхи, песни, Нова година, а аз се чудя как попадна мама в този затворен ковчег, в найлон. По време на поставянето на ковчега, той се отвори и видях найлона. Нямаше значение, но получих уртикария на годишнината. Тя не искаше в болница, искаше у дома. Плакала е на лекарите да не я интубират, изпълниха желанието й, за което съм им безкрайно благодарна. Аз се простих с нея. Никога няма да забравя, че ми помогнаха в тези трудни моменти. Но няма да забравя кошмара. Уртикарията изби година по-късно. Мисълта, че може да съм следващата и няма да се сбогувам със сина си, изолирана, сама, направо ме ужасяваше. Бях силна, но година по-късно, всичко се върна, връхлетя ме. Не се страхувах за себе си, аз го казах на майка, докато беше на себе си, не ме плаши смъртта, страхувам се, че всичко ще отиде напразно. Искам внуци, да знам, че ги има, да знам, че някой е след мен. Бях сама, много сама, с двама умиращи старци, болни от болест, която уби много по-млади от мен хора, не знаех дали няма да съм следващата, на която ще кажат, че кръвта ми ме убива и ще остана без дъх. Умираха пред очите ми. Не знам как работеха истинските хора, беше смело, виждах истински герои и истински идиоти, както и страхливци в бели престилки, гадни и прекрасни човеци.

Дина. покрай истерията с Ковид много неща не бяха нормални, човечни, ако се беше случило в друго време, мисля би го приела по-нормално. Загубата винаги си е загуба, но…едно е “нормално” погребение, ритуал, дори и смърт, друго е найлони, затворени ковчези, пръскане, пазене като от прокажени.
Беше безумно…нечовешко…неоправдано.
Прегръщам те.

И аз! Благодаря за тогава и сега! Много ме подкрепихте! Дано никога не се случва повече това. Моя колежка изгуби сина си, на 25 години. Това преживява за собственото си дете. Тя не е имала шанса да се сбогува, всичко се е случило изведнъж - приемат го в болницата, уж добре, а накрая - страшната новина. Без заболявания, без проблеми, спортуващ млад човек. Сърцето ми се къса, когато пусне през деня или вечерта, кратко стихче или нещо в памет на детето си.

Да, това родител да надживее детето си е страшно.
Писала съм, майка май така и не го прежали и преживя, в смисъл живя, заради мен, но…

в деня,който майка ми беше настанена в интензивното,ние чакахме пред
отделението и видяхме я,когато беше изпаднала в кома,дишаше много често и затруднено.Беше един от най-тежките моменти.Много ми е тъжно.Тя все искаше да оздравее.Странно е как всичко се променя за една секунда,но за по лошо.Извинете ми,че пиша много дълго и повечето е едно и също.Така и не успях да видя баща си същия ден.Той също беше в интензивното,но в съзнение.Колко много тъга за един месец.Кара ме да се питам на колко мъки може един човек да издържи.Два живота си отиват за една седмица.Остават само спомени.Нямам с кого да се посъветвам.Освен с вас в форума.Не мислех че има нужда,но утре ще си купя нещо безобидно.

Опитай се да си ги спомняш в едни други моменти, не последните, най-тежките, моментите, когато не са били толкова болни.
Изобщо не пишеш дълго и е нормално да пишеш на пръв поглед едно и също, пиши, разказвай ни това, което чувстваш и през което преминаваш.
Вземи си нещо, за да отпуснеш малко, да си отпочинеш, поне наспиш 🤗

Да, след кошмара, в началото се живее само с непосредствените мигове на раздяла с близките. После мислите се връщат назад във времето - когато е имало щастие, неповторими моменти.
Мисли за щастливите години, когато сте били заедно на празници, подаръците, изненадите, пътуванията, всичко, което е направило силна връзката ви.
Не всички могат да кажат, че са имали и имат връзка с родителите си. Много хора не могат да понасят родителите си, не желаят да ги чуват, причините могат да са всякакви.
Създавала съм главоболия на родителите си като дете и ученичка, те също не винаги са ме разбирали и са реагирали както бих искала. Но важна е връзката, която се изгражда и остава за цял живот. Дори, когато някои ги няма вече на този свят.
Сега си спомням моменти от детството, които ми бяха много тегави, неприятни. Като разходките в планината за гъби, за билки. Бяха ми тегави, исках да си почивам в събота, вместо да изкачвам баири, но сега те са много ценен спомен. Искам и синът ми да си спомня всички моменти, когато сме били заедно семейството, за да може един ден и той да изгражда такива. Важното е днес да направим всичко възможно, което после ще ни е много ценно.
Трябва да се изслушваме, да се ценим, докато сме заедно на този свят, защото после и да плачем, и да се вайкаме, човекът вече го няма.

Точно така. А когато вече не сме заедно да продължим живота си, защото това е природният закон. И някой свещеник да питате, и той ще каже, че прекалената скръб не е нито богоугодна, нито правилна.

Здравейте отново.
Днес взех още един изпит с 5,51.За момент забравих и за малко щях да се обядя на майка ми,за да й съобщя.