Стег, вижте си щитовидната и хормоните ако не мине това сърцебиене.Надявам се всичко да е наред и кураж!❤
И се надявам да е нещо дребно, отражение на мъката, която изпитваш, а не здравословен проблем.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 4 ноем. 2026, 13:58 ч.
# 4 380
9 ян. 2025, 23:32 ч.
И се надявам да е нещо дребно, отражение на мъката, която изпитваш, а не здравословен проблем.
Виж целия пост
Подкрепям.
И се надявам да е нещо дребно, отражение на мъката, която изпитваш, а не здравословен проблем.
# 4 381
10 ян. 2025, 03:49 ч.
Момичета, съболезнования! На мен покрай смъртта на майка (писала съм и преди - зарази се с ковид, всичко стана много бързо и нелепо) ми се отключи проблем с щитовидната жлеза и получавах паник атаки с всичките им екстри в комплект - сърцебиене, задух, чувство за стягане и пулсиране в гърлото, безсъние, нощно изпотяване.. близо една година не бях на себе си. И до сега все още не съм напълно преодоляла последствията. Така, че колкото и да е трудно се опитайте да се съхраните. Дължим го на себе си и най-вече на децата си
Виж целия пост
# 4 382
10 ян. 2025, 15:10 ч.
Изключително близка ми е мъката ти! Същата диагноза....ясен край и уж време за подготовка. Изглеждаше ми много,а то мина като миг и нищо! Нито тя нито аз се подготвихме. Някак ..чакахме с буца в гърлата. Тогава родих. Това ни даваше смисъл и надежда. Да има поне малко време с човечето. Толкова жесток момент! Всичко и нищо в едно.
Единственото,което ме облекчаваше,че тя вече не се мъчи. Стискаше геройски,за да види детето а знаех,какво и костваше това.
Сега...искам да вярвам,че тя е в него. Защото не може просто така да отлети онази нейна всепоглъщаща любов. Сега си мисля,че трябва да и я дам обратно,чрез него.
На моменти се чудя обаче, дали няма да травмирам някак детето си,чрез тези мои преживявания. Но не мога. Толкова дълбоко ме засегна тази загуба,че няма как да не се отрази на всичко и всеки около мен.
А толкова ми се искаше да го отгледам щастлива и безгрижна. Напълно отдадена с всички любими хора около мен...
Мога да си представя какво е в душата ти. И аз имах толкова негласни планове за живота напред, включващ Мама. Не можа да види завършена къщата, която строим на мястото на родния й дом. Представях си как там си кара старините, радвайки се на внучетата си, помагайки ни, както винаги… Беше ни обща мечта. Сега не знам дали изобщо ще искам да живея там, без нея да я има…
Но вярвам, че децата наистина ще ни помогнат да минем през това изпитание. С детската си любов и нуждата си от нас ще ни бутат напред. Защото животът си продължава, макар че ние не искаме да продължаваме с него…
Аз лично се чувствам постоянно в един полусън, функционирам по инерция, без смисъл, без живец… Не мога да приема как източникът на безусловна любов към мен вече го няма, как няма кой да се погрижи за мен, как аз сега съм в тази роля за моето семейство, но няма на кой да се опра… Просто НЯМА вече татко, няма вече майка.
Сами сме…
Виж целия пост
Мама си отиде на 2ри януари след 7-месечна борба с тумор в мозъка 
(( Мислех си, че малко или много съм се подготвила за раздялата, но изобщо не е така. Удари ме толкова жестоко, че не мога да си намеря място от мъка. Всичко ми е черно, сутрин не ми се става от леглото, едва намирам стимул да върша ежедневните си задължения покрай 2те ми деца (на 3 и 7г). Единствено те ме спират да не потъна в тази огромна черна дупка, която зее навсякъде около мен…и е вътре в душата ми. Този КРАЙ - вечен и необратим е толкива труден за смилане - никога вече няма да видиш този човек, никога няма да те погали отново майчината ръка, да усетиш майчината обич… Никой не е готов за това, независимо от възрастта си. Опитвам се да си наложа, че тя няма никак да е доволна, ако ме види такава развалина, но… засега положението е такова…
(( Мислех си, че малко или много съм се подготвила за раздялата, но изобщо не е така. Удари ме толкова жестоко, че не мога да си намеря място от мъка. Всичко ми е черно, сутрин не ми се става от леглото, едва намирам стимул да върша ежедневните си задължения покрай 2те ми деца (на 3 и 7г). Единствено те ме спират да не потъна в тази огромна черна дупка, която зее навсякъде около мен…и е вътре в душата ми. Този КРАЙ - вечен и необратим е толкива труден за смилане - никога вече няма да видиш този човек, никога няма да те погали отново майчината ръка, да усетиш майчината обич… Никой не е готов за това, независимо от възрастта си. Опитвам се да си наложа, че тя няма никак да е доволна, ако ме види такава развалина, но… засега положението е такова…Изключително близка ми е мъката ти! Същата диагноза....ясен край и уж време за подготовка. Изглеждаше ми много,а то мина като миг и нищо! Нито тя нито аз се подготвихме. Някак ..чакахме с буца в гърлата. Тогава родих. Това ни даваше смисъл и надежда. Да има поне малко време с човечето. Толкова жесток момент! Всичко и нищо в едно.
Единственото,което ме облекчаваше,че тя вече не се мъчи. Стискаше геройски,за да види детето а знаех,какво и костваше това.
Сега...искам да вярвам,че тя е в него. Защото не може просто така да отлети онази нейна всепоглъщаща любов. Сега си мисля,че трябва да и я дам обратно,чрез него.
На моменти се чудя обаче, дали няма да травмирам някак детето си,чрез тези мои преживявания. Но не мога. Толкова дълбоко ме засегна тази загуба,че няма как да не се отрази на всичко и всеки около мен.
А толкова ми се искаше да го отгледам щастлива и безгрижна. Напълно отдадена с всички любими хора около мен...
Мога да си представя какво е в душата ти. И аз имах толкова негласни планове за живота напред, включващ Мама. Не можа да види завършена къщата, която строим на мястото на родния й дом. Представях си как там си кара старините, радвайки се на внучетата си, помагайки ни, както винаги… Беше ни обща мечта. Сега не знам дали изобщо ще искам да живея там, без нея да я има…
Но вярвам, че децата наистина ще ни помогнат да минем през това изпитание. С детската си любов и нуждата си от нас ще ни бутат напред. Защото животът си продължава, макар че ние не искаме да продължаваме с него…
Аз лично се чувствам постоянно в един полусън, функционирам по инерция, без смисъл, без живец… Не мога да приема как източникът на безусловна любов към мен вече го няма, как няма кой да се погрижи за мен, как аз сега съм в тази роля за моето семейство, но няма на кой да се опра… Просто НЯМА вече татко, няма вече майка.
Сами сме…
# 4 384
10 ян. 2025, 15:22 ч.
Ох, да чувството на липса е ужасно. А дори и да звучи егоистично, моята мама така ми липсва в трудните моменти. Просто има моменти, в които само мама може да ти даде утехата, от която се нуждаеш, една прегръдка, онзи майчин топъл поглед.... Празниците, всеки ден..
Липсва ми!
Виж целия пост
Липсва ми!
# 4 385
10 ян. 2025, 15:24 ч.
Минаха повече
от 5г от смъртта на мама, а още понечвам да ѝ звънна нещо да питам.
Като почина върнахме тел. номер на оператора и след известно време ми изскочи в моя тел: ”Мама“ има акаунт във вайбър.
За секунди ми спря сърцето, после се усетих, че друг човек му е даден от мобилния оператор:
Виж целия пост
от 5г от смъртта на мама, а още понечвам да ѝ звънна нещо да питам.
Като почина върнахме тел. номер на оператора и след известно време ми изскочи в моя тел: ”Мама“ има акаунт във вайбър.
За секунди ми спря сърцето, после се усетих, че друг човек му е даден от мобилния оператор:
# 4 386
10 ян. 2025, 15:25 ч.
В началото е шок и е по-лесно. Трудно е като премине шока, след месец и повече, когато всичко стане нормално и човек се стряска, нормално, а майка ми е умряла...
Присъединявам се към съветите за изследване на хормони. Аз при поредния лош скенер на майка ми активирах Базедова болест и тъкмо бяха вече от няколко месеца наред хормоните, като ми почина в ръцете и всичко се върна на изходна точка, въпреки, че си пиех редовно лекарствата. Не е майтап работа стреса за щитовидната жлеза.
Виж целия пост
Присъединявам се към съветите за изследване на хормони. Аз при поредния лош скенер на майка ми активирах Базедова болест и тъкмо бяха вече от няколко месеца наред хормоните, като ми почина в ръцете и всичко се върна на изходна точка, въпреки, че си пиех редовно лекарствата. Не е майтап работа стреса за щитовидната жлеза.
# 4 387
10 ян. 2025, 15:25 ч.
Да, загубваме завинаги безусловния си пристан на утеха, мястото, където винаги можеш да се почувстваш сигурен и спокоен.
Но от друга страна сме го имали и аз поне за себе си опитвам да концентрирам мислите си върху това, което имаме, а не което сме загубили/ не притежаваме . Благодарна съм на съдбата и Бог, че съм израстнала с изключително всеотдайна и любяща майка и че до тази възраст поне сме били заедно. Много деца нямат този късмет(
И всеки пък, когато почувствам отчаяние или тъга, си припомням какво все още ‘имам’ , защото нищо не ни е даденост и всеки ден е подарен…
Виж целия пост
Но от друга страна сме го имали и аз поне за себе си опитвам да концентрирам мислите си върху това, което имаме, а не което сме загубили/ не притежаваме . Благодарна съм на съдбата и Бог, че съм израстнала с изключително всеотдайна и любяща майка и че до тази възраст поне сме били заедно. Много деца нямат този късмет
( И всеки пък, когато почувствам отчаяние или тъга, си припомням какво все още ‘имам’ , защото нищо не ни е даденост и всеки ден е подарен…
# 4 388
10 ян. 2025, 15:28 ч.
На мен не ми е мъчно, че аз съм загубила нещо, мъчно ми е, че майка ми изгуби живота си. Това е тъжно и непоправимо, ние ще оцелеем.
Виж целия пост
# 4 389
10 ян. 2025, 15:31 ч.
Сестра ми отключи Хашимото, аз хипофункция.
Не ми работят пак лайковете, но имате по един всички.❤
Виж целия пост
Не ми работят пак лайковете, но имате по един всички.❤
# 4 390
10 ян. 2025, 15:32 ч.
Човек ако е предразположен няма по-подходящ момент да отключи нещо в тази област. ТСХ, ФТ3 и ФТ4 трябва да се изследват. Сърцебиене и прочее, нищо, че е шок, не са нормални.
Виж целия пост
Сестра ми отключи Хашимото, аз хипофункция.
# 4 391
10 ян. 2025, 15:36 ч.
Така е, но и ничий живот не е вечен. Още с раждането си започваме да се приближаваме по малко към смъртта. Поне все още , защото мъжът ми е хипохондрик и е сигурен, че скоро ще измислят хапчето на безсмъртието:)
Виж целия пост
На мен не ми е мъчно, че аз съм загубила нещо, мъчно ми е, че майка ми изгуби живота си. Това е тъжно и непоправимо, ние ще оцелеем.
Така е, но и ничий живот не е вечен. Още с раждането си започваме да се приближаваме по малко към смъртта. Поне все още , защото мъжът ми е хипохондрик и е сигурен, че скоро ще измислят хапчето на безсмъртието:)
# 4 392
11 ян. 2025, 07:07 ч.
Аз ѝ бях придружител в болницата. Още тогава отключих обрив, много се бях притеснила. И сега го имам, не се повлиява от нищо и се появява и изчезва когато реши. По дланите, по ходилата и по ръцете.
Виж целия пост
# 4 393
11 ян. 2025, 09:57 ч.
Съжалявам, че имаме нови попълнения 😔
Съболезнования момичета! 🖤🖤
Януари месец ми е особено труден, това бяха последните седмици от борбата за мама с този ужасен рак. Не че тогава знаех, че са последните, все се надявах, че още има шанс. Но с това заболяване в последни стадии, шанс за какво, за агония и мъка,за нея и за нас. Някой беше писал по нагоре, че някой път колкото и да ни е болно смъртта е спасение. 😥 Опитвам се да се да се убедя в това вече шеста година и може би започвам да успявам, да притъпя поне разяждащото чувство за вина, че все нещо е можело да се направи. Тъгата и болката те си остават, къде зверски отчайващи, къде примирени. Но трябва да продължим, да се съхраним, за себе си, за децата си и заради тях самите. Ние също сме техни деца, децата ни са техни внуци и биха искали да Живеем, нали и за тях това искахме ние. ❤️
Виж целия пост
Съболезнования момичета! 🖤🖤
Януари месец ми е особено труден, това бяха последните седмици от борбата за мама с този ужасен рак. Не че тогава знаех, че са последните, все се надявах, че още има шанс. Но с това заболяване в последни стадии, шанс за какво, за агония и мъка,за нея и за нас. Някой беше писал по нагоре, че някой път колкото и да ни е болно смъртта е спасение. 😥 Опитвам се да се да се убедя в това вече шеста година и може би започвам да успявам, да притъпя поне разяждащото чувство за вина, че все нещо е можело да се направи. Тъгата и болката те си остават, къде зверски отчайващи, къде примирени. Но трябва да продължим, да се съхраним, за себе си, за децата си и заради тях самите. Ние също сме техни деца, децата ни са техни внуци и биха искали да Живеем, нали и за тях това искахме ние. ❤️
# 4 394
11 ян. 2025, 10:00 ч.
B_NADI, вината е форма на отрицание. Вече и в България работят по световните протоколи за лечение и като нищо не може да се направи наистина е така. Не се вини, била си до нея, това е важното.
Виж целия пост
Препоръчани теми