Майка ти почина - преодоляхте ли го?

И аз вярвам,че е добре. Искам да е така! Това ме успокоява. Не я боли и и е леко...и ни гледа отгоре. Това мисля, въпреки че съм доста заземен човек. Иска ми се цялата драма да е имала някакъв, добър за някого смисъл.

Имаше една приказка как едно дете попитало баща си: Тате, има ли Бог ? А той отговорил : не знам, но трябва да живееш така все едно го има.
В тази връзка леко завиждам на хората , които вярват искрено в някаква различна форма на живот, защото това ги спасява.
Аз не мога. Опитвам, но просто не мога да се справя с рационалния ум. За мен всичко ‘духовно’ , емоционално, съзнание и т.н е проекция на физическото тяло и мозъка ни. Когато тялото спре да функционира като биологична единица, всичко това престава да съществува. Да, може да има някаква трансформация на енергия и материя , но това не си ‘ти’, не е същото съзнание със спомени и т.н.
Но пък всичко това ме кара да гледам доста философски на всички ежедневни проблеми и дребнотемия, понякога изглежда, че съм извън реалността. Защото с всяка частица от себе си осъзнавам колко мимолетно е всичко. И в глобален план, всеки ден е малка смърт, защото отминава и никога повече няма да се върне. Всичко се движи, всичко се променя , може би дори идеята ни за живот и смърт е илюзорна, защото сме в капана на собственото си тяло и възприятия чрез ума и сетивата ни.
Може би всичко е едно голямо цяло, което е съществувало вечно. Просто не можем да го разберем с физическите си ограничения.
Но ..и моят мозък се бори. Наскоро сънувах майка ми, как я галя и успокоявам, че всичко ще е наред. Беше мило и трогателно.
Сигурно и друг път съм ви споделяла тази хубава мисъл, че скръбта и болката от загубата са неизбежната цена, която плащаме за обичта .

При мен е зле положението.И аз постоянно мисля за последните дни.После се сепвам,че няма връщане назад и да мисля и да не мисля какво е трябвало да направя по друг начин....смисъл няма.Бях болна няколко дни от грип и имах още повече време да се самоистезавам със спомени.Доста поплаках,осъзнавам лека полека,че краят е безвъзвратен.Много е тежко!

Ох, наближава 8 март. Аз винаги се вкисвам в дните около този празник. Без нея вече нищо не е същото .. помня как на първия 8 март без мама пътувайки в градския транспорт чух от радиото при шофьора песента на Росица Кирилова "Най-добрата дума". Избухнах в неудържим плач и слязох на следващата спирка, нищо че имаше още две-три спирки до мястото, където отивах. Повървях пеша по улицата и си плачех.

Да наближава 8март ,а майка имаше на 7март Рожден Ден!
Много ми е мъчно,но сега покрай грижите с баща ми ,още по тягостно ми е .
Спомням си как празнувахме ,усмивката ѝ ,радостта ѝ , всичко. От това много ме боли. Вече нищо не е същото,от както нея я няма скоро ще станат 3 г (19 май)

Вчера получихме мартениците от брат ми, за първа година навреме. Майка все страдаше и ми се оплакваше, по телефона, че ги е приготвила, а той се мотае и не отива до пощата.
Тази неделя е  Сирни-Заговезни, от години не съм била там, може би 11г. Майка вече се влошаваше, обади ми се по телефона, говорим-едно друго, нарочно не споменавам празника, щото имам буца в гърлото. Преди да затворим и майка милата с треперещ глас ми иска прошка. Тя, майката, иска прошка от дъщерята, която не е била до нея в трудните моменти. И сега пиша и рева. Майката която е жертвала всичко за мен, да ми иска прошка. Аз отвърнах нещо от сорта, айде, айде, стига глупости и побързах да затворя.

А сега, сега най-трудно се иска прошка от мъртъв.

Аз някак си го карам по течението последно време. Липсва ми татко, а пък за мама ми е още по-мъчно че е сама. Утре татко щеше да има рожден ден.. ще отидем с мама да му занесем каквото обичаше да хапва. И да поседим

И аз мисля като вас. Когато човек почине, спира да съществува. Все едно никога не е живял на този свят. Изчезва. Няма го вече. Четох преди 2 години интервю на Арнолд Шварценегер. Един от въпросите, които бяха зададени е дали вярва, че има живот след смъртта. И точно това отговори накратко. Отговорът беше,.че човек спира да съществува.
Сега на Сирни Заговезни ми беше много мъчно за мама и тати. Спомних си как мама връзваше на един конец яйце и бяла халва и въртеше конеца край устата ни. А тати все се противеше и я мъмреше да престане с тези глупости. Аз и брат ми не го отбелязахме.
Сега наближава 1-ви март и 8-ми март. Как ми подари една хубава мартеничка гривна миналата година. Пазя я. На 8-ми март й подарих едно цвете иглика във вишнев цвят в саксия и тя се разрева като й го подарих. Трудни дни наближават. Ще бъде мъчително и депресивно за мен.
Много ме натъжихте всички със споделянето. Дори сълзи ми потекоха. Също така, когато сме се скарали и мъмрили родителите си, не осъзнавайки, че много ще съжяляваме за изречените тежки думи към тях.

Момичета, дават "Медиумът от Лонг Айланд " с Тереза Капуто по ТLC всеки делничен ден от 00.00 часа. Аз си го връщам и го гледам, много ме успокоява. Намирам утеха като знам, че тях ги има и са непрекъснато с нас. ❤️

И аз се измъчвам от това. Мама е самичка, бях предложила да дойде у дома,не иска. Много ми е мъчно… тати ми липсва страшно много. На 20 февруари минаха 40-те дни и от тогава сякаш ми стана по-тежко. Няколко дни с кръвно, с пристъпи по-време на сън( не можех да спя, събуждам се и треперя). Днес сякаш съм една идея по-спокойна, но липсва…

😭

Майка също се опита малко преди края да се сбогуваме и да си простим.Аз по същия начин неглижирах ситуацията,като и казах,че има време още за сбогуване и прошки.Като се сетя сега...направо...нож в сърцето.Но осъзнах,че реагираме така от страх,от отказ да приемем реалността.А как наистина щяхме да се  сбогуваме и да си дадем прошка....това щеше да е непосилно за мен.Абсурд!❤️

Моята майка много държеше на прошката за Сирни Заговезни , винаги ми се обаждаше . Последните години тя искаше първа прошка ( а то наистина няма за какво (), а аз трудно си пречупвай езика да ко кажа. Но да …няма я вече, това е .

Няма как, когато обичаш някого толкова силно и той е бил едно с теб 9 месеца, а после плътно до теб от ден 1ви, да събереш сили да се сбогуваш предварително. Това е нечовешко! Най-малкото до последно всеки таи надежда… Не се самообвинявайте за нищо, направили сте всичко, на което сте били способни за момента. Тези сбогувания последни с искане на прошка и заръки и т.н. са някакъв имагинерен 1/1000 случаи, а да очакваме такова чудо ни е втълпено от разни филми и книги. Гледах в ютуб една хоспис сестра, която е мн нашумяла с подробните си разкази за моментите около смъртта, споделяйки своя опит и тя разказваше как почти никой от умиращите хора не казва нещо смислено накрая ((  И ако всеки идва тук с предначертан път и дори се знае кога ще си отиде, каквото и да правим, няма как да противостоим на съдбата… за съжаление…
Иначе аз откакто татко почина през 2011, съм изчела доста изотерична литература на тема души, смърт, прераждания и всякакви духовни теми  и да ви кажа, от невярваща, незнайно кога и как станах вярваща в безсмъртието на човешката душа. Просто няма как толкова много разкази на тема какво се случва след смъртта да се припокриват и общо взето да чертаят подобен сценарий… има нещо и то хич не е лошо, стига да не носиш лошо в себе си. Вярвам, че опитът, който предстои след напускане на земната обвивка е отражение на твоята душевност, настройки, убеждения и вярвания. Може би за тези, които вярват, че всичко свършва тук, предстой един край и мрак… нищо. Други - продължават към следваща мисия. Трети - отиват да изкупват лоша карма. И така…